Хедър Греъм
Убийствено красив (9)

Осма глава

Ковчегът на Ели бе от месинг, с изящни кръстове по краищата. Когато Лори и Андрю пристигнаха, свещеникът утешаваше семейството й, седнало на първия ред. Братът и сестрата предпочетоха да се настанят по-назад. Лори сведе глава. Помъчи се да намери точните думи за Ели, ала всъщност не помнеше приятелката си и молитвите не й се удаваха. Когато обаче се замисли за чудовищното престъпление, тя искрено пожела душата на Ели да намери вечен покой. После вдигна поглед и огледа останалите.

Няколко жени ридаеха с искрена мъка, която трогна сърцето й. Тя се стресна, когато някой я потупа по рамото. Братовчед й Джош незабелязано бе седнал до нея. Лори силно го прегърна. Не го бе виждала от няколко години, но той си бе почти същият — привлекателен мъж с червеникава коса, зелени очи и хубав тен. Майка й беше казала, че родителите му се гордеят с него, но са силно обезпокоени.

Джош имаше модерна самостоятелна къща, черен „Праулер“ и яхта, но нямаше сериозна приятелка и в близко бъдеще не се очакваше да се ожени. Имаше вид на човек с отлично самочувствие. Явно проблемът бе само в това, че е единствено дете на родителите си и те наистина се тревожеха от липсата на внуци.

— Радвам се да те видя, хлапе — рече Джош.

— Аз също — прошепна тя.

— Изглеждаш страхотно.

— Благодаря. И ти не изглеждаш зле.

Тя отново се загледа напред и видя как един мъж от първия ред стана и поздрави друг.

— Двама от бившите й съпрузи — шепнешком обясни Джош и сви рамене. — Занимавах се с последния й развод.

— Не подозират ли някого от мъжете, с които е имала връзка? — попита Лори.

— За тези двамата се знае, че са били извън щата — прошепна Джош.

— Откъде се знае?

— Рики вече ги е проучил.

— Аха!

— Ето я и старата ти приятелка Сюзън Никълс — смушка я Андрю от другата страна.

Лори бе поддържала връзка с Джен и от нея знаеше някои неща за Сюзън. Сега се наведе напред. Сюзън бе все още много хубава — миниатюрна и добре сложена, с дълга тъмна коса, тъмни очи и порцеланово гладка кожа. В момента изглеждаше малко неглиже. Мъката й бе искрена и голяма, сълзите неспирно се стичаха по лицето й, въпреки нейните опити да ги спре.

— От време на време излизаха заедно — прошепна Джош на Лори.

— Така ли?

— И двете са разведени, без деца.

Лори кимна и се наклони напред, мъчейки се да разпознае мъжа, който влезе след Сюзън, докосна я по рамото и когато тя се обърна към него, я прегърна покровителствено. Бе висок, кестеняв и с красив профил. Костюмът на „Армани“ чудесно подчертаваше мускулестото му и стройно тяло.

— Не го ли позна? — попита Андрю.

— Това е Джеф Олин, братът на Манди — осведоми я Джош.

Джеф изглеждаше наистина добре — с хубав загар, жизнен и преуспял. Андрю бе споменал, че е станал адвокат. Лори се радваше за него; трудно бе преживял смъртта на сестра си. Последния път, когато го видя, той бе онемял от ужас — като изгубил се малчуган.

— Нали ти казах? — рече Андрю, когато още някой влезе в църквата.

Лори се обърна. Рики Гарсиа, Тед Нийсън, Шон и Майкъл Блек. Тя неусетно се усмихна.

Млади, силни и красиви — сякаш излезли от епизод на „Спасители на плажа“ или на „Дързост и красота“.

Спомни си, че са дошли на погребението на една от техните приятелки. Ели лежеше затворена в онзи сандък — най-доброто творение на погребалното бюро. Над него бе сложен портретът й — едно хубаво и засмяно момиче, и гледайки я, на човек му ставаше още по-мъчно.

Свещеникът се качи на амвона и скръсти молитвено ръце.

— Нека се помолим — прикани той събралите се и всички станаха прави.

По едно време Лори си даде сметка, че Рики, Тед, Майкъл и Шон са седнали на задния ред. Преди литургията една от колежките на Ели започна траурното слово, но по средата се разстрои и не можа да продължи. Довърши го един от бившите съпрузи, като каза, че Ели е била изпълнена с живот, всеотдайна, сърдечна и щедра и че приятелите й ще тъгуват много по нея. Накрая свещеникът се обърна към множеството с думите, че са длъжни да разбират Божията воля и че съществува висша справедливост: убиецът ще бъде заловен и наказан, а Ели се е преселила в един по-хубав свят.

Ковчегът бе изнесен от църквата. Всички го последваха.

Лори умърлушено вървеше към изхода, когато някой я докосна по рамото.

— Лори! Лори Кели, толкова се радвам да те видя!

Беше Сюзън Никълс. Гледаше я втренчено и се опитваше да се усмихне през сълзите.

— Сюзън! — каза Лори.

Сюзън се хвърли на врата й, а Лори на свой ред силно я притисна.

— Дами, трябва да тръгваме — подсети ги Джош.

— Ще ходиш ли на гробището? — попита я Сюзън.

— Аз… — заекна Лори.

— Да, разбира се, Сю — вместо нея отговори брат й.

— Добре. Значи ще се видим след това.

Погребаха Ели в Удлон. Пътят дотам не беше дълъг, но Джош реши да се качи при Андрю и Лори, като между другото обясни, че Сюзън е била особено разстроена, понеже трябвало да бъде с Ели в нощта на убийството, но в последния момент се отказала заради главоболие.

В Удлон Андрю я придружи до гроба. Старата им тайфа се събра отдясно на ковчега. Поздравиха се сдържано: Андрю и Джош се ръкуваха с Майкъл и Шон, Сюзън целуна Шон, а Джеф Олин се приближи към Лори и сърдечно я прегърна. После дойдоха Джен и Брад и отново се започна с ръкостискания и целувки. Опелото при гроба бе кратко и тъжно. Един от бившите съпрузи на Ели хвърли шепа пръст в гроба, след което хора от семейството пуснаха цветя. Всички бяха поканени в дома на един от братовчедите на Ели, понеже неотдавна родителите й се бяха споминали, а бившите съпрузи не живееха в този град.

Лори не познаваше братовчедите на Ели. Тя поднесе съболезнованията си при гроба и отиде да чака Андрю до колата. Джеф Олин приближи към нея. Той взе ръцете й в своите, усмихвайки се топло и самоуверено, но с необходимата доза печал.

— Лори. Лори Кели. Изглеждаш страхотно! Какво те води насам? Толкова се радвам, че си отново тук!

— Благодаря, Джеф. Върнах се, защото Гремпс е много болен. Ти също изглеждаш добре, разбира се. Съжалявам само, че се срещаме при такива обстоятелства…

— Да, това е ужасно, нали?

Тя печално кимна.

— Виждал ли си се напоследък с Ели?

Той поклати глава.

— Виждах я от време на време. Въпреки това я обичах. Тя беше най-добрата приятелка на Манди. Някак си е смешно. Сякаш миналото тегне над всички нас, а?

— Да — тихо каза Лори и неуверено попита: — А ти как живя, Джеф? Всички преживяхме тежко смъртта на Манди, но ние бяхме като наблюдатели, а ти наистина страдаше, ти и… — Лори внезапно млъкна, като си спомни, че не само братът на Манди бе тук, но и Шон — набеденият убиец.

— Да, страдах. Манди бе моя сестра. А ти си права, че и Шон също страда, нали?

— Нали не го смяташ за убиец? — Тя се смути от тревогата, която прозвуча в гласа й.

Джеф се усмихна, клатейки глава. С годините бе станал наистина красив и излъчваше особен, топъл чар.

— Не бих могъл да си мисля такова нещо, щом се ръкувах с него. В противен случай щях да го удуша. Не мога да ти опиша какво беше у дома след смъртта й. Майка ми плачеше по цели нощи, а баща ми непрекъснато се молеше и се опитваше да я утеши. Донякъде е хубаво това, че и двамата вече ги няма.

— Няма ли ги? Къде са?

— Споминаха се. Умряха няколко години след Манди в автомобилна катастрофа.

Лори сложи ръка на устата си, после я махна и притеснено взе да се извинява:

— Господи, Джеф, съжалявам! Първо сестра ти, а после и двамата ти родители… Извинявай, не знаех. Нашите не са ми споменавали…

— Може и да не са разбрали, Лори. Аз заминах да уча и се връщах само през лятото. Те умряха точно след една от моите ваканции и ако семейството ти не е прочело некролога, няма откъде да знае. По онова време не говорех с никого.

— Удивително е, че сега разговаряш с нас.

— Имам нужда от приятели — усмихна се той.

Тя му подаде ръка.

— Знаеш, че аз съм твоя приятелка.

— Благодаря, Лори. И аз винаги съм на твое разположение.

— Сега си адвокат, нали?

— Да, и при това добър. Защитавам богати измамници, но само такива, които пипат чисто. Аз имам грижата да ги пазя от затвора и тъй като в нашите затвори няма място за истински престъпници, върша добре работата си и нямам никакви угризения.

— Мислех, че си адвокат по фирмени дела.

Той хитро се ухили.

— Такъв съм.

— Аха! — смънка Лори, гледайки към мястото, където се бяха събрали брат й, братовчед й, Шон и Майкъл, Брад и Джен, Рики Гарсиа, Тед Нийсън и Сюзън Никълс.

— Сюзън го изживява тежко — каза Джеф.

— Разбрах, че с Ели са били много близки.

Той кимна и я погледна.

— Тя е изплашена. Разведена е и е сама.

— Напоследък всички са изплашени — тихо каза Лори.

— Да, така е. Наистина е срамно, че хората в нашето общество, изглежда, не успяват да запазят семействата си. Чух, че имаш син.

— Да — усмихна се тя.

— Поздравления — с малко закъснение.

Лори се усмихна по-широко.

— Благодаря, никога не е много късно.

— Но съпругът ти?…

— Почина.

— О, сега е мой ред да се извиня.

— Благодаря. Той бе много болен и двамата знаехме, че е въпрос на време, и…

— И? — подкани я той.

— И мисля, че добре използвахме времето, което ни бе отредено — завърши Лори. — Както и да е, Ян Коркоран почина отдавна. С Брендън се справяме чудесно и май направихме добре, че се върнахме у дома.

— Радвам се да го чуя. — Той тихо въздъхна, поглеждайки към останалите. — Виж, ще се опитам да заведа Сю у дома. Иска ми се да я разведря и окуража.

— Би било чудесно, Джеф.

— Ей, и да не забравиш, че тук имаш приятели!

— Няма.

Джеф я остави и отиде при другите. На Лори й стана приятно, като го видя да разговаря с Шон, сякаш нищо не се бе случило. Шон носеше тъмни очила, но с охота се усмихна на нещо, което Джеф му каза. Навярно времето наистина лекуваше раните. И може би Джеф също смяташе, че стореното на Шон е равносилно на престъпление, също като смъртта на сестра му.

Някой от групичката се изсмя и Лори чу брат й да казва:

— Не знам. Чакай да попитам Лори.

Андрю тръгна към нея.

— Лори, решихме да се отбием в старото италианско ресторантче на Коръл Уей и да хапнем, да пийнем кафе, алкохол — каквото и да е. Имаш ли малко време? Какво е положението с Брендън?

— Брендън ще се оправи. Ако възникне проблем, ще звънне на нашите.

— Ще обядваме ли?

— Разбира се.

 

 

Беше толкова странно. Докато се разполагаха около масата, Шон си помисли, че за последен път всички те бяха заедно в съдебната зала.

От двете му страни седнаха Сюзън и Рики. В другия край на масата се настани Лори, а до нея някак си се озоваха Майкъл и Тед Нийсън. Изглежда, тя се чувстваше добре между тях.

Изведнъж Шон си спомни първата среща с Лори — едно изгубено момиченце, подложено на тормоз от Тед и Рики. Тогава му се стори най-нежното и беззащитно създание, което някога е виждал. Години наред тя мразеше Тед и Рики, докато не реши, че те са просто глупаци. Каза му го през онази нощ, когато дойде при него — след като му бяха съобщили за смъртта на Даниел. Това бе най-черната нощ в живота му. Нито престоят в затвора, нито дори заплахата от електрическия стол можеха да се сравнят с вестта за убийството на брат му. Тогава тя бе дошла, за да го утеши, и вече не му се струваше толкова крехка. Той разбра, че неговият ангел крие силен характер.

Сега вече не бяха деца. Клубът „Чук и чао“ бе отдавна забравен. Тед и Рики работеха като ченгета и Лори не можеше да не забележи, че изпълняват съзнателно служебните си задължения.

Седналата до него Сюзън си пое дъх на пресекулки.

— Добре ли си? — попита я Шон.

Тя леко стисна ръката му.

— Шон, още не мога да повярвам! Толкова е ужасно това! От вестниците и телевизията знам за подобни истории, но да се случи на Ели… О, боже! Четох една статия за разюздания живот, който водела, сякаш е искала да бъде убита, като ходи по клубове. Можеш ли да си представиш!

— Сюзън, хората не вярват на такива глупости. Ели не беше омъжена и излизаше. Никому не е дължала обяснения.

— Шон, тя искаше просто да бъде щастлива. Търсеше идеалния мъж и се забавляваше. Не се занимаваше с наркотици, бе честна, всеотдайна в работата… Господи, как само ме е страх!

— Не се страхувай. Ако наистина се тревожиш, успокой топката за известно време…

— Клубът, в който ходеше, не беше лош. Ходила съм там…

— Аз също. Права си, мястото е съвсем прилично. Само дето Ели е срещнала не този, когото трябва.

— Шон, наистина се радвам да те видя.

— Благодаря, Сю.

— Ако ти хрумне да се преместиш при мен, не се колебай да ми кажеш.

Той се усмихна.

— Знаеш ли, предложението ти е съблазнително, но ти си специална приятелка и аз предпочитам да оставя нещата такива, каквито са.

— Не искаш да спиш с мен, а?

— Ти си страшно привлекателна, но не. Имал съм много жени, Сю, и малко приятели. Аз държа на приятелите си.

— Смяташ ли, че трябва да си купя пистолет? Или доберман?

— Смятам, че трябва да заключваш вратата си и много да внимаваш.

— Прав си — кимна тя. Келнерката мина покрай тях и Сю вдигна чашата си. — Извинете, още едно мерло, моля. — После се усмихна на Шон. Тази бе третата й чаша вино.

— Сю, къде е колата ти?

— Не се безпокой. Дойдох с такси, понеже очите ми бяха твърде подпухнали, за да карам. Ти можеш да ме закараш вкъщи.

— Аз дойдох с Рики, Тед и Майкъл.

— Хубаво. Значи ще си тръгна в компанията на две ченгета и двама готини мъже.

— Нямаш проблем.

Тя се усмихна, вторачи се във виното си и отново зарида. Шон сложи ръка върху нейната и погледна към другия край на масата. Лори се беше обърнала към Майкъл, който в момента говореше. Какво ли казваше брат му?

Лори хареса обяда. Почувства угризения заради приятните емоции, които се породиха в нея — все пак току-що бяха заровили Ели — но брат й и Тед бяха забавни, а и двамата като нея се заинтересуваха от работата на Майкъл.

След гимназията Майкъл бе отишъл при Шон в Калифорния, където брат му бе казал, че и двамата ще се измъкнат от калта, ще намерят своето място в живота и ще помогнат на баща си. Работеха по ресторанти и се записаха в Калифорнийския университет. Един ден Майкъл бе отишъл с Шон на лекции и оттогава се запали по морската биология. Връзката му със Сара продължи само шест месеца, но привързаността към водния свят остана завинаги. В момента той работеше на едно място, наречено Андерсънс Кей, намиращо се на юг от Исламорада. Занимаваше се предимно с делфини, но имаше доста работа и с морските крави, тъй като те бяха застрашен вид. Без да искат, хората ги убиваха или осакатяваха с витлата на корабите, оставяйки ги да умрат в ужасни мъки.

Майкъл бе истински увлечен от работата си. Лори усети, че го наблюдава и открива голяма прилика с брат му — същия напрегнат поглед, същата непокорна коса, която постоянно пада над очите.

— Майкъл, станал си голяма работа — каза Андрю. — Помниш ли, че едно време имаше полицейско досие?

— Тогава бях хулиган — безизразно рече Майкъл. После сви рамене и погледна към другия край на масата. — Но когато прибраха Шон заради смъртта на Манди… светът се промени и с него — и аз.

— Шон — също — измърмори Джош.

Майкъл поклати глава.

— Шон нямаше нужда от такава промяна, той винаги е бил точен. Все пак чудно нещо е животът. Може би Шон нямаше да постигне този комерсиален успех като писател, ако нещата не бяха взели такъв обрат. Мислех си, че след случилото се ще стане адвокат, за да си го върне на системата. Но той предпочете съдебната антропология. После започна да пише… Така де, хубаво е, че сега е тук. Дано остане малко повече.

— Колко смята да остане? — чу се Лори да казва.

— Не знам. Сигурно толкова, колкото да направи някои проучвания. Не мога да си представя, че ще се върне завинаги в града, който едва не го линчува.

След час те платиха сметката и станаха. Отвън на паркинга всички се запрегръщаха, обещавайки си отново да се видят. Лори с тревога си даде сметка, че се опитва да стои настрана от Шон.

— Трябва да си направим парти — каза Джен.

Брад тихо въздъхна.

— Джен, връщаме се от погребение…

— Знам. Така става, когато хората остареят и се отчуждят. Също като в семействата: събират се само на сватби и погребения, а погребенията са тъжни и страшни, и не искам следващия път, когато се видим, отново да бъде по такъв повод.

— Имаш право — подкрепи я Лори.

— Бившите жени в моя живот! — изпъшка Брад.

— Аз съм много, много бивша — надомни му Лори. Тя случайно погледна към Шон и се изчерви, като разбра, че той я наблюдава. Само че бе непроницаем със слънчевите си очила. — Трябва да се прибирам, за да видя Брендън — каза тя.

Андрю нежно я прегърна.

— Ще те закараме право вкъщи, сестричке.

— И аз мисля, че идеята за парти е страхотна — рече Джеф Олин.

— Защо не? — Андрю погледна към Шон. — А знатният ни гост ще дойде ли?

Шон кимна зад слънчевите очила.

— Разбира се.

— Ще си имате и лична охрана — подхвърли Рики.

— И адвокати — в случай че решим да се съдим един друг — добави Андрю.

— В петък вечерта, в моята къща — каза Джен.

Лори крадешком погледна към Шон. Значи се освобождаваше от ангажимента да вечерят сами с него в петък вечерта.

Той гледаше към нея. Мислеше си същото, но нищо не каза. Изглеждаше развеселен.

— И на мен едно парти ще ми се отрази добре! — печално рече Сюзън. — Толкова съм наплашена, че сигурно това ще остане единствената ми забава за цялата година.

— Значи решено: всички са поканени у Джен — каза Брад.

— Чакай малко, става дума за моята къща. Аз трябва да поканя гостите.

— Не и когато аз плащам сметките — отвърна Брад.

— Обожавам да говориш за издръжката — измърка Джен.

— Бива си я, нали? А ги наричат „слабия пол“ — изпъшка Брад.

Той бе сложил ръка върху гърба на бившата си съпруга и я подтикваше да върви към неговата кола. Лори имаше чувството, че двамата ще прекарат заедно следващия час — час и нещо, дори и да трябваше да се върнат по-късно на работа. „Трябва да се оженят отново“, помисли си тя. Това бе най-сладкият развод, за който знаеше.

— Парти, петък вечер, осем часа! — извика Джен.

— Да тръгваме, а? — каза Андрю.

Лори кимна, питайки се дали Шон ще се сбогува с нея. Ала той вече бе отпътувал с Рики.

 

 

Тина Джексън не трябваше да ходи сама в Гроув. Приятелката й Боби Сю се бе отказала да я придружи по магазините, но сега, когато в живота й се бе появило едно много специално момче, Тина твърдо бе решила да си купи нови дрехи. В Гроув я закара майката на един от съучениците й и тя си мислеше, че в най-лошия случай ще се върне с такси. Сутринта родителите й отидоха на погребение и сигурно щяха да се забавят до следобед — от носталгия и тем подобни, а от четири до седем майка й имаше срещи с клиенти. Едва ли щяха да я разкрият.

В един ексцентричен магазин недалеч от главната улица Тина откри идеалните джинси и бюстие. Джинсите бяха модно скъсени, а бюстието приятно обгръщаше налетите й гърди. Когато се погледна в огледалото, тя се развълнува. Изглеждаше поне на шестнайсет, дори може би на седемнайсет, а съвсем скоро щеше да навърши четиринайсет. Ако имаше и една малка халкичка на пъпа си, щеше да бъде фантастична…

Майка й строго бе забранила да се дупчи. Може би след година-две щеше да успее да се пребори с нея.

Точно сега не смяташе да хленчи за неща, които не можеше да има. Толкова й харесаха дрехите, че остана с тях. В някои от магазините тук работеха нейни приятели — по-големи братя и сестри на съученици. Можеше да им се похвали. Продавачката й каза, че изглежда страхотно, и Тина прие думите й за чиста монета.

 

 

Убиецът кръстосваше улицата. Търсеше нещо по-вълнуващо от една хубава вечеря, преди да се прибере вкъщи.

Не бързаше да убива отново: все още се чувстваше сит от последната плячка. Той бе предпазлив и придирчив. Не беше луд, а човек, който напълно контролира своите способности. Можеше да почака.

И в този момент я видя. Имаше вид на по-голяма: висока, слаба, напращяла, красива, с дълга руса коса и голо коремче, с напъпили гърди и…

Тя бе узряла, бе готова за откъсване. Погледът му се плъзна надолу по нежното й вратле и той си представи как впива пръсти в него.

Да, кожата й бе толкова нежна. Толкова млада и хубава. Представи си как разкъсва дрехите и вижда уплахата в очите й, докато ръцете му шарят по гладката й млада кожа. Изпита желание да я докосне, болезнено желание…

И някъде, дълбоко в съзнанието си той усети надигащата се ярост, въпреки решимостта си, че не е луд, а напълно нормален и затова спокоен извършител. Но яростта бе в него. Тя го изкушаваше. Толкова млада, скоклива — истински дразнител. Също като майка си, като приятелките на майка й, като всички жени. Тя бе само една курва.

И нейният час щеше да удари.

 

 

Тина го видя и едва не припадна. По дяволите! За всичко бе помислила, а сега…

— Здравей, красавице! — извика й той.

Гласът му звучеше сърдито. Щеше ли да я издаде? Ще я застави да се прибере вкъщи? Майка й ще й забрани да излиза поне месец.

Тя се усмихна и изтича към колата му.

— Здрасти!

— Какво правиш тук сама?

— Пазарувам.

— Съвсем сама?

— Да, но много те моля да не казваш на мама.

Той се усмихна. Знаеше, че усмивката му е ослепително красива.

— Това ще бъде нашата тайна, миличка. Никога няма да се издаваме един друг.

— Никога — съгласи се тя.

— Искаш ли да те закарам?

Тина се поколеба. Трябваше да приеме и час по-скоро да се прибере вкъщи, преди да бъде разкрита.

— Тина!

Тя се стресна и се огледа. Отсреща Боби Сю яростно й махаше с ръка. В края на краищата приятелката й бе дошла, а това означаваше, че майката на Боби Сю щеше да дойде да ги прибере след около час.

— Не, благодаря. Чао!

Тя му махна и изчезна.

 

 

Убиецът седеше неподвижно и гледаше след нея. Колите зад него започнаха да свирят и той тръгна.

Усмивката му угасна, а с нея и красотата му.

Той улови изражението си в огледалото и с ужас осъзна, че от очите му блика зло.

Тази мисъл го ободри.

И той отново се усмихна… красиво.

Можеше да има всяка жена, която пожелае.

Щеше да го направи и никога нямаше да го хванат.

Всички му вярваха. Умът му бе остър като бръснач. Никога нямаше да го разкрият.

Започна да се смее. И още, и още…