Кет Мартин
Смелият ангел (8)

Глава осма

Кеърин затвори вратата колкото се може по-безшумно и пристъпи към високото легло. Отново го беше ядосала, но поне си заслужаваше. Момчето Леофрик бе спасено!

В коридора зад голямата зала бе изслушала накъсания разказ на майка му, прекъсван от отчаяни молби и сърцераздирателни ридания. Беше помолила Кеърин за помощ, но тя бе отказала с думите, че помощта й ще бъде безполезна, че само ще разгневи още повече съпруга си и дори може да влоши ситуацията. Бе се примирила да наблюдава мълчаливо с надеждата, че господарят на замъка ще прояви справедливост. Но когато чу думите му и присъдата, която можеше да сполети момчето, краката й се бяха задвижили по собствена воля.

Младата жена погледна нервно към вратата. Отдолу, откъм залата, се носеха гласовете на хората, които започваха да се разотиват. Чу и стъпките на черния норман, който изкачваше стръмните каменни стъпала. Никога не го бе виждала по-ядосан. Света Богородице, какво щеше да й направи сега?

Подскочи, когато съпругът й натисна дръжката на вратата и влезе в стаята; богатата виолетова мантия се носеше след него. Спря едва когато застана пред нея. Красивото му лице бе помрачено от недоволния му вид.

— Значи така… съпруго моя… чакаш ме, както ти казах. За първи път да изпълниш нещо и ти.

Кеърин благоразумно не отговори нищо.

— Какво ще кажеш в твоя защита?

— Много малко, милорд.

— Това се казва промяна. Струва ми се, че за пореден път ме предизвика.

— Н-нямах подобно намерение, милорд. Исках само…

— Не е достатъчно, че вечно ми противоречиш, когато сме насаме. Трябваше да го направиш и пред другите.

— Съжалявам, милорд. Но майката на момчето беше толкова разстроена, толкова притеснена, че може да постановиш да осакатят детето й. Тя ме помоли да се намеся и…

— И ти го направи, макар това съвсем да не е твоя работа.

— Да, милорд.

— Ти също ли вярваше, че ще издам подобна присъда?

Кеърин погледна пръстите на краката си.

— Не бях сигурна.

— Тъй като, не се съмнявам, си слушала какво стана по-нататък, вече трябва да си запозната със съдбата на момчето.

Младата жена се усмихна на съпруга си; не можеше да не го направи, то стана неволно.

— Да, милорд. Благодаря.

— Не мисля, че би трябвало да бързаш с благодарностите.

Рал разкопча златната брошка, украсена с гранат, която стоеше на дясното му рамо, свали пелерината си и я метна върху леглото.

— К-какво ще правиш?

— Мисля да изпълня онова, което обещах — да се погрижа да възтържествува справедливостта.

Съпругата му замръзна. Ако решеше да я бие, вече знаеше, че това нямаше да му създаде никакъв проблем. Но тя знаеше какъв риск поема, преди да реши да помогне и сега не възнамеряваше да прояви страх.

— Правосъдието е относително понятие — рече тихо тя. — Онзи, който определя наказанието гледа на него по съвсем различен начин от онзи, който го изтърпява.

Дьо Жере повдигна едното ъгълче на устата си.

— Вярно. Но, доколкото си спомням, ти сама се съгласи да поемеш част от наказанието на Леофрик.

— Ще ме накараш да работя с него в кухнята ли?

— Вече ти казах — не желая да се говори, че съм се оженил за някоя от слугините.

— В такъв случай… в такъв случай, какво е твоето желание, милорд?

— Откакто си пристигнала в замъка доста често се държиш като мъж — яздиш извън крепостните стени и се излагаш на опасност, говориш, когато трябва да държиш езика си зад зъбите. След като подобна роля те привлича толкова много, тогава ще ти дам възможност да я играеш наистина.

Младата жена го погледна предпазливо, но не успя да разчете мислите му.

— Утре отиваме на лов — заяви съпругът й. — Искам да ми бъдеш паж.

Кеърин го съзерцаваше безмълвно, сигурна, че той се шегува, но не можеше да проникне зад невъзмутимото му изражение. Усмихна се отново, този път по-смело.

— Твой паж ли, милорд? Сериозно ли говориш? Наистина ли ще ме пуснеш да дойда с теб?

Рал повдигна учудено вежди.

— Това би ти доставило удоволствие, така ли? Ще бъдеш доволна?

— Но разбира се, милорд.

Младият мъж стовари юмрук върху страничната колона на леглото.

— Дявол да го вземе! — Смръщеното му лице наистина би подхождало на владетеля на ада. — Не приличаш на нито една от жените, които съм срещал досега. Това трябваше да бъде наказание за теб, а ти ме гледаш така, сякаш съм ти подарил луната.

— Би било прекрасно да яздя из гората в търсене на дивеч, милорд. Стрелям много добре с лък; ще ми позволиш ли да нося лък? Макар, че е минало доста време, откакто не съм вземала в ръка такова нещо. Научи ме един от стрелците, които служеха при баща ми.

— Стреляш много добре с…

Дьо Жере не довърши мисълта си и изруга под нос. В последвалото мълчание Кеърин съжали, че не бе сдържала радостта си.

— Съжалявам, милорд. Не исках да те ядосвам. — Той продължаваше да мълчи. — Всъщност не съм чак толкова добра с лъка. И със сигурност съвсем не чак толкова добра, колкото твоите стрелци. Просто ми беше много приятно да се уча да стрелям.

— А сега — изръмжа Рал, — ще ти бъде много приятно да научиш задълженията на един паж.

— Ако това е желанието ти, милорд.

Той я съзерцава още известно време, след което устните му се извиха в безрадостна усмивка.

— Щом това ти се струва толкова приятно, няма смисъл да чакаме до утре. Най-добре да се захващаш с изпълнение на твоите задължения тук.

— Тук ли, милорд?

— Мускулите ми са напрегнати от часовете, които прекарах неподвижен в залата. Наредих да ми приготвят ваната и да я донесат тук. Като мой паж ще трябва да се грижиш за мен във всяко отношение.

— Баня ли, милорд? Това ли е всичко?

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Да не би да искаш пердах?

— Н-не, разбира се, че не. Но ти можеше да ми заповядаш да свърша това и като твоя съпруга.

— Ти не си ми съпруга. Ако наистина ми беше съпруга, сега вече щеше да бъдеш опъната върху леглото; наказанието за дързостта ти щеше да бъде да те яздя здраво цяла нощ. — Бузите на Кеърин пламнаха. — Тъй като обаче си само една малка измамница, сега ще изпълняваш всичко, което ти кажа.

Младата жена почувства, че няма какво да отговори на тези думи. Тя мълчаливо изчака появата на слугите. Когато Рал им разреши да влязат, те отвориха широко вратата и внесоха голямо дървено корито. След това двамата млади пажа ги оставиха и господарят седна на ръба на леглото.

— Можеш да започнеш с ботушите ми.

Кеърин се усмихна.

— Както желаеш, милорд.

И коленичи до него, като мислеше, че е голяма късметлийка, щом се е отървала така леко, въпреки прегрешението си. Така й се струваше, докато съпругът й не я накара да му съблече туниката и блузата. Тя се подчини не съвсем охотно. Наложи се да се качи на леглото, за да се справи с тази задача, тъй като той бе наистина много висок. Когато свърши, Рал стоеше почти напълно гол пред нея, вперил поглед надолу в панталоните си, сякаш се готвеше да я накара да свали и тях. Младата жена усещаше, че бузите й пламтят, но в същото време не можеше да отдели очи от мощното му тяло.

— Зяпаш ме така, сякаш никога преди не си виждала мъж.

— Р-разбира се, че съм виждала. Къпала съм баща си и чичо си.

Но никога не ги беше виждала съвсем голи. А и фигурите им не можеха да се сравняват с огромното силно тяло на нормана.

— И никой друг ли?

Като дъщеря на саксонски земевладелец, бе твърде вероятно да е получавала по-често тази задача. Тя обаче обикновено не беше наблизо.

— Не, милорд.

Погледът й пробягна по тялото му, великолепно и в най-дребните подробности и с красиви пропорции, като се започне с учудващо широките му рамене и здравата му гръд и се стигне до плоския му корем с добре очертани мускули. Погледът й продължи да слиза и попадна на друг мускул, този път изпъкнал напред, който бе издул панталоните му. Кеърин ахна, преди да се усети.

— Донеси сапуна — рече дрезгаво Рал, омекнал при вида на смущението й.

А след това се обърна с гръб, за да съблече останалите дрехи.

Когато се върна, съпругата му го завари седнал във ваната — слава на пресветата Дева — отметнал назад глава, затворил очи, мократа му черна коса — залепнала за тила му. Мускулите на опуснатите му от двете страни на коритото ръце и на широката му гръд, бяха силно изпъкнали.

— Гърбът ми има нужда от изтъркване — заяви той, без да отваря очи.

Размърда се, за да й даде възможност да изпълни задачата си и при това движение водата се разплиска върху дъбовия под.

— Да, милорд. — Ръцете й трепереха, когато сапуниса един парцал и започна да мие раменете му. — Все едно че търкам добре загладена стомана.

— А сега гърдите.

Младият мъж се облегна отново назад и Кеърин се надвеси над него. Опитваше се да не обръща внимание на допира на пръстите си до кожата му, нито на топлия му дъх в ухото й. Той я хвана за китката.

— Постъпката ти днес бе неразумна, ma chere — рече тихо той. — Хората ми трябва да ме уважават. Няма да позволя на никой и нищо да съсипе онова, което съм постигнал с цената на толкова усилия.

Дясната ръка на младата жена, все така допряна в гърдите му, потрепери.

— Никога не съм имала подобно намерение, милорд.

— Ако мислех, че си имала, наказанието ти щеше да бъде далеч по-голямо.

Тя се взря в лицето му. Имаше нещо в изражението му, което бе по-красноречиво от всякакви думи.

— Страхувам се, че може би съм била несправедлива към теб.

Едната дебела черна вежда се изви нагоре.

— Как така?

— Ами, в крайна сметка реших, че ако не се намеся, присъдата ти щеше да си остане същата. Нали не е така, милорд?

Част от напрежението сякаш излетя от тялото му. И той се усмихна за първи път.

— Имаш право, Кара.

Кеърин също се усмихна.

— Радвам се, милорд.

За момент останаха неподвижни в това положение, сиво-сините очи на Рал вперени в лицето й, Кеърин загледана в красивите му устни. Бяха нужни солидни усилия на волята й, за да съумее да отмести поглед от него. Понечи да се изправи, но в този момент усети дланта му върху ръката си, последвана от рязко дръпване, при което изгуби равновесие.

Младата жена изписка, когато се озова във водата при него.

— Света Богородице, какво направи? Да не си си изгубил ума?

Ралф се засмя — дълбок гъргорещ звук в гърдите му.

— Може и да съм го изгубил. — Безполезната й съпротива го накара да се ухили още по-широко. — След като и този път се отърва от гнева ми, надявам се, че следващия път, когато се усъмниш в преценката ми, ще поговориш с мен по този начин като останем насаме.

Очите й се разшириха и тя престана да се бори.

— И ти ще изслушаш онова, което искам да ти кажа?

— Ти си моя съпруга, Кеърин. Дори само това ти гарантира поне известна доза уважение.

Тя се подпря на гърдите му, като гледаше със сериозно изражение.

— Честно казано, милорд, след днешния ден, ти завоюва част и от моето уважение.

Очите на Рал придобиха синия цвят на небето, което надничаше през тясното прозорче. Младата жена усети, че ръката на кръста й я притисна по-силно и мускулите му се стегнаха. Дланта му се плъзна под брадичката й. Той наведе глава и устните му се допряха до нейните.

Кеърин изпъшка, разтърсена от лекия му допир и от огъня, който започна да изпълва тялото й. Устата му бе гореща и страстна, но докосването му бе изключително нежно. Тя разтвори устни и усети как езикът му се плъзна между тях, а ръката му се плъзна от долната страна на едната й гърда. Връхчето й набъбна под мокрия топъл плат на туниката. До хълбока си усети пулсиращия член на Рал. Би трябвало да се страхува от онова, което можеше да се случи. Вместо това огънят в нея се разгоря още по-силно и тя обви ръце около врата му.

В същия миг я обзе чувство за вина. Пресвета Дево, какво правеше? Знаеше много добре докъде щеше да доведе всичко това. Съзнаваше, че трябва да престане и то веднага. Допря длани в гърдите му, за да го отблъсне.

— Моля те, милорд, м-моля те, пусни ме.

Младият мъж се усмихна, но топлотата изчезна от погледа му.

— Молбата ми се струва малко странна, като се има предвид…

Мократа му десница се плъзна по едната й гърда и Кеърин потрепери от усещането, което предизвика този жест.

— Моля те, милорд. Трябва ли да ти напомням за даденото обещание?

— Нямам нужда от напомняне. — Ралф се изправи, като разля вода по пода, вдигнал Кеърин в ръцете си. — Ако това е желанието ти, миледи… — Той излезе от ваната, обърна се и я пусна обратно във водата. — Тогава така да бъде.

— Проклет да си! — изломоти възмутено съпругата му, вбесена и, странно защо, разочарована, като избърса пяната по бузите си.

— Внимавай какво говориш, жено. — Без да се притеснява от голотата си, Рал се приближи до леглото, за да вземе една от поставените отгоре му бели кърпи. И се усмихна хищно. — Не е толкова нежно като твоите целувки.

Бузите на Кеърин пламнаха. Като го проклинаше под носа си, тя му обърна гръб и излезе от водата. Подгизналите й дрехи образуваха цяло море върху пода.

— Би трябвало да целуваш Линет, не мен — напомни му с язвителен тон тя. — Тя със сигурност те очаква дори сега, докато си говорим.

Дьо Жере впи в нея студения си сив поглед.

— Благодаря ти за навременното напомняне. Много ти благодаря, съпруго моя.

Кеърин не му обърна повече никакво внимание, докато той привърши с обличането си. Щом Рал излезе, сърцето й продължи да бие учестено; започваше да се опасява, че знае прекрасно каква е причината за това.

 

 

Твърдо решена да се наслади на обещания от съпруга й ден, Кеърин се събуди преди зазоряване и се отправи към конюшните. Беше студено, но небето бе покрито със звезди. Това означаваше, че времето щеше да се затопли.

Възможно най-безшумно, младата жена отвори вратата към конюшнята и тръгна по пръстения под, като вдишваше дълбоко миризмата на коне, сено и кожа. Мина покрай няколко групички спящи мъже, докато открие онзи, когото търсеше. Хвана за рамото безметежно заспалия върху пълния си с папрат дюшек Етиен, побутна го и произнесе тихо името му.

— Боже, жено! — Грабна вълненото си одеяло и го придърпа нагоре, за да прикрие кокалестата си гръд, като се взираше в полумрака, за да разбере коя е натрапницата. — Моля за извинение, миледи. — Седна, като търкаше сънено очи. — Какво има? Още е почти среднощ.

— Всичко е наред. Просто имам нужда от помощта ти.

Младият оръженосец я погледна внимателно.

— Нали не мислите да бягате пак?

— Не бъди глупав.

Кеърин коленичи върху купчината слама край него и му предаде заповедта на лорд Ралф тя да го придружи по време на днешния лов като негов паж.

Етиен се почеса по главата под смачканата от съня коса.

— О, трябва да е бил много ядосан, за да поиска такова нещо от своята съпруга.

Младата жена се усмихна.

— Това не е чак толкова лошо. Струва ми се, че ще бъде по-скоро интересно приключение. Покажи ми някоя от дрехите си, които мислиш, че ще ми станат.

— Това да не е пак някой от вашите номера?

— Това е заповед на господаря, кълна се.

Младежът кимна.

— Нищо от моите неща няма да ти стане, но има един паж, Озбърн, който е горе-долу като вас. Дайте ми малко време да се облека и да го потърся. Ще се погрижа да получите онова, от което имате нужда.

Етиен се върна не след дълго. Завари я до вратата на конюшнята, да гали муцуната на дребна дореста кобила. Подаде й вързоп с дрехи.

— Благодаря ти, Етиен. Сигурна съм, че господарят ще бъде доволен.

И, усмихната и изпълнена с благодарност, тя излезе, нетърпелива да се върне в стаята си и да се приготви за предстоящия ден.

Прибра се в спалнята си, като внимаваше да не събуди спящите в залата слуги. След това се зае с взетите назаем дрехи и не след дълго вече стоеше до мангала, облечена с плътно прилепващи към тялото й черни панталони и избеляла сива туника, която стигаше малко над коляното й. Съпругът й пристигна не след дълго, като влезе както обикновено — нахълта като хала, без да почука. Мина покрай нея, без да пророни дума и разтвори кадифените завеси над леглото, за да я събуди.

— Милорд?

Той се обърна при звука на гласа й, все още без да я познае. Това стана едва когато тя застана на светлината на свещта, поставена върху масата край вратата.

Въздухът мина със свистене през стиснатите му зъби.

— Боже мой!

— Готова съм, милорд.

Рал я съзерцаваше безмълвно; строгият му поглед пробяга от главата до върховете на меките й кожени ботуши.

— Облякох се като твой паж, милорд.

— И аз виждам нещо такова… — Направи крачка към нея, но се спря. — Дойдох да… да ти кажа, че снощното наказание ти е достатъчно.

За първи път го чуваше да заеква.

— О, не, милорд. Беше повече от справедлив в преценката си. Редно е да ти прислужвам, както нареди. Ако има нещо, което мога да свърша, преди да тръгнем, ще го сторя с най-голямо удоволствие.

Младият мъж постави ръце на хълбоците си, като продължаваше да я наблюдава напрегнато и съсредоточено. След това се надвеси напред.

— Ако си си мислила дори за момент, че ще ти позволя да излезеш от тази стая с тези дрехи…

— Но ти каза…

— Много добре знам какво съм казал.

Погледът му отново се плъзна върху й и се спря върху добре оформените крака, които се очертаваха под опънатите панталони.

— Моля те, милорд, с такова нетърпение очаквах този ден в гората.

— Не.

— Обещавам, че ще останеш доволен от мен.

Рал размишлява известно време върху последното, впечатлен от нетърпението и желанието, изписани върху лицето й — очевидно това излизане действително означаваше много за нея. Опита се да измисли начин, за да заглади деликатната ситуация, която бе създал, но не можеше да се съсредоточи, тъй като очите му не се отделяха от краката й. Гърдите й се повдигаха лекичко, от кафявата й филцова шапка се подаваха тъмни кичурчета коса. Когато Кеърин се наведе, за да оправи ботуша си, Рал бе обзет от такова желание, че кръвта му запулсира забързано във вените.

Искаше му се да смъкне тези момчешки дрехи, да я събори на пода и да проникне в нея. Искаше му се да я вземе тук и сега, тласък след тласък. Какъв глупак бе наистина, когато обеща, че няма да легне с нея.

Наблюдаваше лицето й, озарено от очакване.

— Не е… не е нещо необикновено дама в твоето социално положение да придружава мъжа си по време на лов. — Тя го погледна с такава надежда, че той изпъшка безмълвно. — Ще се погрижа за нужното, докато ти смениш дрехите си.

— Но…

— Или ще останеш в стаята си. Изборът зависи от теб.

Младата жена въздъхна.

— Добре, милорд. Ако това означава, че мога да дойда, ще направя каквото казваш.

— Не се мотай. Щом се приготвиш, ела при мен. Аз ще бъда на двора.

Недоволен от промяната в плана си, Рал тръгна по коридора, който водеше към стълбите. Но още щом стигна в голямата зала, откри, че мрачното му настроение се е изпарило и очаква с нетърпение предстоящите събития. Щеше да нареди да ги придружат човек, за да издигне шатра и готвач, който да се погрижи за приготвянето на истински обяд. Възнамеряваше да направи този ден незабравим, така че младата му съпруга да си спомня вечно за него.

Освен това всички бяха работили здраво и заслужаваха малко удоволствие.

Преди да бе минал час, когато слънцето се появи сред златно-оранжево сияние, Одо, Хю, Ламбърт, Джефри и още десетина от най-добрите хора на лорд Ралф, яздеха край него. Облечена със семпла тъмносиня туника от кадифе и пелерина, Кеърин яздеше малкия сив кон. Бяха успели да убедят дори Ричард да дойде с тях.

Рал бе взел и любимия си ястреб, Цезар. Покрит с качулка, той бе кацнал с царствен вид върху рамото на оръженосеца. Когато преминаха през поляната, която водеше към възвишенията, Рал погледна към съпругата си. Усмивката й бе още по-щастлива от онази, която бе озарила лицето й, когато излязоха от замъка.

— Благодаря, милорд — рече тя.

Той изви нагоре едното ъгълче на устата си.

— Чака ни дълъг ден. Все още имаш възможност да се върнеш.

— Никога, милорд.

Тъй като няколко часа по-късно радостта й все още не се бе изчерпала, младият мъж започна да мисли, че е била искрена. Може да бе дребна, но сърцето й бе голямо.

 

 

— Прекрасен ден, нали?

Рал яздеше отпред, а Кеърин — до Одо.

— Малко е студено и влажно — отвърна той.

Младата жена се огледа. Не виждаше друго, освен красотата на гората, припомняше си богатата черна почва на плодородната долина, която бяха прекосили току-що. Вятърът въздишаше, когато преминаваше през клоните на дърветата, оживени от птици и катерици.

— Ако имах избор, бих прекарвала всичките си дни по този начин — заяви Кеърин. — Заобиколена от елша, букове и тис, синьото небе вместо покрив и килим от папрат и пирен.

Одо издаде някакъв гъргорещ гърлен звук.

— Гледай — посочи тя към бълбукащия встрани ручей, — някакъв бобър е заприщил потока. Тези животни си строят дом под струпаните клони. Виждаш ли, един точно се е запътил към брега.

— Те спират притока вода, нужен за фермерите — изръмжа спътникът й. — Ще изпратя някой от селяните да разбие бента и да пусне водата да си тече спокойно.

— Но това е работа на природата. Това със сигурност допринася някаква полза.

Тъй като в отговор Одо само се намръщи, Кеърин го погледна замислено.

— Ти не ме харесваш, нали?

Червенокосият рицар продължаваше да съзерцава земята пред себе си.

— Ти си омъжена за моя приятел и господар. Това е единственото, което има значение.

— Какво съм направила?

Одо дръпна юздите на коня си и се обърна с цял ръст към нея.

— Не е моя работа да го казвам, но щом питаш, ще ти кажа. — Размърда се неловко върху седлото си. — Недоволен съм не от това, което си направила, а от онова, което не си. Мислиш ли, че не знам как стоят нещата между теб и лорд Рал?

— Той си има жена, която да му доставя удоволствие — отговори Кеърин и тази мисъл я смути доста. — Щом той е съгласен да приеме това положение на нещата, защо тогава да не можеш и ти?

— Достатъчно основание е фактът, че си саксонка и не може да ти се има доверие. Освен това лорд Рал има нужда от синове и наследници. Твой дълг е да се погрижиш за това. Ти не желаеш да изпълниш брачния си обет и мисля, че това е сериозно основание, за да не те харесвам. — Ръцете му стиснаха неволно юздите. — Ако беше моя жена, щях да се кача отгоре ти и да те напълня със семето си, независимо дали го искаш или не. Рал допуска грешка, дето не го прави.

Кеърин усети, че бузите й пламват от гняв.

— Това е нещо, което знаеш как да правиш, нормандецо — да изнасилваш беззащитни жени. Изобщо всички вие знаете доста по този въпрос.

И тя пришпори коня си и се приближи до Джефри, докато полагаше усилия да укроти яда си.

Наистина ли не бе изпълнила дълга си като съпруга на Рал? Знаеше добре, че е така, но сърцето й не й позволяваше да постъпи другояче. Дължеше го на сестра си. Бракът й с нормана бе достатъчно голямо предателство. То бе причина все още да не бе отишла в манастира.

Не искаше да погледне красивото лице на Гуенет, не искаше да си спомня за случилото се през онази нощ преди три години. Не желаеше да признае срамния копнеж, който Черният рицар събуждаше в тялото й.

— Време е да се върнем в лагера — приближи се до нея съпругът й; сърцето на младата жена се разтупка веднага.

Днес той яздеше строен дорест жребец, пъргав и по-подвижен от силния му черен боен кон.

— Готвачът сигурно вече е приготвил обяда.

— Какво открихте напред?

— Следи от глиган. Кучетата изгубиха дирите му, но има голяма вероятност да го видим. Ще спрем да похапнем, да напоим конете и да им дадем възможност да отдъхнат.

Настигнаха другите, застанали в подножието на планината, където от каньона се спускаше поток. Той изглеждаше бистър и прохладен и бълбукаше по изгладените от водите му камъни. Слугата бе издигнал лагера край него, бе опънал шатра, за да даде възможност на уморените ловци да отдъхнат на сянка.

Обядваха препечен хляб, студено овнешко и баница с месо. Рал й даде да пие от неговия мях с вино и се разсмя, когато по брадичката й се търкулнаха няколко червени капчици. За десерт ядоха печени в огъня диви ябълки. За Кеърин обядът премина изключително приятно, макар след него да я обзе сънливост.

— Готов ли си да тръгваш, милорд? — Щом съпругът й се приближи, младата жена стана от ствола, на който бе седнала.

— Ще подновим лова, но предпочитам ти да останеш тук.

— Но аз мислех…

— Дивата свиня може да бъде много опасна. Открихме следи от кръв, следователно има голяма вероятност животното да е ранено. Няма да се бавим дълго. Ако не го открием, ще потърсим нещо друго. Тогава ще дойда да те взема, ако искаш.

Кеърин се усмихна.

— Доволна съм да си стоя просто тук. Денят вече ми достави предостатъчно удоволствие.

Ралф повдигна ръка и прокара пръст по бузата й.

— Както и на мен ми бе много приятно да бъда в твоята компания.

Съпругата му не отвърна нищо, но кожата й настръхна там, където я докосна, а сърцето й се затопли. Вълшебният миг бе прекъснат от нетърпението на мъжете, които очакваха да подновят лова.

— Няма да вдигаме лагера, докато не се върна. Жирар ще остане заедно със слугите и двама от войниците. Ако имаш нужда от нещо, кажи на него.

— Не се нуждая от нищо.

Той я гледа преценяващо още известно време. След това кимна отсечено, обърна се и се отдалечи. Вятърът отнесе глъчката, вдигана от хората и конете, от дрънкането на хамутите и оръжието и от лаенето на кучетата.

В настъпилата тишина Кеърин побъбри малко с Жирар, трийсетинагодишен мъж с тъмнокафява коса и вечно готова усмивка, който от доста години бе на служба при Рал. Докато слугите прибираха останките от трапезата, а рицарят отиде да търси тисово дърво, от което се правиха хубави лъкове, младата жена тръгна към близкия ручей.

Тъй като искаше да се облекчи, тя навлезе навътре в гората, като не пропусна да отбележи пътя си с листа и клонки. След като свърши, продължи още малко напред; бяха я привлекли от яркожълтите петна, образувани от минзухарите, които я зовяха от скритата сред дърветата полянка.

Щом се озова на нея, тя коленичи сред цветята и замръзна на място. Зад бодливите клонки на някакъв храст до стръковете главица, надничаше черното носле на сърненце, почти сляло се с обкръжаващата го среда.

— Какво правиш тук, сърненце? — произнесе тихичко Кеърин и пристъпи бавно няколко крачки напред, за да огледа по-отблизо животинчето.

То повдигна глава; големите му кафяви очи я наблюдаваха напрегнато, а телцето му потрепваше от страх. Направи опит да побегне, като изпъна тъничките си крачета и се опита да стане, само за да падне безпомощно.

— Къде е майка ти, сърненце?

Младата жена се приближи достатъчно, за да може да погали козинката му; отблизо тя изглеждаше матова. Очевидно сърнето умираше от глад; най-вероятно бе изоставено. Да не би майка му да бе убита подобно на котката, чиито котенца хранеше?

Тя продължи да гали врата на животното и то завря муцунка в ръката й. Огромните му увиснали уши се сгънаха назад под ласките на пръстите й.

— Добре, че те открих. Явно си гладно, така че няма да те оставя тук.

Наведе се, за да го вземе, но в този момент вниманието й бе привлечено от дрезгаво ръмжене. Кеърин повдигна рязко глава по посока на звука. И замръзна.

Голям сив вълк, с настръхнала като яка козина по врата, се промъкваше към поляната, оголил зъби. Сърцето на младата жена спря да бие за момент, след което затупка неистово. Сграбчи камък от земята, обърна се и го хвърли към огромното животно. То се отдръпна, за да избегне удара, и продължи да се приближава.

— Няма да ми отнемеш сърненцето — заяви тя, твърдо решена да защитава новия си приятел, като в същото време трескаво търсеше нещо, което можеше да й послужи като оръжие.

Стисна здрав дъбов клон в същия миг, в който на поляната си появи още един вълк.

— Иисусе Христе… не е само един.

В този момент към нея се отправи трети хищник. Тя вдигна тежкия клон в треперещите си ръце и се изправи, като застана между вълците и ужасеното сърне. Потта потече на струйка по вдлъбнатинката между гърдите и измокри дланите й; стана още по-трудно да държи парчето дърво.

Кеърин погледна назад към лагера. Сърцето й щеше да се пръсне. В гърлото й се надигна отчаян зов за помощ, но си даде сметка, че се е отдалечила прекалено, за да могат да я чуят, а имаше опасност викът й да послужи като сигнал за нападение на хищниците. Затова предпочете да вземе още един камък и, след като го полюля в дланта си, го захвърли по най-близкостоящия от тях. Голямото животно изскимтя и отстъпи няколко крачки с подвита опашка, само за да се върне обратно след няколко секунди.

Иззад надвисналата елша се появи четвърти вълк и стомахът на младата жена се сви на топка. Погледна към сърнето; сега нейният живот бе също така заплашен, както и неговия. Дори ако побегнеше, не се знаеше кого ще предпочетат да последват хищниците.

По-добре беше да се изправи срещу тях, да опита да убие един от тях и да се надява, че останалите ще решат да се изядат другаря си. Беше чувала за подобни случаи, но при положение, че нямаше оръжие, шансът й за успех бе незначителен.

Кеърин вдигна клона и го подпря върху рамото си. Сърнето изскимтя уплашено зад гърба й. Гърлото на младата жена се бе стегнало от страх и тя преглъщаше с усилие. Мили Боже, защо се бе отдалечила толкова?

 

 

Рал стоеше безмълвно сред горския полумрак, а ужасът го пронизваше все по-дълбоко, подобно на добре подострена брадва. На поляната, само на няколко крачки от него, Кеърин стоеше с лице към него, макар все още да не го бе забелязала. А между двамата бяха застанали смъртоносните челюсти на четирите сиви вълка.

Младият мъж измъкна меча от ножницата си възможно най-безшумно, но въпреки това острието издаде лек звук при плъзгането си по метала. Пръстите му се вкопчиха несъзнателно в кожената дръжка, докато наблюдаваше как съпругата му вдигна някакъв тежък клон и го подпря на рамото си. В този момент забеляза сърнето зад гърба й и веднага разбра какво се бе случило. Тя бе открила животинчето, а вълците бяха открили нея. Прати я по дяволите заради мекото й сърце, заради което и двамата можеха да загинат.

— Отдръпни се от сърнето, cherie — изкомандва тихо Рал и в същия миг пристъпи крачка към нея.

Тя обърна рязко глава по посока на звука.

— Рал… — прошепна беззвучно тя.

За първи път произнасяше името му; и от това му стана ясно, колко голям бе страхът й.

— Отстъпи вляво, докато стигнеш до дърветата.

— Но сърнето…

— Прави каквото ти казах. Дръж клона пред себе си. Движи се бавно, за да не ги уплашиш.

Младата жена погледна към сърнето и за миг дьо Жере се притесни, че няма да изпълни заръката му. В този момент обаче тя тръгна наляво. Единият от вълците се запромъква към животинчето, прилепил уши към главата си, оголил зъби, с увиснал език. Вълчицата вдясно, с тъмна загладена козина, изръмжа ниско, приклекна така, че коремът й почти се допря в земята и се спусна към сърнето. Хищниците бяха избрали жертвата си и Кеърин можеше да се отърве, ако не бе изкрещяла и размахала клона. Ударът засегна огромния вълк и го събори.

— По дяволите!

Само след секунда той вече бе на крака и бягаше. Същото направи и Рал. Останалите се спуснаха в същата посока.

Младият мъж насочи оръжието си към високия мъжкар със сребрист гръб, разби му главата, насочи се светкавично към съседа му, промуши го през гърдите и вълкът се строполи, а от раната му рукна кръв. Появиха се още две животни, които не бе видял до този момент.

С ъгълчето на окото си Рал забеляза как съпругата му вдигна клона, замахна с него и го стовари върху мъжкаря с гъстата козина, който изскимтя. Ударът обаче не му стори почти нищо. Вълкът се надигна, приземи се и скочи. Младият мъж се спусна след него и заби меча си в ребрата му. Преди обаче да успее да го измъкне, друг хищник скочи зад гърба му.

— Рал! — изпищя Кеърин.

Той се търколи върху земята заедно с животното, като се извъртя светкавично и се вкопчи в гърлото му, за да не му позволи да впие зъби в собственото му тяло. Отбягна тракащите му челюсти, изви назад главата му и дръпна с всичка сила; вратът на вълка изпука. Още не бе успял да се освободи от трупа му, когато отгоре му връхлетя друг хищник. Почувства болка в рамото, сграбчи го за муцуната и усети как острите му като бръснач зъби се впиха в ръката му.

— Бягай! — изкомандва съпругата си той, забелязал тъмния силует на още един огромен хищник.

Повдигна му се при мисълта, какво можеше да стори с нея звярът, но в този момент осъзна, че атаката бе насочена към него самия.

— Рал! Боже мили, Рал!

— Бягай, дявол да го вземе!

Само че тя побягна към него, размаха дъбовия клон и го стовари върху главата на вълка в мига, в който той скочи във въздуха. Той и се озъби и се приземи край младия мъж. Кеърин продължаваше да налага животното, докато съпругът й се бореше с другия хищник върху гърдите си. Стиска го за гърлото, докато той най-после увисна безжизнено в ръцете му.

Отхвърли тежкото туловище от тялото си и се изправи, като се олюляваше. От рамото му течеше кръв. Погледна веднага към вълка, с който се разправяше Кеърин и видя, че го е убила. В този момент видя и самата нея; тичаше насреща му. Спусна се в обятията му с вик.

— Рал!

По бузите й се стичаха сълзи; тя се притискаше в него и той я обгърна силно.

— Свърши се, Кара, свърши се. Няма от какво да се страхуваш вече.

В отговор тя заплака още по-силно, като мълвеше името му, а дребното й телце се тресеше от преживяния ужас. Ралф я прегръщаше и галеше гърба й; ръцете му продължаваха да кървят и все още бяха доста несигурни.

— Не се страхувай повече — успокояваше я той. — И ти, и сърненцето сте в безопасност.

Младата жена отстъпи крачка назад, за да го огледа. Сълзите образуваха вадички по лицето й. Плитката й се бе разплела и тъмнокестенявите коси сякаш горяха с червеникави отблясъци около раменете й. Рал приглади разпилените по лицето й кичури и усети копринената им ласка по пръстите си. Тогава тя забеляза раната на гърдите му.

— Мили Боже, ти си ранен!

— Само една драскотина.

Кеърин огледа разкъсаната му мръсна туника и видя кръвта, която се процеждаше между пръстите му.

— Ръцете ти — прошепна тя, — красивите ти ръце. Виж какво са направили тези ужасни зверове.

Гърдите му се стегнаха при тези думи.

— Не е нещо, което да не може да заздравее. Не се тревожи толкова.

Съпругата му обаче повдигна нежно една след друга дланите му и избърса кръвта от тях с подгъва на полите си. След това насочи внимание към раната на рамото му.

— Толкова се уплаших — промълви тя. — Помислих, че ще те убият. Не можех да го понеса, Рал. Не…

— Кара…

Очите й изглеждаха нежни и уплашени като тези на сърнето. Младият мъж повдигна брадичката й, сведе глава и я целуна. Това бе благочестива целувка, с която искаше да изрази единствено благодарността си за нейната загриженост. Но в мига, в който устните им се докоснаха, нещо в него като че ли се спука. Ръцете му я обгърнаха и той я притисна към себе си.

Целувката не бе вече нежна. Тя бе изпълнена с бясно желание и копнеж да получат обратно живота, който за малко не бяха изгубили. Кеърин очевидно чувстваше същото, защото този път не се отдръпна, не прояви несигурност, а само бясна страст, която не отстъпваше по нищо на неговата, и дива радост, че са все още живи.

С тихичко скимтене, знак, че се предава, тя разтвори устни, за да пропусне езика му, докато пръстите й обхождаха гърдите му. Рал разтвори рязко туниката й, плъзна ръце под дрехата и започна да мачка гърдите й. Почувствал трепета й, той разтвори туниката още по-широко, приведе глава и пое едното й зърно в устата си.

Младата жена изохка. Света Богородице! Където и да я докоснеше този мъж, сякаш я подпалваше и караше кръвта й да заври. Тя провря пръсти в косите му, изви се и се олюля, отдадена на бурните усещания.

— Рал…

Коленете й омекнаха и се подгънаха. Отпусна се върху земята, последвана от съпруга си, който я притисна върху високата трева. Целуваше я, като същевременно мачкаше гърдите й. След това вдигна туниката й и плъзна длан нагоре по бедрото й.

Кеърин се стегна, почувствала докосването му. Искаше й се да не спира; почти не си даваше сметка къде се намира, а и не я интересуваше.

Ралф се бе надигнал на лакът, напрегнал тяло, от което като от печка се излъчваше топлина. Размърда се, за да се намести. Младата жена усети възбудения му член. В този момент съпругът й затаи дъх.

— Някой идва — заяви той и изруга под носа си.

Дръпна надолу туниката й с леко потрепващата си ръка.

— Какво… какво стана?

Не можеше да мисли трезво. Чувстваше се объркана и замаяна, а тялото й изгаряше в огън. В това време Ралф я вдигна и я постави права на земята.

— Всичко е наред, cherie.

През гъстата мъгла от страст, в която плуваше, дочу гласа на Жирар.

— Съжалявам, милорд. Разтревожих се, тъй като съпругата ви не се виждаше никаква. — Едва сега младият рицар забеляза следите от кървавата борба из поляната, вълчите трупове, разкъсаните окървавени дрехи на господарите си. — Мили Боже, какво се е случило?

Дьо Жере наметна жена си с наметалото, за да скрие цепнатината на туниката й, дело на неговите ръце.

— Дамата се опита да спаси едно сърне. Стана така обаче, че в крайна сметка спаси мен.

Кеърин вдигна поглед при тези думи. В очите й видя топлина, нежност и одобрение.

— Истината не е точно тази. Както виждаш, лорд Ралф е изключително смел човек. Ако не се бе появил навреме, вълците щяха да се справят набързо с мен.

Жирар се отпусна на колене.

— Аз не оправдах доверието ви, милорд. Трябваше да дойда по-скоро. Съпругата ви ме помоли да остане сама за момент, но явно не трябваше да чакам толкова дълго.

— Стани, Жирар. Грешката не е твоя. Моята съпруга има склонност да си навлича неприятности.

Въпреки критиката в думите му, в тона му не се долавяше гняв.

Рицарят се изправи и застана до господаря си.

— Не знаех, че сте се върнал. — Пристъпи смутено от крак на крак, свел поглед. — Благодарен съм, че е станало така.

— Хрътките надушиха веднага дирята на глигана и го повалиха. Побързах да се върна преди другите.

Бе искал да сподели по-скоро новината с Кеърин, защото бе открил, че сега, след като тя не бе до него, му липсваше нейното веселие и усмивка; от тях денят сякаш ставаше по-топъл.

— Добре, че бе отбелязала пътя си.

Рал кимна.

— По това я проследих. Притесних се, че се е отдалечила прекалено много. После видях вълците.

Младата жена потръпна при този спомен, но се насили да се усмихне.

— Благодаря, че дойде, милорд.

„Но не и за онова, което се случи после.“

Сега, след като бе дошла на себе си, й прилошаваше щом се сетеше за постъпката си. В миг на слабост бе позволила на мургавия норман да я целуне. Беше желала тази целувка, бе изгаряла за нея така, както копнее за вода умиращият от жажда. Целувката бе прераснала в нещо много по-голямо, но се оказа, че е желала и него.

Как бе могла, при положение, че знаеше всичко, което бе сторил? Честно казано, не си спомняше какво точно се бе случило през онази нощ преди три години, а откакто се бе омъжила за Черния рицар, не искаше и да разбере.

Сега обаче желаеше да узнае всяка подробност, колкото и горчива да е тя, така че споменът да я изгаря с не по-малка сила от страстта й. Дължеше вярност на сестра си, а не на някакъв си нормански воин, който се бе отнесъл така брутално към нея и към други саксонци.

— Кара?

Тихо произнесената дума прекъсна размишленията й. Наложи си да срещне погледа на своя съпруг. Той се бе намръщил, усетил рязката промяна в настроението й. Света Дево, какво да му каже?

— Знам, че остават още няколко часа, през които може да се ловува, но…

— Връщаме се веднага. — Рал прокара нежно кокалчетата на ръцете си по бузата й. — Поне в замъка мога да бъда сигурен, че си в безопасност.

Кеърин погледна встрани. В безопасност ли? Току-що бе открила, че в присъствието на мъжа си бе изложена на не по-малко опасност, отколкото сред вълците.