Хедър Греъм
Смътна заплаха (10)

Десета глава

Шон също не заспа. Цяла нощ лежа по гръб и крои планове.

На някои неща го бяха учили, други сам беше усвоил. Индивидуалните прояви на героизъм рядко се срещаха в полицейската практика. Престрелките съвсем не са всекидневие и дори ченгетата от отдела за наркотици не търчат напред-назад с пушещи пистолети в ръка.

Основата на полицейската работа се състои в това да направиш всичко възможно, дори невъзможното, жертвата да не пострада. Ако това беше обикновено отвличане, ако криеха Аманда някъде в големия град без полицай до нея, както в случая, той и партньорът му, а и целият екип, разследващ случая, щяха да работят съвместно с ФБР, тъй като отвличанията са федерално престъпление. В случая обаче той не беше действал по установения ред. Не беше писал отчети в три екземпляра. Не беше си блъскал с часове главата зад бюрото в миниатюрната кутийка на петия етаж, която наричаше свой кабинет. Нямаше ги и безкрайните спорове с ФБР.

Но пък от друга страна това положение беше уникално. Беше плувал в морето с невиждано красива блондинка. Подобно нещо не ти се случва всеки ден. Дори се беше любил с нея. Ама че щяха да позеленеят от завист момчетата в участъка!

На това поне можеше да разчита. Само дето се беше привързал към нея, сякаш беше вчерашен хлапак. Историята не можеше да има продължение, просто нямаше такъв сценарий. Той и госпожа „Расов предразсъдък“ просто не бяха кроени с една ножица и между тях нищо не можеше да има.

Хайде обаче да погледнем нещата в очите. Той й имаше зъб. А тя не заслужаваше яда му. Но така или иначе, докато му я отнемеха, по множество причини тя бе негова и нямаше да допусне косъм да падне от главата й, докато е жив.

Работата не беше шега, предупреди сам себе си. Засега беше играл по свирката на престъпниците, защото и най-големият глупак знаеше какво може да направи с човешкото тяло един-единствен куршум от „Магнум 357“. Ако му се случеше, той бе отписан от света и нищо нямаше да може да направи за нея. Ала сега…

По дяволите проклетото ФБР! Вече трябваше да са тук!

Разделяй и владей — мъдрост, по-стара от времето, но и също толкова вярна. Трябваше да изненада единия от тях, да му отнеме оръжието и, ако се наложи, да застреля другия.

Въпреки всичко не изпитваше омраза към Хулио Гарсия. Хулио беше просто един мечтател, изгубил представа за времето, в което живееха, вярващ, че ще промени света. Не това бе начинът да го постигне, но Хулио бе от безразсъдните. Шон просто не знаеше на какво е способен, ако бъде притиснат натясно.

И все пак трябваше да се опита да обезоръжи именно Хулио. Щеше да е рисковано, но нямаше друг начин. Роберто бе закоравял престъпник. Ще отреже пръста на Манди, без да му мигне окото. Ако му се предоставеше и най-минималната възможност би я изнасилвал, докато умре — без изобщо да се замисли.

Шон не мислеше, че senora Гарсия ще се намеси. Тя явно си даваше сметка, че синът й се е запътил със сигурна крачка към затвора. Просто бе решила стоически да го чака да излезе оттам.

А Мария? Мария бе непредвидима. При определени обстоятелства би била опасна. Но от друга страна не би подложила и на най-малък риск драгоценната си красота.

— Шон!

Манди прошепна името му тихо, като настъпващото утро, и докосна ръката му, сигурна, че е буден.

Той я отбутна от себе си. Последното нещо, което му трябваше сега, бе да бъде докосван. Не биваше да се колебае, не биваше да мисли за нея. Докосна устните й с пръст в мрака.

— Нито дума, нито движение, нито звук! Чуваш ли?

— Ей! Моят пръст е поставен на карта, не твоят!

— Мълчи. Сериозно ти говоря! Или искаш да ме убият? — попита той сърдито.

Стори му се, че очите й замятаха мълнии, дори в тъмното.

— Не! Предпочитам сама да те убия.

Той се засмя тихо, стисна ръката й и взе да търси пипнешком джинсите си. После стана бързо и тръгна към вратата. Както и очакваше, Хулио и Роберто — този път и двамата — спяха върху постелки пред вратата. Роберто се размърда леко и загледа Шон с презрително присвити зорки очи. После Хулио се събуди, така че Роберто пак се отпусна и заспа.

Странно, че Хулио тръгна веднага след него, но това бе от полза за Шон, та той дори се зарадва. Не погледна назад, само напрегна инстинктивно рамене и излезе през кухненската врата, за да тръгне право към брега. Спря досами водата.

— Да не си разстроен, приятел? — попита иззад гърба му Хулио.

Шон сви рамене и го зачака да се приближи още повече.

— Няма да я боли, поне не много — продължи Хулио. — Ще оцелее. Какво е едно малко пръстче, а? Те трябва да разберат, че не се шегувам.

Шон продължи да гледа напред към морето.

— Едно малко пръстче, казваш? Хулио, сега пък аз ще ти задам въпрос: какво е за теб едно малко пръстче? И помисли за нещо друго — ами ако те заловят? До този момент не си я наранил. Тя може и да свидетелства в твоя полза. Знам, че те харесва.

Хулио се изсмя злобно.

— Американка да свидетелства в моя полза? Не, не го вярвам. Нейният мъж не пожела да освободи невинен, защо тя да си дава труд за един виновен?

— Не я осакатявай, Хулио.

— Какво? Да я осакатя ли? — попита раздразнено Хулио, и се приближи още. — Нима ще сторя нещо на очите й? На краката й? На нещо, което тя цени? Ще оставя всичко, което заслужава да бъде обичано. А един ден тя ще се гордее с отрязания пръст като символ на нейната храброст.

— По-вероятно е да умре тук — отвърна Шон с горчивина. — Ще хване тетанус от мръсните ножове. Кръвта й ще бъде отровена.

— Хората са оцелявали с къде-къде по-страшни рани.

Хулио беше съвсем близо — както Шон го искаше. Не можа да изрече нищо повече. Шон заби остро лакът в ребрата му — с такава сила, че Хулио се преви одве, неспособен да си поеме въздух. Шон не можеше да си позволи да прояви милост към него. Рязко заби коляно в челюстта му и го запрати назад.

Пистолетът тупна на пясъка, без, слава богу, да произведе изстрел, парче безобиден метал.

Шон бързо го вдигна и го затъкна в джинсите си, после протегна ръка на Хулио.

— Извинявай, amigo, но няма да ти разреша да я докоснеш дори с пръст.

Хулио, все още неспособен да се изправи на крака, с разкървавена уста, се вкопчи в ръката на Шон и го изгледа пронизващо.

— Роберто беше прав! — с мъка произнесе той. — Трябваше да те убия в самото начало.

— Мисля, че имаш счупени ребра — каза Шон.

— Ще се разкрещя. Ще извикам на Роберто да я убие.

— Ти не я искаш мъртва и много добре го знаеш. Нито желаеш да бъдеш обвинен в убийство. Пък и се съмнявам, че в този момент си в състояние изобщо да крещиш високо.

Хулио се намръщи и Шон разбра, че ребрата силно го болят.

— Да тръгваме — каза. — Щом приближим вратата, ще повикаш Роберто да излезе навън. Няма да издаваш тревога, иначе ще ти продупча главата. Ясно ли е?

Хулио намръщено позволи да бъде завлечен назад към вратата на съборетината.

— Хайде! — настоя Шон и го разтърси.

— Добре де, добре. — Той се поколеба още секунда, после извика: — Роберто! Роберто! Ven aqui!^[1]

Те зачакаха. Шон държеше Хулио като щит пред себе си. Ослуша се и чу стъпки. Вратата се отвори и макар че викът на Хулио не бе прозвучал тревожно, Роберто бе нащрек. Подушил опасността, той погледна иззад открехната вратата… и стреля по Шон.

Шон наведе бързо глава и веднага стреля в отговор. Нямаше друг избор.

Намръщи се, когато Роберто изкрещя. Писъкът бе последван от още един и още един. Мария беше станала, също и senora Гарсия. Всички крещяха вкупом.

Шон отново побутна Хулио пред себе си и влезе в къщата, като търсеше с поглед Роберто.

Откри го на пода, свит до стената, оставил кървава диря по дъсчения под. Шон видя, че е бил улучен само в ръката, но раната кървеше обилно.

Роберто бе коленичил от болка. Мария стоеше до задната врата, вдигнала ръце, цялата се тресеше и истерично пищеше. Senora Гарсия стоеше с пепеляво лице.

Шон кимна с глава към ранения.

— Погрижете се за него — нареди лаконично и внимателно се пресегна да вземе от Роберто втория пистолет.

Почти не обърна внимание, че Мария се скри в стаята си. Нареди на Хулио да седне до ранения си съучастник.

— Ти го уби — каза Хулио с упрек в гласа.

— Не съм. Ще оживее.

— Какъв си всъщност? — попита Хулио и присви очи. — Не си градинар.

Шон въздъхна.

— Аз съм лейтенант Рамиро, от отдела за убийства.

— Е, Роберто, поне ни е казал истинското си име — опита се Хулио да се пошегува с обезумелия от болка мъж.

Senora Гарсия се бе навела над него и оглеждаше раната.

— Пусни пистолета… ченге!

Очите на Шон се стрелнаха моментално към Мария, която бе насочила срещу него малък „Смит & Уесън“ със седефена дръжка. Той от своя страна насочи „Магнум“-а срещу нея.

— Няма да стреляш, малката! Пусни го на пода.

Мария се усмихна и вдигна дулото над главата му, после натисна спусъка. Куршумът мина през тънките дъски, като ги раздроби на тресчици.

— Не бих разчитал на това, лейтенанте — изрече тя спокойно и добави цветуща заплаха на испански.

Той тъкмо се канеше да провери дали блъфира и да стреля на свой ред, когато вратата на другата спалня се разтвори внезапно и на прага застана Аманда Блейн в цялото си русо великолепие и ярост. За голямо учудване на Шон, в ръката си държеше сгъваем нож, чието острие незабавно допря в гърба на Мария.

— Казаха ти да го пуснеш, пикло! Писна ми от теб!

Мария, кротко като агънце, пусна пистолета да тупне на пода.

— Вземи го! — побърза Шон да каже и Аманда го послужа начаса. — Вие двамата — Хулио, Мария — бързо в спалнята! Senora, бихте ли помогнали на Роберто?

Senora Гарсия погледна Шон с молба в очите.

— Той има нужда от лечение, от лекарство — замоли го тя на испански.

— Съжалявам. Трябвало е да мисли за това, преди да стреля по мен.

Когато всички бяха затворени в спалнята, която бяха споделяли двамата с Манди… с госпожа Блейн, поправи се той, защото вече започна отново да я нарича така — Шон застана на прага и официално обяви, че са под домашен арест, след което им прочете конституционните права. Макар че, тъй като се намираха на територията на Бахама, щеше да му се наложи отново да го стори, понеже тук нямаше правомощия. Все пак предпочиташе да не рискува.

Тъкмо залостваше вратата, когато чу възбудения глас на Аманда:

— Шон! Корабчето! Корабчето на Хулио се връща!

Шон дотича до нея и се загледа през прозореца.

— Нали ти казах да си стоиш в стаята и да не чувам звук от теб!

Огромните й златисти очи се впиха в неговите.

— Но ти имаше нужда от мен!

— Напълно контролирах положението.

— Хм… — изпръхтя Аманда. — Тя умираше от желание да простреля… определена част от анатомията ти. Стори ми се, че би ти липсвала… въпросната част.

— Аз пък мислех, че не разбираш испански.

— Все съм усвоила някоя и друга дума.

— Все жизненоважни думи, както виждам.

— Шон, корабчето!

— А, да.

— Е?

Той сви рамене.

— Може да е Хуан. Или Хуан, бахамските власти и ФБР. — Гледа я известно време замислено, после додаде: — Така или иначе, госпожо Блейн, ще можеш да се прибереш у дома. Не се ли радваш?

— Разбира се. А ти?

— И още как. Имам да пиша купища доклади. — Погледа я замислено още малко, после отмести очи към прозореца.

— Както казах, може да е Хуан. Или Хуан плюс властите. Трябва да разберем. Ще изляза навън. Той няма да се изненада, ако ме види на брега. Ти остани тук. Ако някой се опита да излезе — макар че резето би трябвало да издържи — стреляй. Не задавай въпроси, а направо стреляй. Разбра ли?

— Шон…

— Разбра ли?

— Да, сър! Да, господин полицай! Да, лейтенант Рамиро!

— Проклети БАСП-ки! — промърмори той, докато отваряше вратата на кухнята.

— Извинете, лейтенанте!

— Какво? — попита той и се спря. Между тях вече се отваряше пропаст.

— Аз съм католичка, за ваше сведение.

Той се намръщи и поклати глава неразбиращо.

— Радвам се за вас, госпожо Блейн. Само че какво, по дяволите, ме засяга това?

Тя се усмихна с горчивина.

— Ами току-що ме нарекохте БАСП-ка, което е съкращение на Бял Англо-Саксонец Протестант. Ще трябва да ме наричате по друг начин, тъй като не съм протестантка.

— О, Господи! — простена той тихо и се измъкна безшумно през вратата.

Седна на брега и загледа приближаващото се корабче. Седеше сковано, скрил пистолета в скута си, гложден от вътрешно напрежение. Всъщност всичко мина доста гладко. Далеч по-добре, отколкото изобщо беше очаквал. Никой не изгуби живота си. А сред оцелелите бяха той и жертвата. Госпожа Аманда Блейн. Нямаха дори драскотина.

Но се опасяваше сега да не се окаже, че Хуан пристига сам или с подкрепление. Усети възбуда и тревога… и някаква всеизпълваща го празнота, което го учуди.

Нали искаше всичко това да свърши? Ами да, искаше. Беше си отвличане, животът на една невинна бе изложен на опасност. Преживяното по принуждение никога не бе истинско. Никога. Всичко се бе случило насред един кошмар.

Ала сега всичко бе свършило и той се чувстваше празен.

Не изпускаше корабчето от очи. То се канеше да хвърли котва и Шон различи Хуан на палубата.

И тогава зърна и друг мъж, макар че онзи само се мярна много бързо. Висок мъж в униформа.

Изправи се, без да се замисли, завика по посока на корабчето, замаха с ръце.

— Ей! Всичко е наред! Идвайте!

Мъжът престана да се крие и опря мегафон до устните си.

— Вие ли сте лейтенант Рамиро?

— Аз съм, аз съм! Хайде!

— Къде е госпожа Блейн?

— Вътре! Жива и здрава!

Старият платноход изведнъж се препълни с хора. Хуан бе окован в белезници и изведнъж изчезна, отведен нанякъде. Свалиха лодка и в нея се качиха петима. Двама представители на бахамските власти, един мъж с костюм и жилетка, и друг, по-възрастен, достолепен, с тъжно изпито лице и прошарена коса. Шон го разпозна от снимките, които бе виждал. Сенаторът Питър Блейн.

Шон стоеше неподвижно и чакаше лодката да се приближи. Дори не разбра, че Аманда е излязла от къщата, че е застанала зад него. Не усещаше нищо, освен ветреца и пясъка под голите си стъпала.

— Манди! Манди!

Възрастният не дочака лодката да се приближи до брега. Скочи от нея в плитката вода, като се намокри почти до коленете.

— Манди!

Само след секунда тя тичаше към него и потъна в прегръдките му. Виждаше се от пръв поглед колко се обичат.

Шон изведнъж усети, че не може да диша. Мъжът нещо говореше, нечленоразделно, колко били изплашени всички, какъв глупак бил, как никога, ама никога нямало пак да изложи живота й на опасност.

Когато преди време Блейн се отказа високомерно от полицейска охрана, Шон се подразни, но като наблюдаваше сега разигралата се пред очите му сцена и болката в очите на сенатора, някак си го оневини. В края на краищата, ако беше приел да го охраняват, полицаите нямаше да са на пристана, когато Аманда Блейн бе отвлечена.

Макар че Блейн не се нуждаеше да бъде оправдаван от Шон. Старецът съзерцаваше снаха си, сякаш виждаше милион долара на куп, а Манди възбудено му обясняваше, че изобщо не било толкова лошо, че се чувствала великолепно, че той нямал никаква вина и тя много се радвала да го види.

Но много скоро Шон бе откъснат от умилителната сцена, тъй като един от мъжете в костюми се запъти към него.

— Рамиро? Аз съм Фаркел, от ФБР. Какво е положението тук?

Интересно защо ченгетата на ФБР имаха такова въздействие върху хората. Фаркел само се беше представил, а Шон вече изпитваше неприязън към него. Беше от онези изпити мъже с тесен нос, кафяви очи, кестенява коса и безцветно лице. Усмивката му приличаше повече на гротескна гримаса.

Шон посочи с ръка съборетината.

— Двама мъже и две жени. В задната стая вляво. Единият е прострелят в рамото, вероятно се нуждае от спешна медицинска помощ.

Агентът на ФБР се намръщи.

— Значи е имало престрелка? Вероятно сте надвишили правомощията си, лейтенанте. Трябвало е да изчакате появата ни. Можели сте да нараните цивилно лице.

Шон едва забележимо присви устни.

— Извинете ме, Фаркел, но те вече се канеха да започнат да кълцат пръстите й тази сутрин и на мен това ми се стори крайно неучтиво.

— Един пръст е за предпочитане пред нейния живот — надуто репликира Фаркел.

— Те са там, отзад, господин Фаркел. И сега вече са под ваша отговорност, ако не се лъжа. И по-кротко с възрастната жена. Тя беше неохотен участник в цялата тази история.

Агентът на ФБР мина покрай него, а неговият партньор — по-млад русоляв мъж — хвърли извинителен поглед на Шон, който му се усмихна в отговор. Някои от федералните не бяха лоши момчета. Той дори бе готов да се обзаложи, че този споделяше мнението му за Фаркел.

— Нещастни полицайчета — мърмореше Фаркел. — Всички се изживяват като герои от телевизионни сериали.

— Как му е малкото име? — сериозно попита Шон по-младия агент.

Онзи се засмя.

— Фред. Името му е Фред Фаркел.

— Прилича точно на Фред Фаркел — измърмори Шон.

Русия протегна ръка.

— Аз съм Бил Дъфи. Извинете, лейтенанте, но той ми е шеф. В бъдеще обаче ще се постарая да имате работа предимно с мен.

Шон кимна. След това двамата бахамски полицаи дойдоха да му се представят и също да го разпитат за положението, и те не питаеха голяма любов към Фред Фаркел, поради което Шон си направи извода, че онзи се е опитал да узурпира властта.

Сега това нямаше значение. За него случаят беше приключил. Оставаше попълването на безкрайните бумаги.

По-високият бахамец, който се казваше Мат Хейнс, тихо осведоми Шон, че се очаква катер, с който да ги отведат обратно в Маями. Шон му благодари, след което двамата с Бил Дъфи влязоха в къщата.

Най-сетне можа да хвърли един поглед на Манди. За миг очите й срещната неговите. И за миг на него му се стори, че видя нещо в тях. Нещо като обич. Нещо, надхвърлящо обстоятелствата.

После тази искра изчезна. Сенаторът я прегърна през рамената и възторжено я задърпа напред, твърдо решил да се добере до Шон.

Питър Блейн вървеше с протегната напред ръка, с широка, топла и много човечна усмивка, и Шон си помисли, че сега вече му е ясно защо старецът печели мандат подир мандат.

— Лейтенант Рамиро! Сто живота няма да ми стигнат да изразя всичката си признателност!

Шон стисна протегнатата ръка, като се стараеше да не поглежда към Манди.

— За мен беше удоволствие, сенаторе. Искам да кажа, че не съм направил нищо изключително. Тоест…

Шон взе да се изчервява. Май не успяваше да каже нищо свястно.

— Нищо изключително! — възкликна Питър Блейн. — Ами че ти, синко, си бил видян! Видели са те как скачаш от пристана и се опитваш да се качиш на моторницата! За мен това превишава, и то с много, служебните задължения. Прекалено си скромен.

— О, да. Скромен е. Ужасно скромен — намеси се Манди. И тя беше смутена не по-малко от него, защото и двамата знаеха, че никой от тях не бе проявил и капчица скромност. Добре, че Питър Блейн не подозираше нищо.

Значи това е нейният свекър. Бащата на Пол. Божичко, какво, ли щеше да си помисли, ако знаеше?

Тя се чувстваше ужасно. Толкова неща искаше да каже на Шон, а нищо не можеше да изрече. Поне тук. Не и сега.

Загледа го в очите и като срещна погледа му, цялото й същество сякаш се смрази.

Очите му бяха ярки, все така зелени като изумруди, все така твърди като диаманти. Трябва да е била луда, когато е допуснала, че в него има някаква нежност. Това не бе мъжът, когото бе познавала, не бе мъжът, с когото бе се любила. С когото бе лежала уплашена в мрака. С когото бе победила накрая.

Погледът му превърна топлия карибски ден в полярна нощ. Отново пред нея бе непознатият, който й нареди да се махне от плажа, който я ненавиждаше, след като я бе обичал.

Тя вдигна глава, усети как очите й се напълват със сълзи и си заповяда да не пролее нито една. Не можеше да разбере какво става вътре в този човек и реши, че не иска и да научи, че не й пука.

Обстоятелствата… вече ги нямаше. До нея стоеше Питър. Трябва да гледа на последните няколко дни като на лош сън, заблуда, кошмар.

Протегна ръка на Шон, хладна като морските вълни.

— Лейтенанте, и аз искам да ви благодаря.

Той пое ръката й с крива усмивка. Спомни си как същата тази ръка шареше по тялото му. Тъй тънка, мека, изящна… А сега тъй чужда.

— Няма за какво, госпожо Блейн — изрече провлачено. — Винаги на вашите услуги.

— О, няма да се отървете така лесно от нас — увери го сенаторът. — Ще имам грижата за това.

Шон се усмихна. Това бе полицейската съдба. Арестуваните искат да те убият, спасените искат да ти бъдат приятели за цял живот. Питър Блейн щеше да забрави обещанието си. Като всички останали.

— Разбира се — съгласи се той с усмивка.

— Шон… Лейтенанте, сега какво ще стане? — сковано го попита Манди.

Шон сви рамене.

— Федералните ще предявят няколко обвинения. Предполагам, че ще искат от вас да свидетелствате в съда. — Усмихна й се малко закачливо, после се засмя високо. — Фред Фаркел ще отговори на всичките ви въпроси. Топката е вече в негови ръце.

Манди кимна. Тримата замълчаха и това като че ли озадачи Питър Блейн. Но нямаше значение. На хоризонта се появиха два катера.

Мат Хейнс излезе от къщата и тръгна към тях.

— Лейтенанте, госпожо Блейн, налага се да ви помолим да останете за малко в Насо. Надявам се, че нямате нищо против. Трябва просто да изясним някои неща и да се погрижим за подробностите около екстрадирането. Само за тази нощ. Много съжалявам. Знам, че нямате търпение да се приберете у дома.

И изведнъж всички се изсипаха на плажа — Хулио в белезници, Роберто, Мария, senora Гарсия, агентите на ФБР и бахамците. Хулио се задържа за малко пред Манди и Питър.

— Senor Блейн, никога не съм искал да й причиня зло. Но сега може би ще разберете. Аз желая свободата на баща си така, както вие сте желали нейната.

Питър Блейн се усмихна тъжно.

— Хулио, нали ти казах, че правя каквото мога. Освобождаването на баща ти е въпрос на седмици. Само че сега ти ще влезеш в затвора.

— Това няма значение, ако баща ми е свободен.

— Тръгвай, Гарсия — грубо го подкани Фаркел.

И те отминаха. Манди се зарадва като разбра, че няма да пътуват в същия катер. Беше й мъчно за senora Гарсия, дори и за Хулио. Но никога вече не искаше да види Роберто — докато е жива!

Трябваше да седи редом с Шон в лодката, която ги отведе на катера. Трябваше да усеща голия му крак, да бъде гъделичкана от късите тъмни косъмчета. Да усеща дъха му, да вдъхва мириса му.

Не го погледна. Гледаше право пред себе си.

На катера усети нещо като облекчение. Дадоха й малка кабинка, в която можеше да се изкъпе, и удобен, мек хавлиен халат.

Къпа се дълго, не й се излизаше от чистата вода. Не й се излизаше и на палубата, макар да знаеше с какво нетърпение я очаква Питър. Той ще й задава въпроси, естествено. И, естествено, Шон също ще бъде там. И… Господи!

Все пак се наложи рано или късно да се появи на палубата. За голямо облекчение, от Шон нямаше и следа.

Поднесоха й прекрасна напитка с ром и още по-прекрасен обяд. Питър седеше редом, той просто не искаше да се откъсне от нея. Уведоми я, че родителите й вече знаят, че е в безопасност, че помолил един от студентите да храни котката й. Бъбреше непрекъснато, което не бе никак характерно за него. Накрая я попита:

— Ох, Аманда! Наистина ли си добре? Освен теб си нямам никого, скъпа!

Стомахът й се преобърна от чувство за вина.

— Добре съм, Питър, честа дума.

— Но как…

Тя си пое дълбоко дъх.

— Шон… Лейтенант Рамиро, се престори на твой градинар.

— Мой градинар?

Тя направи гримаса и сведе очи към чашата с коктейла.

— Испанският му е безупречен. Той е… ъ-ъ-ъ… наполовина кубинец. Убеди ги, че бил твоят отруден градинар и мой… любовник, и ще може да ме накара да се държа кротко. Хулио всъщност не е закоравял убиец, за разлика от съучастника му Роберто. Благодарение на лейтенанта бях в пълна безопасност почти през цялото време. А senora Гарсия наистина не бива да бъде наказвана, Питър. Дано да се намери някакъв начин да отърве затвора. Тя беше против всичко, което ставаше, и се държа много добре с мен.

Той я потупа по ръката.

— Ще видя какво може да се направи, мила. Ще можеш да се изкажеш в нейна защита по време на процеса.

Манди кимна и се запита къде ли е Шон. Изглежда Питър неволно следваше мислите й.

— Къде е онзи младеж? — попита високо. — Много искам да го опозная по-добре. Много е интересен, не мислиш ли?

— Ами… да — отвърна Манди и преглътна.

Повече не го видя обаче, поне на катера. Пристигнаха в пристанището на Насо и бяха настанени в един хотел в края на Маркет Стрийт. Манди се настани в стаята си и почти веднага пристигна Питър с куфар, в който бе напъхал нейни дрехи веднага след като му разрешили да придружи служебните лица.

Едва успя да се преоблече и веднага я поведоха към полицейския участък. Властите се държаха много любезно. Зададоха й хиляди въпроси, на които тя отговори възможно най-изчерпателно.

След това беше свободна… Или поне така си мислеше. Пред вратата я причакваше агентът на ФБР Фаркел, който я предупреди, че веднага след завръщането й в Щатите отново ще бъде привикана за разпит.

Болеше я силно глава, и само Фаркел й липсваше. Мислеше си, че ще се пръсне, когато се намеси Шон.

Той също се беше преоблякъл — в лек сив костюм, строг, но много му отиваше. Появи се изневиделица от една стая и заговори, но на Фаркел, не на нея:

— По-спокойно, Фред. Ако те чуе човек, ще си помисли, че госпожа Блейн е престъпникът. За днес вече множко й дойде, не мислиш ли?

Фаркел го погледна сковано.

— Аз просто…

— Ще дойде й твоят ден — прекъсна го Шон. — Но тази вечер тя е свободна. Самолетът ни излита рано сутринта и щом кацне в Щатите, ще можеш да я подложиш на разпит.

— А довечера? — чу Манди шепота си.

Отговори Питър:

— Довечера ще си поживеем! Онзи приятен бахамски полицай ни препоръча да вечеряме в „Райския остров“, после ще гледаме шоу и дори ще поиграем комар. — Той се засмя и прегърна Манди през раменете, придръпвайки я към себе си. — Манди, според мен дължим на лейтенант Рамиро най-хубавата вечеря, която предлагат Бахамите. Ти, аз и лейтенантът… в „Райския остров“!

Не, раят вече го нямаше, помисли си Манди отчаяно. Но какво можеше да направи? Свекър й от едната страна, мъжът, с когото бе изневерила на мъртвия му син, от другата.

Шон се поклони театрално, като я гледаше някак особено. Не му се идва, помисли тя. Не, хем му се идваше, хем не му се идваше. Дали я мрази… или обича?

— Предложението ви звучи примамливо, сенаторе. Мога ли да ви предложа ръката си, госпожо Блейн?

Фаркел изсумтя презрително и се извърна.

— Да пукна, ако не се има за Сони Крокет от телевизионния сериал.

Шон щракна с пръсти.

— Де да можех да си позволя неговия гардероб, Фаркел.

— Костюмът ти не е за изхвърляне.

— Благодаря. Твоят партньор ми го зае.

— Господа… — намеси се притеснено Питър.

Но нямаше защо да си прави труда. Шон не изчака Манди да го хване под ръка, а я улови сам, щом излязоха навън. Топлият бахамски вятър погали лицето й.