Сюзън Кайл
След полунощ (5)

Глава пета

Докато Ники разтребваше масата, Кейн се разхождаше из гостната и разглеждаше лавиците на библиотеката. Ники създаваше впечатление, че е чела много, но единствените книги, които забеляза, бяха няколко стари томове по право.

— Бяха на баща ми — обясни му тя. — Искаше да стане адвокат, но не можеше да си позволи да жертва от времето си, след като веднъж се беше отдал на друга професия.

„Навярно не е можел да си позволи и средствата“ — помисли си Кейн.

После се усмихна и попита:

— Нямаш ли собствени книги?

— Много. Но не са тук. Татко построи къщата толкова близо до морето, че винаги има опасност от наводнение по време на буря или циклон. Затова не държим нищо ценно тук.

„Ако изобщо имате нещо ценно.“

Тъмният му поглед се плъзна бавно по тялото й, наслаждавайки се на нежните му извивки, които обаче нямаха открито сексуално предизвикателство.

— Харесва ми начинът, по който ме гледаш… — каза тихо Ники.

Веждите му се извиха и Кейн се засмя с известно самодоволство.

— Искам да кажа — уточни тя, — че не ме караш да се чувствам по-низша или лековата. Жените инстинктивно настръхват, когато мъжете ги оглеждат брутално или им подсвиркват. Навярно мъжете не разбират колко опасно може да бъде това за една жена, когато живее сама. А може би го знаят?

— Ти си много привлекателна. Предполагам, че когато един мъж не умее да говори, използва друго оръжие, което притежава.

Ники се начумери.

— Разбиваш всичките ми илюзии — приближи се до нея Кейн. — Тъкмо си мислех, че си единствена по рода си — жена, която се чувства най-добре, затворена в своята женственост.

— О, такава съм. Обичам да бъда жена. Но има погледи и думи, които ме карат да се чувствам неловко. Не обичам грубостта.

Той й се усмихна ласкаво.

— Можеш ли да си представиш, че мъжете могат да се чувстват не по-малко неловко в присъствието на агресивни жени?

— Едва ли бих могла да си представя жени, които да карат мъжете да се чувстват неловко.

— Наистина ли?

Ники го погледна с открито любопитство.

— Налагало ли ти се е да се справяш с агресивни жени?

Усмивката бавно изчезна от лицето му.

— Това въдица ли е, Ники?

Тонът му я обезпокои.

— Ти си много привлекателен. Нормално е да се предположи, че не си живял като монах.

Широките му рамене се раздвижиха неспокойно.

— Както ти казах, жена ми и синът ми загинаха… по жесток начин… преди една година — напомни й, без да навлиза в подробности за обстоятелствата. — Но с жена ми живеехме разделени доста преди това. — Кейн се поколеба. — След това си намерих любовница…

Ники се почувства като глупачка и се обърна рязко.

— Нямах намерение да си пъхам носа в тези неща.

— Не е това — каза сърдито той. — Искам да кажа, че беше случайно от самото начало. Имах нужда от някого. А тя беше мила и нежна.

Ники притвори очи от неочакваната болка. Не смееше да мисли, защо я наранява толкова фактът, че Кейн има трайна връзка с друга жена.

— Разбирам…

— Не. Не разбираш. Аз скъсах с нея.

Тя вдигна вежди.

— Заради мен?

Изтърси го, без дори да се замисли.

— Защото чувствата бяха изчезнали и от двете страни. Винаги съм бил честен с нея — от самото начало. — Кейн присви очи. — Ще бъда честен и с теб, напълно открит. Не искам да се женя втори път.

Ники успя да се овладее.

— Нито пък аз. Мога да ти предложа само едно приятелство — добави тихо.

Той я погледна учудено.

— Защо?

Не можеше да му каже, че причината е във враждата между него и брат й.

— Не искам любовна връзка с теб, това е всичко.

— Откъде знаеш, преди да си опитала? — предизвика я Кейн и в погледа му припламна лукаво огънче. — Много съм добър в леглото, Ники. С мен няма никакъв риск, никакви неприятни последствия.

„С изключение за моето сърце и за кариерата на брат ми“ — помисли си тъжно Ники.

— Обичаш ли да си блъскаш главата в стена?

Това беше едно на нула за нея.

Кейн въздъхна и мушна ръце дълбоко в джобовете си.

— Не, но ще се наложи — отвърна замислено. — Добре. Да оставим това. — После се поколеба и произнесе със загрижен и сериозен тон: — Ники, трябва да си имала ужасни преживявания!

— В известен смисъл — съгласи се тя. — Но не те познавам достатъчно добре, за да ги обсъждам с теб. — И прибави, преди Кейн да успее да зададе следващия си въпрос: — Бъди добър и спри да се ровиш в миналото ми.

— Ще получа ли награда, ако го направя?

— Ябълков пай — усмихна се Ники, — със сладолед.

Той облиза устни и очите му отново светнаха.

— Окей.

— Знаех си, че стомахът ти е слабото място — каза самодоволно Ники.

След като приключиха с пая, двамата седнаха на верандата да послушат „Римски пинии“ на Респиги, опитвайки от прясната пина-колада. Ники с изненада откри, че музиката му харесва, колкото и на самата нея.

— Тази музика не е ли малко мрачна? — вметна Кейн.

— Може би меланхолична — съгласи се тя. — Аз обичам Дебюси.

— Аз също.

— Меланхоличен ли си?

Погледът му бе станал странно отнесен. Остави чашата си с недопитата колада.

— Всички имаме лоши спомени, Ники.

Тя се досещаше за причината на това негово настроение. Искаше й се да може да му каже, че добре го разбира. Погледът й потърси суровото му лице и се задържа там, наблюдавайки потрепването на изопнатите му мускули, докато Кейн се взираше в океана. Дали си спомняше за малкото си момче. За жена си?

— Кейн?

Той пое дълбоко дъх, но болката явно продължаваше да го пробожда.

Ники забеляза как пръстите му стискаха полупразната чаша с побелели кокалчета. Отпусна се в скута му и се сви в него.

Кейн потръпна целия. Силното му тяло се вкамени за миг, сякаш топлината й го беше парализирала. След това погледът му се плъзна надолу, за да срещне нейния.

— Изглеждаше като човек, който има нужда от подкрепа — промълви тихо Ники. — Ако не съм права, винаги можеш да ме захвърлиш на пода.

— Би било неблагодарност.

Той остави чашата на масата и я прегърна. От топлината на телата си забравиха за хладния нощен въздух. Усетила силните удари на сърцето му, Ники затвори очи. Бризът разпиля косата й. Откъм океана се носеше ритмичният шум на вълните.

— Животът е жесток — произнесе Кейн, като галеше механично къдриците й.

Ники си спомни собствените си рани. Сякаш чуваше дълбокия глас на Майлс, който се извиняваше, задето така прибързано се бил оженил за нея; задето бил изисквал да се грижи за него, след като не можел да й осигури поне нормална духовна връзка. В очите му тогава се бяха появили сълзи и Ники бе започнала да го успокоява. Но тя също бе плакала, защото бе вярвала, че е влюбена в него.

— Загинаха точно преди една година. Липсва ми синът ми — въздъхна Кейн.

Пръстите й се плъзнаха по гърдите му, по твърдите мускули на раменете му.

— Съжалявам… — каза простичко.

Бузата му докосна косата й и се отпусна там. Кейн не си спомняше да е изпитвал такова блаженство с друго човешко същество. Досега не беше си позволявал да спре да работи, да влага максимална енергия в бизнеса, защото прииждаха спомените, които бяха истинско мъчение. Но Ники успокояваше болката му.

Тя го разбра. Притисна се още по-плътно до него с едно доверчиво и същевременно възбуждащо движение.

— Ти знаеш много повече — рече й той, придържайки я през кръста с голямата си силна ръка.

Всъщност, Ники не знаеше нищо определено. Но нямаше нужда да му го показва. Смушка го шеговито в ребрата, за да разреди опасното напрежение, витаещо във въздуха.

Настани се удобно в скута му и се загледа в застиналото му лице.

— Имаш ли гъдел? — засмя се лукаво и ръцете й внезапно се спуснаха надолу към хълбоците му.

Кейн ги хвана и двете и се поде кратко боричкане на стола.

— Русалка — каза провлачено, когато я задържа безпомощна в обятията си.

Здрачът едва му позволяваше да вижда лицето й.

— Пират… — прошепна в отговор Ники.

И той наистина приличаше на такъв с тъмната си коса, която се бе разпиляла по широкото му чело, и с дяволския блясък в черните му очи.

Напрежението в телата им нарастваше.

Кейн се премести почти незабележимо. Ръката му се плъзна по гърба й и я притисна с нежна настойчивост.

— Миришеш на рози — промълви, свеждайки глава над нея. — Искам да те целувам, докато останеш без дъх…

— Това заплаха ли е или обещание? — попита почти беззвучно Ники, когато устните му вече докосваха нейните.

— Ти ми кажи…

Тя ги разтвори с готовност и потъна в неописуема наслада. Тялото й потръпваше блажено, докато целувката му ставаше все по-настоятелна. Харесваше й как езикът му прониква в устата й, харесваше и кокосовият вкус на пина коладата по устните му. В ласките му имаше ловкост и увереност, които усилваха вълшебството, в което Ники се бе потопила.

Когато Кейн вдигна глава, устните й последваха неговите. Той се засмя нервно и се отдръпна.

— Престани — скара й се шеговито. — Опитвам се да бъда джентълмен, както ме е учила майка ми.

— Един истински мъж умее да устоява на изкушенията — отвърна му с топла усмивка.

— Не и на такива.

Отмести я настрани и се изправи рязко, но очите му още се смееха.

— Прибирам се у дома, преди да си ме прелъстила.

— О, колко съм страшна.

Ники се протегна доста предизвикателно.

Кейн изпъшка.

— Тръгвам си. Веднага.

Ники също се изправи, като се подсмихваше.

— Ще те изпратя до вратата като добра домакиня.

Взе ръката му и се вкопчи в нея, докато вървяха към изхода.

— Значи, това беше за довиждане?

Иронията й не беше нищо повече от съжаление.

Той отвори вратата.

— Обичам да ме утешават, когато ме боли. Бих могъл да направя за теб същото, ако имаш нужда.

— Благодаря. Ще го запомня.

Кейн се подпря на рамката, с ръка в джоба.

— Слушай, аз и Кристи бяхме скъсали доста преди тази вечер. Не искам да оставаш с впечатлението, че възприемам жените като някаква свободна стока.

— Мисля, че вече го разбрах.

Той се пресегна и докосна лицето й.

— Градината на магнолиите е най-хубавото място в това кътче на света. Виждала ли си я?

— Да. Половин дузина пъти. Но ще ми е приятно да я видя пак.

— Утре?

Ники кимна.

Кейн се наведе и я целуна нежно.

— Всичко това са думи — въздъхна дълбоко. — Не искам да се обвързвам с теб.

Тя обви ръце около врата му и се притисна към гърдите му.

— И аз не искам да се обвързвам с теб.

Кейн също я прегърна.

— Времето не е подходящо — прошепна й.

Ники се надигна с полуотворени устни.

— О, да!…

Той я зацелува жадно. Тялото му подсказа, че ако продължи, няма да може да се спре. Изстена и се насили да отстъпи една крачка.

Ники му се усмихна лукаво.

— Тръгвам… — каза Кейн.

Ники сложи ръце отзад на гърба си, за да не се изкушава.

— В колко часа утре?

— Пет рано ли е? — попита малко мрачно той.

— Не. Но ако изчакаш до шест, тъкмо ще можеш да закусиш.

Кейн кимна. Тъмните му очи все още я гледаха жадно, когато излезе през вратата.

Ники разтреби къщата и излезе отново на дървената веранда. Знаеше, че не може да си позволи да се влюби в Кейн. Знаеше също, че Кейн ще побеснее, ако разбереше, как го е мамила, като не му е обяснила коя е всъщност.

Но точно сега нищо друго нямаше значение, освен да бъде с него…

 

 

На другия ден той я заведе в Градината на магнолиите и Ники се залепи за огромната му ръка, сподиряна от завистливите погледи на много жени. Гледаше я също толкова жадно, колкото и тя него, и целувката, с която я изпрати вечерта, беше по-изразителна от всякакви думи. Ако се влюбваше — а Ники наистина се влюбваше — в такъв случай, Кейн също се бе влюбил. Колкото повече прекарваха заедно, Ники все по-ясно съзнаваше, че и двамата вървяха към онзи момент, след който нямаше да може да има връщане. Беше толкова хлътнала по него, че не би могла да му откаже нищо. За пръв път след развода си позволяваше на чувствата да ръководят действията й.

 

 

Барът в търговската част на Вашингтон беше много хубав и тази част на града беше сравнително безопасна. Дери имаше пистолет и разрешително за него, но никога не го носеше. Уменията й по самозащита щяха да са достатъчни, ако попаднеше в беда. В момента имаше нужда от информация, която не би могла да намери на друго място.

Един мургав мъж с прибрана на опашка дълга коса вдигна поглед от сепарето до прозореца, когато тя влезе. Дери се запъти право към него и седна насреща му.

— На какво си? — попита я той, без никакъв акцент и с широка усмивка, която се излъчваше дори от големите му тъмни ириси.

— Ирландско кафе.

— Кофеинът няма да неутрализира уискито.

Дери се засмя.

— В такъв случай можеш да ме закараш до вкъщи, след като приключим разговора.

— Няма проблеми. И аз бих пийнал едно.

Събеседникът й поръча на сервитьорката и впи мълчаливо очи в Дери, изчаквайки я търпеливо да заговори. Тя знаеше, че това търпение няма да се изчерпи никога. То беше едно от достойнствата на Кортес.

— Какво знаеш за Джон Харълсън? — попита го съвсем тихо.

Той рязко вдигна вежди.

— Защо искаш да знаеш?

— Ще престанеш ли да се държиш като правителствен агент?

— Просто навик. Съжалявам.

Сервитьорката донесе поръчката. Кортес плати своето, а Дери измъкна от джоба си една банкнота и махна на момичето да задържи рестото.

— Харълсън ще работи за моя шеф — каза Дери, след като отпи от кафето.

Кортес пусна две бучки лед в уискито си и се загледа замислено в чашата.

— Интересно. Смятах шефа ти за по-разумен.

— Наумил си е да бъде преизбран. Майлс Тауншенд му препоръча Харълсън. Той е помогнал на Майлс, преди да влезе в министерството.

— О, Харълсън си върши добре работата, няма съмнение — кимна Кортес. — Но ти не би искала да работи за шефа ти, нали?

— В такъв случай, как бих могла да убедя шефа си да се отърве от него.

Кортес я погледна.

— Просто ти го отърви от него, това е.

— Да. Бих могла, ако знаех…

Той се наведе напред.

— Не можеш сама, защото най-после е в положение, което изисква моята намеса. Стой настрана. Аз ще се справя с него.

Дери се намръщи.

— Значи, няма да ми кажеш нищо, така ли?

— Не!

Тя го изгледа сърдито.

— Харълсън би могъл да провали кариерата на шефа ми. Мери Танер беше главен юридически съветник на Майлс, докато беше сенатор, и знае всичко за методите на Харълсън. Тя ми намекна, че е забъркан в доста незаконни неща. Но няма да ми каже в какво точно. Потърсих те, защото се надявах ти да ми кажеш.

— Мери е един от блестящите юридически умове в наши дни. Скоро ще става съдия.

— Надявам се — съгласи се Дери, сигурна в опита и преценките на приятеля си, който беше потомък на роби от крайбрежието на Южна Каролина. — Но какво знаеш за Харълсън? Защо никой не иска да ми каже нищо за него?

— Прекалено е рисковано на този етап. Не говори нищо. Не предприемай нищо. По всяка вероятност след две седмици ще бъда в Чарлстън — в отпуск. Ще се свържа с теб.

Искаше й се да поспори с него, но знаеше, че е безсмислено.

— Добре. Фийби също ще се върне след няколко седмици — добави тя с потайна усмивка. — Ще й бъде приятно да те види.

Кортес се намръщи.

— Не съм музеен експонат за началните курсове по археология.

— Втора специалност — поправи го Дери. — Първата й специалност е антропология. А ти си команч — потомък на монголоидната раса от Азия. Туземец, абориген.

Кортес присви очи.

— От което пък би могло да следва, че ти си кавказки натрапник. Не. Не искам да се виждам с Фийби.

— Тя е руса, със сини очи, голяма мъжкарана е и обича да изравя разни неща.

— За бога, не можеш ли да си представиш какво изпитват коренните жители на Америка към археологията? — избухна Кортес.

— Съжалявам! Но Фийби не изравя хора. Само стари гърнета.

— Които може да са свещени реликви…

Дери пъхна купичката под носа му.

— Вземи си фъстъци.

Кортес отново я изгледа мрачно, а тя му отвърна с усмивка.

— Ако няма да ми кажеш нищо за Харълсън, аз си тръгвам.

— Нищо не мога да ти кажа. Трябва да ми имаш доверие.

Още от първата им среща по време на един представителен банкет Дери бе привлечена от този висок, вглъбен в себе си мъж. Бяха станали приятели. Намираше го за много по-интелигентен и различен от агресивните бизнес типове, които се опитваха да я свалят.

Кортес знаеше, че е влюбена в шефа си. Дори да имаше някаква жена в живота му, той никога не бе й говорил за нея. Въпреки настояванията си, досега Дери не беше успяла да го накара да се запознае с племенницата й — Фийби.

Кортес я откара до апартамента й с една безлична кола, която използваше, когато не бе на служба.

— Защо не си купиш някое кабрио? — попита го, щом пристигнаха.

— Представяш ли си как бих изглеждал с развети от вятъра коси? — отвърна замислено той.

— Косата ти никога не се е развявала от вятъра. Никога не я оставяш свободна.

— Твърде е рисковано — отвърна Кортес с безизразно лице. — Може отново да се пробуди дивото в мен.

— Не и в теб. Не и с дипломата ти от Харвард.

— Благодаря за атестата. Ще се видим в Чарлстън. И не се безпокой.

— Ще чакам с нетърпение — въздъхна Дери.

 

 

Следващият петък Клейтън се върна със самолета в Чарлстън, заедно с навъсената Дери. Беше му казала, че била поканена от един обещаващ вашингтонски политик на театър и Клейтън нарочно бе уредил това пътуване, за да наруши плановете й.

Вече бяха имали едно малко спречкване, относно наемането на Джон Харълсън, но щом пристигнаха на летището, Дери реши да се въздържа от всякакви открити спорове и да се съобрази с предупреждението на Кортес. Надяваше се само Харълсън да не компрометира безвъзвратно Клейтън, преди Кортес да е направил каквото възнамерява. Чудеше се до каква ли степен е нечист Харълсън и по каква линия. Дали ставаше дума само за начина, по който провежда политическите кампании, или за нещо повече.

— Не би ли могла да престанеш да се взираш така в мен? — попита я Клейтън с обнадеждаваща усмивка. — Веждите ти ще се сраснат в това положение и ще заприличаш на боксьор.

Тя отметна русата си коса и отново го погледна многозначително.

— Чудесно! Ще мога да си намеря работа като бодигард.

— И да се обърнеш срещу мен! Просто нямаш шанс.

— Кой знае. Може и да осиновя някое от онези нещастни петнисти бухалчета, чиито домове ще спомогнеш да бъдат изсечени.

Сега беше негов ред да се втренчи в нея.

— Няма да гоня нито един пернат приятел от Северозападната гора лично.

— Ще внесеш закон, който ще ги изгони!

— Искам да осигуря работа на дърварите. Знаеш ли колко от тях са безработни покрай тези съдебни процеси, повдигнати от разните групировки за защита на околната среда?

— А ти знаеш ли, че през последните години дърводобивът е нараснал, но въпреки това дърварите са без работа? — не се предаваше Дери. — Първо ще пренесем в жертва естествената среда на бухалите, а след това? Нашата? И още нещо: правителството прокарва и поддържа пътища през националните гори и дърводобивната промишленост се възползва от това. Тези гори се поддържат от данъците. А кой мислиш плаща? Американският данъкоплатец — ето кой!

— Всички ползваме дървесината — отвърна спокойно Клейтън.

— Да. Но на каква цена?

— Водиш се единствено от емоциите си, Дери. Горите постоянно се възобновяват. Боже мой, та нали всичко — от апартамента, в който живееш, до хартията, на която пишеш, е направена от дърво! Наистина ли мислиш, че тази цивилизация би могла да оцелее без дърводобивна промишленост?

— Преди да решиш окончателно, дали да внесеш отново закона за защита на застрашените видове, или да позволиш изсичането на старите гори, не би било лошо да поговориш с някои други хора, освен пряко свързаните с дърводобива. Знам, че Док Бренигън ти е симпатичен. Но не е в негов интерес да ти разкрива и двете страни на медала, защото той работи за дърводобивните компании.

— С Док сме приятели.

— Приятелите не те насилват, да се гласува нещо в тяхна полза в Конгреса.

— Поне един ден… моля те, Дери!… — избухна най-после Клейтън.

Тя му се поклони демонстративно и излезе. Клейтън подаде багажа на служителя и се запъти към терминала. Но не бързаше. Не гореше от нетърпение да я настигне, преди да се е успокоил.

 

 

Разследващият репортер от „Weekly Voice“ се замисли над пикантната информация, която бе измъкнал от представителя на най-голямата и най-реномирана местна фирма за унищожаване на отпадъците. От изпълнителния съвет на „Coastsl Waste Company“ му бяха казали, че без някаква причина Кейн Ломбард внезапно е анулирал договора си със стабилната Крайбрежна компания за преработка на отпадъци и бе сключил нов с някаква малко известна фирма.

Представителят на CWC още се чудеше на това неочаквано решение, за което нямаше логично обяснение. Неговата компания имаше безупречна репутация във връзка с преработването и изхвърлянето на отпадъците по цялото югоизточно крайбрежие. CWC разполагаше със специалисти, специално обучени за тази работа. Използваха превозни средства, пригодени за извозване на токсични материали, които бяха двойно изолирани за по-голяма безопасност. Шофьорите бяха компетентни да реагират незабавно в случай на авария или катастрофа и знаеха как да действат, ако се откриеше някакво изтичане. Дори имаше предаване по националната телевизия, в което компанията бе посочена като пример за перфектно изпълнение на подобна работа. И сега, без никаква причина, Кейн Ломбард ги беше зарязал. Най-много ги тревожеше как би се отразил подобен факт върху репутацията им.

Сандърс ги беше попитал, дали са се опитали да се свържат лично с Ломбард, за да открият аргументи за внезапното му решение. Разбира се, че били опитали, но Ломбард не отговарял в къщата си на крайбрежието. Икономът му казвал, че било изключено да се свърже с него.

Това също беше странно. Ломбард не беше известен като човек, който увърта или отбягва откритите отговори и споровете.

Изборът му на нов контрагент за отпадъците будеше любопитство. Новата местна фирма на име „Бърк“ бе съдена само преди една година, защото бе изхвърляла химикали от един цех за галванизиране направо на полето, вместо в определеното за тази цел сметище.

Сандърс беше изпратен на юг, за да се опита да открие нещо, което би могло да помогне на кандидата на републиканците, Сам Хюит, в предизборната му кампания. Не му беше наредено изрично да вади мръсните ризи на Сеймур, но той бе сигурен, че някоя скандална история около него би била от полза. Обаче това, което бе открил, едва ли щеше да бъде в минус на фамилията Сеймур.

Опита се да се свърже с Кейн по телефона, но след като не успя, позвъни на баща му в Ню Йорк. Мистър Ломбард бе обезпокоен, когато му спомена, че не успял да се свърже със сина му толкова време.

— Върви направо там — разпореди се. — Обясни му как стоят нещата, преди да е станало твърде късно. Интересно… не е в стила на Кейн да клинчи от бизнеса — промърмори в добавка.

— И аз така съм чувал, Сеймур ще използва всичко, което открие, за да компрометира Сан Хюит и компанията му. Ръководи я вашият син Норман, а Кейн е негов брат. Всеки скандал, свързан с някого от Ломбардови, би могъл да рефлектира върху Хюит.

— Знам. Откри ли нещо, което бихме могли да използваме?

— Ако имате предвид нещо за Сеймур — не. Имат безупречна репутация в Чарлстън…

— Това са общи приказки. И най-добрите семейства винаги имат по някоя мръсна тайна. Открий тяхната.

— Оклеветяване…

— Не ти плащам, за да имаш съвест, Сандърс! Върви да видиш Кейн. И се разрови по-надълбоко. Ще кажа на Норман какво е положението.

Ломбард затвори.

Сандърс си изхлузи обувките, остави чашата на масичката и се изтегна на леглото. Мечтите му за кариера на писател отдавна бяха угаснали. Пишеше, каквото му възложеха, и изкарваше добра заплата, но се чувстваше като лешояд, който се храни от бунището на човечеството.

 

 

Харълсън звънеше от личния си телефон. Беше петък вечер и Клейтън бе напълно предсказуем поне в едно отношение: в седем часа всеки петък си беше вкъщи в Чарлстън.

Очакваше кандидатът му да е изморен, но Сеймур се оказа съвсем бодър, когато вдигна слушалката.

— Какво толкова има, което да не може да почака до понеделник?

— Реших, че бихте искал да научите, че Кейн Ломбард е сключил договор с някаква ненадеждна фирма за изхвърляне на токсични отпадъци някъде в крайбрежните блата.

— Какво?!

Харълсън се ухили.

— Винаги досега е бил много стриктен в това отношение. А сега изведнъж наема местен човек с определено лоша репутация, който да му изхвърля боклуците. И зарязва най-добрата компания в този бизнес.

— Факти, Харълсън, факти.

— Имам ги. Дайте ми няколко дни и ще го докажа.

— Напомни ми да ти повиша заплатата. И то солидно.

Харълсън се засмя гласно.

— В такъв случай, ще имате записи на видеокасети, подредени тематично.

— Много добре. Знаех си, че не съм сгрешил, като те наех. Все пак не преминавай границата — предупреди Клейтън. — Не му оставяй никакви козове срещу нас.

— От мен няма да получи нищо.

— Благодаря.

Клейтън затвори. Предишното му лошо настроение изведнъж се изпари. Ломбард бе обявил публично намерението си да финансира кампанията на Сам Хюит, а Норман Ломбард — един от братята му — ръководеше кампанията на републиканския кандидат. И освен това, Ломбард бе правил някакви отвратителни и нагли намеци, че Сеймур имал произхода и обкръжението, но не и достатъчно ум и способности, за да се справя с работата.

Може и да не беше съвсем почтено да се говори по този начин по време на изборите, но навярно щеше да го използва. Прекалено много пъти вече го бяха побеждавали безскрупулни типове.

„Поне не съм вземал пари изпод масата — помисли си Клейтън, преценявайки своята изгода от това, което Ники бе нарекла просташка тактика. — Ако узнае, тя несъмнено няма да го одобри. Но в края на краищата, аз ще направя услуга на града, нали? Един индустриалец, който замърсява околната среда, си заслужава всякакъв скандал. Впрочем, Ники не бива да научава за това. Тя има нужда от почивка.“

Не можеше да се освободи от мисълта, че Харълсън бе успял да му изрови такъв пикантен скандал. „Наистина трябва да го възнаградя. Той е истинско съкровище.“

 

 

Дери разопакова багажа в малкия си апартамент. Имаше достатъчно дрехи за няколко седмици, през които с Клейтън щяха да останат в Чарлстън, за да работят по кампанията за преизбирането му, докато Конгресът не е в сесия. С болка си спомни за спора си с него. Беше изненадана от настояването му да го придружи веднага до Чарлстън, въпреки че той никога не работеше в събота.

Искаше й се да не може да живее без нея. Но трудно би могла да издържи конкуренцията на Бет Уотс, която беше интелигентна и красива. „Защо се заблуждаваш?“ — запита образа си в огледалото. Имаше два нови сиви косъма в гъстата руса коса. Имаше също бръчици в ъгълчетата на големите си сини очи и тъмни кръгове под тях от недоспиване. От години работеше за Клейтън и той никога не я забелязваше. Беше прекалено зает с много по-бляскавата компания, която политическото му положение му осигуряваше.

Беше дискретен, но в живота му имаше много жени. Или поне беше имало, докато не бяха станали комбина с Бет. Дери винаги стоеше в сянка. Поднасяше му документите за подпис и му напомняше за насрочените срещи, а единствената й награда от негова страна беше да я дразни за ограничените й контакти. За което, разбира се, бе виновен самият той, тъй като Дери не искаше да излиза с никой друг, освен със своя глупав шеф.

„Наистина трябва да си го избия от главата!“ — убеждаваше се тя, докато се приготвяше да си ляга. Новоизбраният конгресмен, който я беше взел със себе си във Вашингтон преди три години, се променяше пред очите й. Беше се издигнал благодарение на консервативната си платформа, но сега сякаш всичко се рушеше. Това, че не искаше да защити горите, беше само поредното от неприсъщите за него действия напоследък. „И като се прибави наемането на Джон Харълсън…“

Беше получил гневни писма от много конгресмени, които не одобряваха позициите му по време на последната сесия на Конгреса. Беше гласувал против няколко проектозакона за опазване на околната среда. А сега изведнъж излизаше срещу бившия си зет — Майлс Тауншенд — виден консерватор-адвокат. Майлс беше в началото на четиридесетте, но имаше опит в политиката. Беше се опитал да предупреди Клейтън, да не гласува лекомислено, но той не се вслушваше в никого.

Дери се чудеше, дали Ники е забелязала промените в характера на брат си. Тя бе изкарала тежка болест, а Клейтън прекарваше във Вашингтон повече време откогато и да било.

Придърпа завивките отчаяна и объркана. Никога досега не беше спорила така с Клейтън. Имаше чувството, че е орисана. Идваше й да изтича при Ники и да си поговорят за него.

 

 

Бет Уотс се беше нагърбила с ужасно много адвокатска работа. Понякога си мислеше, че би било чудесно да се омъжи за Клейтън Сеймур и да зареже тази напрегната професия! Но тогава се сепваше и осъзнаваше, че не би могла да си стои вкъщи през цялото време и да се откаже от предизвикателствата и вълненията, свързани с нея. Макар и рядко, все пак вършеше по някое добро дело.

Но най-много от всичко й се искаше да бъде юридически съветник. Беше много високо платена работа и при това много престижна. Тогава би могла сама да избира делата си и да защитава собствените си каузи. Умението да спори в съда беше едно от най-силните й качества.

Спънките се криеха във връзката й с Клейтън. Не би могла да се вижда с него, след като в задълженията й щеше да влиза, да влияе на високопоставени негови колеги. За Клейтън това би означавало сблъскване на интересите и би могло да му коства кариерата.

Бет смяташе, че не е разумно да погребва всичките си мечти, само защото биха могли да попречат на неговите амбиции. От много дни се опитваше да разреши този проблем пред себе си и все не стигаше до никаква алтернатива.

След като приключеше кампанията — а тя беше сигурна, че Клейтън ще спечели — трябваше да поговорят открито по този въпрос и да се опитат да го разрешат. Държеше много на Клейтън. Но цял живот се бе трудила упорито да се наложи в юридическите кръгове на Вашингтон. Всички тези години на лишения и трупане на знания не можеха да бъдат поставени просто „под линия“ към живота й. Клейтън трябваше да разбере, че тя е твърде амбициозна и твърде интелигентна, за да бъде просто един придатък към някой мъж — дори и да го обича безумно.

Предстоеше й труден избор. И това я плашеше.