Кет Мартин
Смелият ангел (24)

Глава двадесет и четвърта

Кеърин трепна, когато конят се спъна в един камък и коремът й се натърти в гърба му. Цялата бе изранена от пътуването през гората и грубото отношение на непознатия рицар. Беше жадна, уморена и уплашена.

Какво бе станало с Рал? Дали не беше ранен или дори убит? Беше се притеснявала през целия път, но сърцето й знаеше, че е още жив. Щеше да разбере, ако нещо непоправимо се бе случило с него.

Сега започнаха да я тревожат и други неща, тъй като, щом обърна глава, видя зелените и бели цветове на Молвърн, а след това пред очите й се появи огромна зелена копринена палатка. Високият рицар опъна юздите и тя усети грубите му ръце да я вдигат. Краката й се допряха до земята, някой я блъсна към шатрата. Когато се приближи, вдигнаха платното на входа и я тласнаха вътре.

Младата жена се обърна при звука на грубиянския смях. Пред нея обаче не стоеше Стивън, а Белтар Жестокия; мазните му черни коси и лицето със сключени вежди бяха сурови, точно както си ги спомняше.

Молвърн седеше зад него.

— Добре дошла, миледи — приветства я той, сякаш бе дошла да му погостува. — Много мило от твоя страна, че дойде.

— Мило? Така ли наричаш това грешно отвличане?

Макар да говореше на Стивън, младата жена оглеждаше вътрешността на палатката, обсипана с богатства, лъскави коприни, тежки килими и екзотични кожи. Очите й се разшириха, когато се обърна отново към Белтар; внезапно бе забелязала стройната руса жена със завързани ръце и крака и запушена уста, просната в краката му върху персийския килим.

— Амбра!

Белтар се изсмя дрезгаво и Кеърин настръхна.

— Какво прави тя тук? И защо сте се отнесли така грубо с нея?

— Страхувам се, че твоята приятелка не бе така разумна като теб, миледи. Може би ти ще успееш да я убедиш, че е в неин интерес да не ни създава повече неприятности. В противен случай ще си остане в това положение.

Кеърин се спусна към приятелката си. Бузите й бяха насинени, а по устните й имаше засъхнала кръв.

— К-как се озова тук?

Грубиянинът се изсмя отново.

— Не беше трудно. Пратихме съобщение, че в селото имат нужда от нея. Единствената ми грешка бе, че изпратих само двама от хората си да я доведат. Те са насинени почти толкова, колкото и тя.

Младата жена се усмихна доволно. Протегна ръка, хвана дланта на Амбра и я стисна окуражаващо.

— Ще се съгласиш ли да не създаваш повече неприятности?

Овързаната кимна.

— Тя ще направи както кажете.

С ловко движение Белтар разряза въжетата на ръцете и краката й. Кеърин извади парцала от устата й.

— Добре ли си?

— Чудесно… но не благодарение на тях.

Амбра разтърка ожулените си китки. В това време приятелката й насочи обвинителния си поглед към Стивън.

— Какво искаш от нас?

— Не става дума за това, какво искам от теб, лейди Кеърин… макар малко по-късно, когато се появи сестра ми, можеш да бъдеш сигурна, че ще имам доста изисквания. Засега искам да получа откуп от твоя съпруг.

— А Амбра? За нея също ли ще искаш откуп?

— Не — отвърна със самодоволна усмивка Белтар. — Тя принадлежи на мен.

Русата жена отвори уста да отговори, но Кеърин я плесна силно по ръката.

— Гладна съм — рече тя. — Освен това съм жадна и уморена. Лейди Амбра несъмнено се чувства по същия начин. Моля да ни позволите да се подкрепим и освежим, освен ако не сте решили да продължите с жестокостите си.

Белтар понечи да се възпротиви, но Стивън му даде знак да замълчи.

— Заведете ги в по-малката палатка. Погрижете се да се нахранят и да задоволят всичките си нужди. После ги вържете и ги оставете до следващо нареждане.

Белтар се отпусна на стола си.

— Можеш да бъдеш сигурна, че ще те повикат — обърна се към Амбра той. — Възнамерявам да се насладя на прелестите ти, преди да е свършила нощта. В плановите ми влиза тази нощ ти да се погрижиш за забавлението ми.

Младата жена настръхна, но Кеърин я побутна напред.

— Не бъди глупава — предупреди я тя. — Ние сме само жени. Не можем да направим кой знае какво.

— Само жени! — разфуча се Амбра; в отговор мъжът зад тях ги изблъска навън.

Кеърин чу смеха на Белтар, който ги преследваше из лагера, докато се приближаваха към по-малката палатка.

— Как можеш да им позволяваш…

— Не си хаби силите, особено при положение, че нашите неприятели ни превишават многократно по численост. Остави ги да повярват, че няма да се съпротивляваме. Междувременно помни всичко, което видиш и което може да ни послужи по-късно.

Амбра се усмихна разбиращо. Усмивката й обаче изчезна щом влязоха в другата палатка.

— Тук са разположени достатъчно хора, за да се води една малка война — прошепна тя. — Много повече, отколкото щяха да им трябват, ако целта им беше само получаването на откуп.

— Да — отвърна, обезкуражена, приятелката й. — Очевидно възнамеряват да обсаждат. Искат да превземат крепостта, а тя, боя се, не е далеч оттук.

Двете жени не си казаха нищо повече. Дори Рал да бе жив и здрав, нямаше как да се защити срещу събраната от Стивън и Белтар сила.

— Трябва да намерим начин да ги предупредим — прошепна Кеърин, след като мъжете ги блъснаха през входа на малката палатка и веднага спуснаха платнището.

Единият рицар зае позиция пред входа, а стъпките показаха, че другият се запъти към задната част.

— Как можем да ги предупредим? Те със сигурност ни наблюдават. Белтар има… планове… за мен и никой не може да ни каже какво възнамерява да прави с теб Молвърн.

Кеърин потръпна. Бе станала свидетелка на жестокостта на Стивън през нощта, когато бе обезчестил послушниците в манастира. Щеше да я накара да плати скъпо, задето му се бе изплъзнала… и задето сега принадлежеше на Рал.

— Ако бъдем предпазливи може да намерим някакъв начин. Не се обезкуражавай.

Но още докато произнасяше тези думи, усети, че сърцето й ще спре от страх. Света Богородице, как щяха да се измъкнат оттук?

 

 

Рал забеляза засилената охрана по стените на Бракстън кийп и разбра, че по време на отсъствието му Одо бе открил присъствието на Молвърн. Поздрави часовоя, който даде знак да свалят подвижния мост, а след това махна на хората си да го последват.

Не им бе нужно много време, за да достигнат замъка. Бяха близко до дома, когато ги бяха нападнали воините на Стивън, което означаваше, че Молвърн е съвсем наблизо. Одо го посрещна в двора, последван от Ричард; лицата и на двамата бяха помръкнали.

— Страхувахме се за безопасността ти, милорд — рече Одо. — Радвам се, че се върнахте. — Погледна към четиримата ранени, на които помагаха да слязат от конете. — Молвърн?

— Да. Връхлетяха отгоре ни недалеч от кръстопътя. Двама са убити, а Кеърин отвлякоха.

— Иисусе Христе!

— Похитиха и Амбра — обади се Ричард. — Докато я дирехме, открихме хората на Стивън. Бяха прекалено много, за да ги атакуваме, затова се оттеглихме.

— А аз се надявах, че няма да го видим повече — рече горчиво Рал. — Ако не беше приятелството на баща му с Уилям, отдавна щеше да е опитал острието на меча ми.

— Това не е всичко, mon ami — каза Одо. — Страхувам се, че лорд Стивън не е сам. Обединил е силите си с Белтар. Извън тези стени ни чака истинска армия.

— И освен това жените ни са при тях — добави Ричард.

Дьо Жере стисна зъби.

— Да, при тях са. — Обърна се и се спусна към конюшнята. — Ще започнат с искане на откуп, но се опасявам, че целта им е превземането на Бракстън кийп.

— Мисля, че си прав — отвърна Одо.

— Трябва да съобщим на Уилям. Подкрепата му е жизненоважна, макар че помощта му срещу събраните от Молвърн сили може да пристигне късно. — Младият мъж се обърна към оръженосеца си, който го следваше по петите. — Подготви Сатана. Скоро ще се стъмни. Искам сам да видя срещу какво ще трябва да се изправим.

— Да, милорд.

Щом момъкът изтича да изпълни нареждането, Ричард се приближи до него.

— Този път идвам с вас.

Дьо Жере понечи да откаже, да обясни, че щеше да помогне повече, ако остане в крепостта. Но знаеше, че мъчителният страх, който го разкъсваше, терзаеше и управителя му и че нищо, освен ако не го оковяха във вериги, нямаше да го спре да тръгне след своята Кеърин.

Той кимна.

— Приготви се. Ще пътуваме под прикритието на нощта. Ще вземем с нас само неколцина. Одо ще остане тук, за да се погрижи за защитата на крепостта.

— Възнамерявам да се върна със съпругата си — рече с предизвикателство в погледа Ричард, вперил твърдо очи в господаря си. — Щях да го направя и ако не бяхте дошли.

Рал се усмихна заплашително.

— Можеш да бъдеш сигурен, че моите намерения са същите.

 

 

— Не мога да се насиля да погълна дори една хапка — оплака се Амбра.

Двете седяха пред масата в малката палатка в края на лагера. Няколко крачки по-нататък върху дебел персийски килим бяха разхвърляни огненочервени копринени възглавници. В един ъгъл имаше украсен със седеф параван, а на пода бяха поставени дюшеци.

— Трябва да ядем — настоя Кеърин. — Трябва да възстановим силите си.

Току-що им бяха донесли поднос с печена дива патица и бутилка вино.

— Да, но съм прекалено притеснена, за да ям. Освен това месото е жилаво и твърдо и…

— Да — съгласи се приятелката й и вдигна глава; очите й бяха светнали. — Така ще стане. — И тя се приведе към Амбра. — Какво ще кажеш ако се престорим, че си се задавила? Когато пазачът влезе, ще го ударя по главата с бутилката вино и тогава ще избягаме.

Амбра се усмихна и пъхна една патешка кълка в ръката й.

— Аз съм по-висока от теб. Ти ще се престориш, че си се задавила, а аз ще цапардосам пазача по главата.

— След месеците, прекарани в пътуващата трупа, теб те бива много повече от мен да играеш. Ти…

— Казах ти, че съм по-висока!

Кеърин въздъхна. Амбра взе бутилката и я разположи на масата така, че да й бъде под ръка.

— Добре — рече след това тя. — А сега се престори, че си се задавила.

След като захапа мазната патешка кълка, вече не й беше чак толкова трудно да го направи. Щом приятелката й започна да кашля и да пръска слюнка, Амбра я заудря по гърбата, като се вайкаше на глас. Кеърин продължаваше да хрипти и хърка.

— Помогнете ни! Някой да ни помогне! — Амбра се втурна към входа на палатката и вдигна платнището. — Тя се дави. Лейди Кеърин се задави с патешка кост.

За нещастие и двамата пазачи се втурнаха към шатрата. Докато Кеърин въртеше очи и се стискаше за гърлото, мъжете се спогледаха разтревожено. Тя изхърка за последен път и се просна на земята, като се бореше за въздух.

— Трябва да отида да потърся помощ — рече първият, но в мига, в който се обърна, Амбра стовари тежката кана върху главата му.

Когато вторият от пазачите се обърна по посока на звука, Кеърин се надигна от земята, грабна калаения поднос с печената патица и запрати тежкия метал върху лицето му.

— Кучка!

Той се олюля, но не падна. Вместо това пристъпи заплашително към тях.

— Какво ще правим сега? — попита Амбра.

— Н-не съм сигурна.

Той бе запречил изхода, но дори и да опитаха да се измъкнат, той щеше да сигнализира, преди да са стигнали далеч.

— Лорд Стивън няма да има нищо против няколко заслужени синини — заяви с неприкрита злоба мъжът и сви ръце в юмруци, като пристъпваше към тях.

Въпреки лудите удари на сърцето си, Кеърин чу някакво шумолене зад гърба си. Обърна се и видя как нечий нож разрязва палатката. Пазачът също забеляза това, но преди да успее да реагира, през така образувания отвор се появи огромна, гола до кръста фигура. Огромният мъж се впи в гърлото на противника си. Стисна го, след това го изви и пазачът се просна в безсъзнание на пода.

— Това е Гарет! — възкликна възбудено Кеърин. — Саксонският воин, когото селяните доведоха в крепостта. — И тя се обърна с усмивка към едрия русокос рицар. — Повече от радостна съм да те видя, лорд Гарет, но как разбра, че сме тук?

Лицето му се помрачи от нерадостна усмивка.

— Наблюдавам тайно откакто се е появил Молвърн. Мислиш ли, че не знам кой е той? В радиус от триста мили няма да намериш нито един саксонски воин, който да не е чувал за жестокостта му… и който да не го презира заради това. — След това посочи към дупката в палатката. — Нямаме много време. Можем да поговорим за това по-късно.

С все още диво разтуптяно сърце, Кеърин го последва, а Амбра побърза да ги догони. След време дърветата и храстите около лагера ги скриха, но бегълците все още не намаляваха темпото. Беше трудно да се движат в тъмнината. На няколко пъти Кеърин залиташе, тъй като в ръката или крака й се забиваше остър клон, или пък изкривяваше глезена си в някоя дупка.

— Не смея да спираме — рече тихо Гарет. — Съвсем скоро ще открият липсата ви.

Кеърин кимна. Без да обръщат внимание на резките и натъртванията, двете жени следваха спасителя си, който ги отвеждаше към Бракстън кийп. Когато наближиха до една поляна, Гарет внезапно спря и източи напрегнато високата си фигура.

— Стойте тук — прошепна той и посочи към едно място в храсталака, а сам той се запъти предпазливо нататък.

Кеърин клекна до Амбра и стисна слабата й ръка. Когато зад гърба й изпращя клонка, младата жена едва не изскочи от кожата си.

— Изглежда тревогите ни са били за нищо, какво ще кажеш, Ричард?

— Рал! — Кеърин се изправи като светкавица и миг по-късно беше в обятията на любимия си. — Как ни откри? Как разбра, че сме тук?

Той я притисна покровителствено към тялото си.

— Чрез Гарет. Той ни забеляза, като се движехме из гората.

— Гарет ни помогна да избягаме — обясни Кеърин.

Ричард се усмихваше, сгушил Амбра в обятията си.

— Гарет казва, че вие двете сте си помогнали сами. Каза, че успехът се дължал на вашата смелост. — Докосна бузата на съпругата си, забеляза синината и лицето му се изкриви от гняв. — Други жени биха се държали като уплашени агнета, които водят на заколение. Някога мислех, че искам точно такава жена. Лъгал съм се. — И той целуна любимата си по бузата. — Гордея се с двете ви.

Кеърин вдигна поглед към Рал.

— Молвърн възнамерява да завладее Бракстън кийп. Събрал е внушителна армия.

— Да. Гарет ни показа.

— Къде е той?

— Някъде в гората. Ще ни помогне, ако може.

— А Молвърн?

— Единственият ни шанс е да удържим крепостта до пристигането на верните ми хора.

Кеърин кимна. Потръпна вътрешно при мисълта за смъртта и разрушението, които щеше да причини обсадата. И се запита какво щеше да стане с тях, ако очакваната помощ не пристигнеше навреме.