Хедър Греъм
Смътна заплаха (1)

Първа глава

Песен на Елвис Пресли, нарушавана единствено от слабо статично припукване, се дочуваше от някоя от многобройните яхти, шхуни, катамарани и скутери на пристана. Късният следобед посмекчаваше жегата, а и откъм морето леко подухваше и охлаждаше напечените от слънцето разголени ръце и гърди на Шон Рамиро. На пръв поглед той се сливаше с безгрижните неделни безделници на пристанището, които се смееха, закачаха и флиртуваха на воля. Но когато понадигна за миг глава и бутна назад периферията на сламената си шапка, един по-зорък наблюдател би забелязал, че се оглежда наоколо с напрегнато присвити зелени очи.

Всичко изглеждаше мирно и спокойно. Мързелив следобед край морето. Момичета по бикини, мъже по отрязани над коленете джинси, туристи с бял крем против изгаряне по носа, стари коцкари с ярки ризи на флорални мотиви, деца, които хвърляха рибешки опашки на чайките. Шон разкърши рамене и се намръщи, когато грубата дъсчена повърхност на пристана го ожули през тънката памучна риза. От доста време седеше там.

Встрани от него любители-риболовци прочистваха улова си. Млад моряк, обут в избелели бермуди, миеше с маркуч малката си спретната лодка. Група бираджии мина покрай него на път към закусвалнята, кацнала там, където дървените пристани отстъпваха територия на безкомпромисната действителност на асфалтирания паркинг.

До слуха на Шон достигна техният смях и той извърна очи, раздразнен, задето се бе превърнал в обект на интерес от страна на две надарени от природата тийнейджърки в символични бикини. Напрегна се и изруга наум. Ако нещо щеше да се случи след този безкрайно дълъг и пропилян ден, то сто на сто щеше да е сега, докато малките пикли му се пречкаха из краката.

Наведе глава и се престори на задрямал с надеждата, че ще се махнат.

Малкият колкото кредитна карта приемник на къси и ултракъси вълни внезапно избръмча. Шон го поднесе към ухото си.

— Ей! Красавецо! — избудалка го Андерсън.

Шон вдигна очи към Харви Андерсън от закусвалнята. Харви едновременно разговаряше с него и печеше кренвирши на скарата.

— Май заформяш клуб на обожателки. Аз пък мислех, че караш тежко дежурство. Прекалено си хубав, за да се слееш незабелязано с тълпата.

Шон небрежно поднесе приемника към устата си.

— Проблемът не е в моята красота, Андерсън, а в твоята ненадмината грозота. Ти би изкарал акъла и на препатил дявол.

В разговора се намеси Тод Бриджес — невидим, но съвсем наблизо, скатал се някъде из паркинга:

— Трудно се устоява на ирландските ти очи, Шон. Затова, ако обичаш, свеждай ги надолу.

— Тод…

— Кой твърдеше, че се умирало от скука по време на дежурство? — прекъсна го Харви. — Я вижте! Край! Влюбен съм! От пръв поглед и прочее. Твой ред е да се заемеш с кренвиршите, Рамиро! Аз искам да съм глътка от въздуха, който тя диша.

Харви току се влюбваше във всичко по бикини. Ала Шон все пак извърна глава и леко бутна назад шапката си. Изви нагоре вежда в почуда и установи, че дъхът му секва.

Този път Харви беше на висота.

Тя се задаваше откъм края на пристана. Вървеше бавно и небрежно, но същевременно с най-наситената чувствена красота, която Шон бе виждал през живота си. Не носеше бикини, а цял бански, изрязан високо на бедрата, които — Боже господи! — не се знаеше къде започват и къде свършват.

Ако някой попиташе Шон Рамиро кое е първото нещо, което забелязва у една жена, той би се позамислил и след това би отвърнал честно: очите й. Очите са огледало на душата, дето има една приказка. Затова той първо погледна очите й.

Не можа да види техния цвят от мястото, където седеше, още повече, че бе принуден да се взира срещу слънцето. Но въпреки това видя, че греят като небесното светило, големи и изумителни, обрамчени с тежки клепки, очи, които запленяват безвъзвратно.

Без да се усети, той я обгърна с поглед от главата до петите. Елегантните й морни движения, ленивата сластна походка…

Макар и на пост, той бе покорен от тази походка. Нескончаемата длъж на златистите загорели крака, извивката на ханша… Хареса му и нейната талия — тънка и хармонична. Подобно на Харви, и той се влюби от пръв поглед. Тънки като спагети презрамки крепяха жълтия бански да не се свлече. Горе беше изрязан под права линия, но момичето не се нуждаеше от намеса, за да демонстрира пищните си форми. Влажният, прилепнал плътно, костюм не бе в състояние да прикрие факта, че гърдите й са твърди, обли, безупречни. Шон изведнъж осъзна, че е като същинско дете в сладкарница, неспособно да не протегне ръка и да не вземе онова, което му харесва.

— Божичко, виж тези очи! — мълвеше задъхано Харви.

— Ама какво става? — питаше Тод откъм паркинга.

— Ако знаеш, момчето ми, какъв кофти късмет извади с дежурството — осведоми го Харви.

Шон погледна отново лицето на момичето.

Безупречен овал. Високи скули. Класика. Би могла да позира на най-големите художници през вековете и нито един от тях не би открил и най-малък дефект. Устните бяха плътни, но изящно очертани. Шон си я представи как се смее — смехът й би бил най-малко предизвикателен от извивката на тази щедра уста. Носът бе прав, а очите, тези изумителни очи, бяха рамкирани от високо извити вежди, които допринасяха за тяхната допълнителна големина и хубост. А що се отнася до косата…

Косата съперничеше по великолепие на настъпващия залез. Не беше сламеноруса, но не бе и светлокестенява. Имаше златистокестеняв оттенък като лъвска грива, с по-тъмни кичури червено в тон с последните слънчеви лъчи.

— Влюбен съм! — не млъкваше Харви.

— Я си гледай кренвиршите! — скастри го Тод откъм паркинга.

Шон направи физиономия и неволно подскочи, когато радиото рязко изпращя. След това из въздуха се разнесе гласът на Тод:

— Току-що се чух с капитан Малъри. Някой ни е пратил за зелен хайвер. Блейн не е тук и няма да се появи. Има резервация за полет в шест часа. Ще лети на север.

Шон затвори очи от яд и за миг изцяло забрави жената. По дяволите сенатора Блейн! Бяха го заплашили, че ще бъде убит, но бе навирил нос и всячески пречеше на полицията, вързала се на фльонга, за да го охранява. Все пак, като слуги на обществото, техен дълг беше да го пазят.

Днес бяха получили сигнал, че Блейн, който тайнствено бе изчезнал, е поръчал на една фирма за кулинарни поръчки да приготвят обяд и да го доставят на пристанището на малката му яхта „Флаш Пойнт“. Междувременно в полицията се получи втора заплаха за покушение срещу него. От всички най-гадни дежурства, които можеха да му се паднат, Шон бе изтеглил именно този отвратителен късмет. Наложи се да прахоса целия неделен ден в клечане на пристанището, в очакване Питър Блейн да благоволи да се появи, та да се погрижат да се измъкне оттук по живо, по здраво.

А сега се оказа, че проклетото копеле изобщо не се е вясвало на пристана, нито е имало подобно намерение. Яхтата отплава преди време, но без сенатора.

Шон отново отвори очи. Дори раздразнението по пропиляния напразно ден не можеше истински да му развали настроението. Благодарение на нея — приближаваща се все по-близо и по-близо. От едната й ръка висяха водолазна дихателна маска и плавници, докато другата доволно цепеше въздуха в такт с ленивата, заникъде небързаща походка. Лицето й бе повдигнато нагоре и по устните се къдреше едва забележима усмивчица, сякаш вкусваше с наслада нежната милувка на слънцето и морския повей.

Същинска древна богиня, мислеше Шон и във въображението си я видя как се носи със същата тази уверена походка, гола и горда, самоуверена, из осеяна с цветя поляна, докато първобитен тимпан отмерва ритъма на плавната й крачка, а диви племена се кланят в нозете й.

— Ей! — чу той гласа на Харви, тих и напрегнат, и бе рязко изтръгнат от мечтанията си.

— Какво?

— Връща се! „Флаш Пойнт“ се връща. Ей я там долу към пристана. Не отива на предишното си място.

Шон се загледа натам. Харви беше прав. „Флаш Пойнт“ бе акостирала, а две хлапета или млади момчета, оттук не се виждаше добре, в момента привързваха яхтата за пристана.

Той бавно и внимателно се изправи, без да съзнава, че криви лице в болезнени гримаси, докато всички мускули на високото му метър осемдесет и пет тяло протестираха. Разсеяно замасажира рамо и впери очи в яхтата. Каква красавица! Три мачти и място поне за десет-дванайсет души в удобните каюти.

Яхтата бе собственост на Блейн, а ето, че някой я бе изкарал в открито море. Ако обаче Питър Блейн действително се канеше да хване полета в шест и половина, просто нямаше начин да е бил на яхтата и чак сега да се връща. Часът беше шест.

Някой зад гърба му заговори възбудено, къде на английски, къде на испански. Двама мъже чистеха риба и спореха за някаква жена, като се опитваха да уточнят това тя ли е или не е. Шон неволно се заслушва в думите им, повече угрижен от появата на „Флаш Пойнт“, отколкото дали жената наистина е „майката на онова гадно копеле“.

Реши, че е редно да се разтъпче и да поразпита наоколо. Придърпа размъкната си риза, за да прикрие гърдите си и пистолета, скрит в кобур, впи очи в яхтата и се запъти натам. Потърка наболата си брада и се запита дали не прилича на окаян бездомник. Видът му вършеше добра работа, когато се налагаше да виси по пристаните и да се прави на безделник, но сигурно щеше да изплаши богаташчетата, привързващи в момента „Флаш Пойнт“.

Не си даде сметка колко забързано върви, докато не се блъсна в някого… и не го събори. Понечи да се наведе и да предложи помощта си, но в същия миг забеляза, че не той единствен се е устремил към яхтата.

От другия край на пристана към „Флаш Пойнт“ се бе забързал слаб хубав латиноамериканец с мрачно целеустремено лице и нещо, скрито в сгъвката на ръката.

Шон обаче знаеше кой е той.

Името му бе Гарсия. Нямаше грешка. Хулио Гарсия, синът на стария Хорхе. Имаше бляскавите черни очи на баща си и неговото стряскащо изпито лице.

Шон тутакси усети как го пронизва стрелата на напрежението. Полицията можеше и да не знае точното местонахождение на Блейн, но все пак беше странно, че хората, заплашили да го убият, разполагаха със същата невярна информация.

— Тъпо говедо!

Стреснат, Шон погледна към мястото, откъдето долетя женският глас, избълвал ругатнята. Беше тя. Чувствено поклащащата се жена с безкрайните крака и неповторимите очи.

Какви очи…

Същински топаз. Не кафяви. Не зелени. Не лешникови. С цвета на искрящ пчелен мед, пронизан от светлина, като скъпоценни камъни, отразяващи последните лъчи на залязващото слънце в цялото му бунтовно великолепие.

А той току-що я беше съборил, без дума за извинение. А би могъл да се пресегне и да й подаде ръка. Би могъл…

Направи го. Тя пое ръката му с издължените си пръсти, като го наблюдаваше с известен страх.

Ах, ако Гарсия не беше само на няколко метра оттук…

— Ей!

Гласът долетя откъм пристана. Гарсия бе уловил едно от момчетата, привързващи „Флаш Пойнт“, за ръката.

— Представа си нямам какви ги говориш!

Дори от това разстояние Шон долови сърдития отговор на момчето по повод нещо, казано от Гарсия. После тийнейджърът понижи глас и Гарсия изрече нещо със заплашителна настоятелност.

Шон осъзна, че е пуснал ръката на жената, когато тя понечи да се надигне, едва след като тупна отново по гръб върху дървения пристан с проклятие.

— Ти си най-грубият мъж, когото съм срещала!

Той почти не я чу — толкова бе напрегнат, неоткъсващ очи от Гарсия.

— Не говориш ли английски? Estupido!^[1] — додаде тя на испански.

Той разсеяно й предложи отново ръка.

— Да не си посмял да ме докоснеш! Махай се! Господи, напоследък всички са полудели…

Шон не й обърна внимание, защото се втурна презглава към Гарсия. Ала докато я заобикаляше, момчето от яхтата извика:

— Госпожо Блейн! Бихте ли направили нещо? Този тук твърди, че сенаторът е на яхтата. Аз му казвам, че не е, ама той не ми вярва.

Блейн!

Шон се извърна рязко и се загледа втренчено в красавицата, която първо бе съборил, а след това зарязал. Госпожа Блейн? Съпругата? Не може да бъде! Блейн наближаваше петдесетте, докато тази жена нямаше повече от двайсет и пет, най-много двайсет и осем!

Тя ядосано се отупваше от пясъка, полепнал по нея след падането, но въпреки това се усмихна на момчето и тръсна глава.

— Кажи му, че на Питър му се наложи да замине за Вашингтон. Не е на яхтата. Нищо чудно вече да не е и във Флорида.

Момчето заговори настоятелно с Гарсия. За миг Шон замръзна, пронизан от тревожни мисли.

Блейн не беше тук, бяха сбъркали и слава богу. Гарсия не бе назовал името си при заплашителните телефонни обаждания, но кой, освен някой откачен, би проявил такава невъздържана ярост срещу сенатора? А Гарсия несъмнено беше откачен.

Втората мисъл, прекъснала професионалните му разсъждения по един смущаващ начин, бе свързана с нея. Тя бе омъжена за сенатора. Явно заради парите му, съдейки по чувствителната разлика в годините.

Този факт му причиняваше болка, макар да си даваше сметка, че всякакви чувства в случая са неуместни и смешни. Тя бе само един блян. Завършеният съвършен блян, който срещаш по рекламите в списанията и забравяш веднага щом прелистиш страницата. Въпреки това му идеше да я улови за раменете и да я разтърси. Да я попита къде е моралът й. Къде са нейните достойнство и гордост, че е взела да се омъжва за дъртофелник като Блейн само заради материалните облаги!

Докато си мислеше това, Шон се усмихна накриво. Защото въпросът, който всъщност го тормозеше, бе защо той, а не аз. Аз съм трийсет и три годишен, здрав като говедо, както току-що ме нарече. Бих могъл да ти покажа какво е животът, за какво си била създадена.

Напомни си, че не си пада по блондинките. Само дето всеки мъж, лице в лице точно с тази блондинка, би я пожелал.

— Роберто, това е тя! Хулио, това е жена му!

Шон се намръщи. Двамата рибари крещяха на Гарсия. Той самият беше преполовил пътя до Гарсия, но се спря. Рибарите скочиха в моторница.

— Ей! Чакайте! — извика Шон подире им.

Къде, по дяволите, беше Харви? Толкова ли не разбираше, че става нещо? Откъде да разбере. Не се случваше нищо, нарушаващо закона. Двама мъже се бяха метнали в моторница, а Хулио Гарсия разговаряше с някакво момче. Нищо, за което да арестуваш човек, обаче…

— Разкарай се! Наведи се!

Заповедта, произнесена със силен чужд акцент, дойде от Хулио Гарсия. Шон се метна встрани и се просна оземи. В същия миг въздухът край него се сгъсти от куршуми, изстреляни напосоки. Устата му се напълни с пясък, докато се притискаше към дъските и се мъчеше да напипа своя пистолет. След миг изстрелите отново засвистяха.

Хулио беше бърз като стрела. Не спираше да стреля, докато тичаше по пристана. Изстрелите взривиха ленивото спокойствие на превалящия следобед, подействаха като шок на всички, предизвикаха объркване, а писъците изпълниха въздуха до такава степен, че Шон не знаеше накъде да гледа.

Жената!

Претърколи се тъкмо навреме, за да види, че онова, което Хулио бе метнал през ръка, е платнен чувал, който сега нахлузваше върху главата й. Метна гърчещото се, но безпомощно вече тяло през рамо и се хвърли към моторницата.

Шон не смееше да стреля, от страх да не улучи жената.

Не разсъждаваше, само реагираше. Скочи във водата, решен да стигне моторницата, преди тя да се насочи към открито море и оттам към безбройните закътани местенца, услужливо предлагани от хилядите острови наоколо.