Кет Мартин
Смелият ангел (20)

Глава двадесета

— Рал, нещо е станало — спусна се към съпруга си Кеърин. — От селото пристигат хора. Дори в момента пресичат подвижния мост.

Младата жена го поведе към огромната дъбова врата. Заедно се спуснаха по стълбите, които водеха към двора. Група селяни, някои въоръжени с дървени лопати, други — с железни мотики с дървени дръжки, приближаваха към тях. Те водеха огромен рус, брадат мъж с вериги и на краката, и на ръцете.

Дрехите му бяха станали на парцали. По късата му кафява туника, разкъсана и висяща върху мускулестите му, загорели от слънцето рамене, се виждаше засъхнала кал. Китките и глезените му бяха окървавени там, където веригите се бяха впили в тях, на главата му имаше рана, а по косата му се виждаше спечена кръв.

— Какво става тук? — попита Рал, като се приближи към групата хора. — Какво е направил този човек, за да заслужи подобно отношение?

— Убийство, милорд — обади се Тозиг, съпругът на момичето, чието бебе се бе родило с помощта на Хасан. — Убил е някакъв пътник.

Затворникът вдигна глава и веригата на врата му, която свързваше и китките, издрънча.

— Никого не съм убивал.

— Кой си ти?

Дьо Жере се приближи още и застана лице с лице с един от малкото мъже, които можеха да се мерят по ръст и сила с него.

— Казвам се Гарет, син на Улфстан, господарят на Валкор.

— Познавам този човек. — Кеърин се отдели от стената и пристъпи към съпруга си. — Баща му бе силен саксонски владетел. Говореше се, че синът му е смел воин.

— Гарет от Валкор, чувал съм за теб — рече Рал; най-после си бе спомнил защо това име му звучеше познато. — Ти се би при Сенлак. Там те раниха; както и мен. Казаха, че си се бил храбро.

Хю се отдели от групата рицари и войници, която бе започнала да се образува около тях.

— Аз също съм чувал за него, лорд Рал. Говореше се, че се бил с бунтовниците през шейсет и девета. Носеха се слухове, че им бил водач, но нямаше доказателства. Чух, че го ранили край Йорк със стрела между ребрата. — И Хю огледа русокосия мъж, който надвишаваше дори него. — Не мислех, че си все още жив.

Брадясалият рицар се усмихна саркастично и разпука засъхналата в ъгълчето на устата си кръв.

— Вече загубих сметка колко пъти съм надхитрявал смъртта. Бил съм се и съм бил раняван. По време на война съм убил безчет воини, но никога не съм наранявал беззащитен човек.

Рал го оглеждаше хладно, като преценяваше невъзмутимия поглед на мъжа, високо вдигнатата му глава, гордо изправените рамене. После се обърна към селяните, които го бяха довели окован в крепостта.

— Струва ми се, че не е лесно да го победи човек.

— Не, милорд — отвърна един от тях, на име Алгар. — Бори се като луд. Трябваше отгоре му да се нахвърлят повече от десет от най-здравите мъже, за да го повалят.

— Какво доказателство имате за вината му?

— Видели са го да измъква обувките от краката на мъртвеца, милорд. Освен това отмъкнал и парите от кесията му.

— Не отричам, че паднах толкова ниско, та да ограбя мъртвия — обади се огромният мъжага. — Но не съм го убивал. Беше мъртъв, когато го открих.

— Той бягаше от нас, милорд — намеси се Тозиг. — Когато го наближихме, побягна.

— И се бореше като демон — добави друг. — Ако беше невинен, нямаше да иска чак толкоз да се измъкне.

— Не от селяните исках да избягам, а от нормана, техния господар, пред когото знаех, че ще трябва да се изправя ако ме хванат. — Погледът, който отправи към Рал, бе изпълнен с презрение. — Предостатъчно съм се сблъсквал с жестокостта на норманите, за да не знам, каква ще бъде присъдата. Справедливостта е нещо, което си намира трудно път към езика на норманите.

— Арогантността няма да ти послужи тук — отвърна Рал и се обърна към Ламбърт и Хю. — Отведете го в един от складовете под стълбището. — Мазетата, хамбарите и част от килерите се намираха под голямата зала. — Махнете веригите и се погрижете за раните му, а след това го заключете добре.

— Да, милорд — рече Хю.

— И му дайте да хапне нещо. Като си напълни стомаха, може би вече няма да мисли толкова много за бягство.

Двамата рицари и още пет-шест от стоящите наоколо техни другари, отведоха пленника. Кеърин се бе вторачила неспокойно в съпруга си. Познаваше я вече добре, затова я прегърна през кръста и я поведе към замъка. Щом се озоваха в голямата зала, й позволи да го отведе встрани от останалите.

— Искам да поговорим, милорд.

— Не се съмнявам — отвърна, леко развеселен, той.

— Не вярвам, че Гарет от Валкор е виновен. Помня разказите, които съм чувала за него по време на войната. Бойните му способности са легендарни. Наричаха го „Грифона“. Говореше се, че бил хитър като орел и смел като лъв. Беше известен с почтеността и неустрашимостта си рицар. Някои почти го боготворяха.

— Хората се променят, Кара.

— Но не и хората като него.

Рал бе склонен да се съгласи с нея. Този огромен саксонец излъчваше някаква гордост, нещо особено, което проличаваше дори през калта и дрипите. Войната обаче можеше да поквари и най-юначния. Дьо Жере се бе убеждавал неведнъж в това на бойното поле.

— Тук, в Бракстън, ли ще го съдят? — попита младата жена.

— Не. Кралският съд ще се занимае с това. Може би дори лично Уилям.

Кеърин докосна леко ръката му.

— Няма ли нещо, което можеш да направиш, за да му помогнеш?

Съпругът й не отговори известно време. Странно, той си задаваше същия въпрос.

— Защо се интересуваш толкова от това?

Кеърин се взря в лицето му.

— Ако норманите бяха изгубили войната и ти бе обречен на същата съдба като Гарет, щях да се надявам, че твоите достойни дела ще говорят в твоя полза пред саксонския лорд, който щеше да те съди. Щях да се надявам той да ти помогне, тъй като е разбрал що за човек си.

Едното ъгълче на устата му се изви нагоре.

— Ще видя какво мога да разбера по случая. Може би ще успеем да научим истината.

 

 

Одо изкачи забързано стълбата, която водеше към крепостта и нахлу в голямата зала. Сивата му пелерина се развя след него. През последните няколко седмици бе отсъствал, тъй като бе отишъл да посети братовчед си в Нормандия. Оливър бе пратил съобщение, че е намерил жена, която би могла да стане съпруга на Одо.

Той обаче се бе завърнал сам.

— Къде е лорд Рал? — обърна се към Ричард новодошлият.

Управителят стоеше до Амбра край платформата. Двамата бяха погълнати от разгорещен спор относно задълженията й сега, след като бе станала негова съпруга.

— Ще уточним този въпрос в нашата стая — рече в заключение Ричард и красивата му съпруга се намръщи.

Очите на Одо се разшириха, когато управителят се наведе и целуна върха на носа й. А когато отново се обърна към него, бе доволно усмихнат.

— Добре дошъл — приветства го той. — Радвам се, че се върна — продължи да се усмихва той, като изглеждаше по-спокоен от когато и да било.

— И аз се радвам, че се върнах — отвърна Одо. — Къде е Рал?

— Не съм го виждал от сутринта. По време на твоето отсъствие бе убит човек на пътя, водещ към селото. Хванаха някакъв заподозрян и го доведоха в замъка. Обвиняват го в убийството, но лорд Рал не е убеден във вината му. Иска повече доказателства, преди да прати човека в кралското съдилище.

— Кога трябва да се върне?

— Трудно е да се каже. — През лицето на Одо премина сянка. — Какво има? Какво се е случило?

— Ферит се е върнал. Нападнал Франсоа дьо Балмен, кралския бирник.

— Балмен мъртъв ли е?

— Тежко ранен. Не се знае дали ще оцелее. Повечето от хората му са мъртви или ранени, а кралските пари са изчезнали. Няма съмнение, че това е работа на Ферит.

— Дявол да го вземе, този човек е истински змей.

— Да, но този път лорд Рал ще го хване. Дните на разбойника са преброени.

Някакъв шум край входа привлече вниманието им. Одо се обърна точно в мига, в който дьо Жере влетя в стаята; тъмносинята му туника се развяваше при всяка негова стъпка.

— Радвам се да те видя, милорд.

— Одо! — За миг младият мъж забрави тревогите си, усмихна се на приятеля си и го потупа силно по гърба. — Радвам се, че се върна. — Огледа помещението. — Къде е булката ти? Нямам търпение да се запозная с нея. Ще кажа на Кеърин, че сте пристигнали и тази вечер ще…

— Няма никаква булка, mon ami. Връщам се така свободен, както и заминах.

— Момичето не беше достатъчно хубаво, за да го харесаш, така ли?

— О, напротив, хубаво беше, и скромно, и добре научено на всички женски задължения.

— Защо тогава не я взе? Зестрата ли беше малка?

— Не, беше предостатъчна.

— Не разбирам — вече от месеци си търсиш съпруга.

Вратът на Одо се изчерви и почти доби цвета на рижите му коси.

— Само дето… тя не ме развълнува.

— Да те развълнува ли? Не мога да разбера.

Новодошлият преглътна мъчително, очевидно много смутен.

— Нищо не чувствах, когато я погледнех.

— Не я желаеше ли?

— Не, не точно това. Нямаше да бъде трудно да легна с нея. Но след това… — Въздъхна и отмести поглед встрани. — Трудно ми е да обясня, но… откакто се ожени… Наблюдавам и теб, и твоята жена. Виждал съм очите ти, когато я гледаш. Виждал съм как те гледа тя. Ето така искам и аз да гледам бъдещата си съпруга.

Рал събра вежди. Напомнянето на приятеля за чувствата, които изпитваше към Кеърин, сякаш поставиха оловна тежест върху гърдите му.

— Този път ти си в ролята на глупака.

— Искаш да кажеш, че чувствата ти към нея са се променили, откакто ме няма, така ли?

— Не, но още е прекалено рано, за да можем да преценим какво ще излезе от всичко това.

В този момент дьо Жере зърна червеникавите коси на дребната си съпруга. Тя стоеше в коридора и разговаряше с Амбра, като се смееше на думите й. Само гласът й бе достатъчен, за да изпита отново глад за нея и да усети напрежение в слабините.

Размърда се смутено, а челото му се набразди от миниатюрни бръчици. Чувствата, които Кеърин предизвикваше у него, не му допадаха. Не харесваше собственическото чувство, което изпитваше към нея, нито пък силната, неуправляема ревност. Не обичаше да бъде объркан и да губи контрол над себе си, а това му се случваше понякога.

Отново погледна към Одо.

— Най-добре е човек да бъде практичен, както каза сам ти веднъж. Да се жени, за да създаде наследници и да пази по-далеч чувствата си.

От време на време му се искаше и той да бе постъпил така. А сега вече бе прекалено късно.

Приятелят му го погледна странно. После развърза пелерината, която все още носеше и я свали от раменете си.

— Ще продължа да търся — рече най-сетне той. — Не бързам заникъде. Но трябва да обсъдим нещо друго, което не може да чака.

Дьо Жере се обърна към една от слугините, която тъкмо минаваше през залата.

— Занеси вино, хляб и сирене в дневната на горния етаж. — След това се обърна към Одо. — Ела. Там ще поговорим.

Щом се запътиха към стълбището, Кеърин се появи на вратата и забърза към тях. От дебелата й плитка се бяха измъкнали тънки червеникави кичурчета, лицето й бе поруменяло от усилията, а гърдите й се полюшваха предизвикателно под простата кафява туника. Тежестта в слабините на съпруга й се увеличи.

— Одо… — възкликна тя. — Не знаех, че си се върнал.

— Да, миледи.

— Къде е невестата ти? — Младата жена се обърна, за да огледа помещението. — Нямам търпение да се запозная с нея.

— Одо не се е оженил — обясни Рал. — Това е дълга история, Кара. Ще ти я разкаже по-късно.

Кеърин кимна.

— Как мина проучването ти в селото? — обърна се към съпруга си тя. — Разкри ли истината за убийството?

Младият мъж въздъхна.

— Не. По всичко личи, че историята на Тозиг е вярна. Гарет е откраднал вещите на мъртвеца и е направил всичко възможно, за да избяга.

— Това не доказва, че е виновен за смъртта му.

— Не, не доказва. А и сега, след като разбраха, че той е легендарният Грифон, селяните са по-малко склонни да вярват във вината му. Много са ми благодарни, задето продължавам да търся истината. Неколцина дори се съгласиха да ми помогнат.

Кеърин се усмихна.

— Знам, че ще я откриеш. Това е всичко, което се иска.

— Това убийство, за което говорите… — намеси се мрачно Одо, — възможно е виновникът да е един от хората на Ферит. Точно това исках да ти кажа, Рал. Кучият син се е върнал.

Дьо Жере изруга под носа си.

— Честно казано тази вест не ме изненадва. Създаването на новата му банда бе само въпрос на време, а сега, след като отново се върна на сцената, е напълно възможно пътникът да е бил убит от някой от неговите хора. — И той подкани Одо нагоре по стълбите. — Хайде, приятелю. Искам да науча подробности за твоето пътуване и всичко, което можеш да ми кажеш за Ферит.

Изкачиха стълбите и се настаниха удобно във високите дървени столове в дневната. Една слугиня донесе вино и сирене. В това време Одо разказваше за нападението над кралския бирник, за сериозната рана на Франсоа дьо Балмен и за загубата на парите на крал Уилям.

— Дьо Балмен събира данъци от няколко седмици — рече Рал. — Трябва да е носил цяло съкровище.

— Как мислиш са научили откъде и кога ще мине? Това е добре пазена тайна.

Дьо Жере стовари юмрук върху масата.

— За достатъчно пари човек може да открие всичко, което желае.

— Мисля, че си прав.

— Да. И можеш да бъдеш сигурен, че от цялата тази история ще имаме не по-малко полза от Ферит.

Одо се намръщи.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Искам да кажа, че за достатъчно пари все ще се намери някой, който да пожелае да ни разкрие онова, което ни е нужно. Скоро ще научим къде е лагерът на негодника, а направим ли го, можем да смятаме, че вече е мъртъв.

Одо се усмихна с мрачно задоволство.

— Радвам се, че се върнах. Не бих искал да пропусна залавянето на кучия син.

— И това ще стане, приятелю, и то съвсем скоро.

 

 

Кеърин работеше с Амбра в голямата зала. Стройната млада жена бе спечелила първата си битка с Ричард и сега отговаряше за складовите помещения в двора. Нейна грижа бяха хамбарите, езерото с рибите и гълъбарникът. Трябваше да наглежда градината и сушенето на плодове и на месо. Ричард помагаше на Рал и се занимаваше с добитъка, конюшните, господарския двор, реколтата и всички проблеми, които възникваха сред селяните.

Ежедневието им бе отрудено, но при положение, че Кеърин бе поела задълженията си на домакиня и се грижеше за кухнята и сервирането в голямата зала, за поддържането на дома, за гостите, надзираваше прислугата, Амбра и Ричард можеха да намерят време един за друг.

Кеърин се усмихна при мисълта за развитието на нещата. Откакто бе успяла да измъкне Джефри едва ли не от гроба, тя бе започнала да лекува болните. Независимо дали ставаше дума за болни или ранени, когато Изолда не можеше да им помогне, те идваха при нея.

За първи път в живота си се чувстваше нужна. За първи път от детството си, откакто бе починала майка й, тя се чувстваше приобщена към дадена група хора.

Кеърин оправи малкия гоблен в ярки цветове, който се бе изкривил на една страна. Гордееше се с Бракстън кийп и с онова, което бе направила заедно с Ричард, Марта, Брета и другите. Бе открила, че задълженията и поемането на отговорност не са чак толкова неприятни, колкото бе предполагала. В повечето случаи те носеха чувство на задоволство. А успешното изпълнение само по себе си бе достатъчно възнаграждение.

— Лейди Кеърин! — Младата жена се обърна; към нея се бе устремила слабата фигурка на Леофрик. — Нося новини, миледи! Важни новини!

Едва сега забеляза второто момче, тъмнокосо дете на име Биртнот, което бе виждала в селото. Той бе по-нисък от Лео и с няколко години по-малък. Всички го наричаха Брайни.

— Какво има, Лео? — попита тя. — Здравей, Брайни.

Протегна ръка, хвана мръсната длан на момчето и я стисна лекичко.

— Брайни е видял убийството, миледи. На пътника. Видял мъжете, които го убили.

— Какво?

Младата жена се вторачи в тъмнокожото дете. Бе незаконен син на някакъв нормански рицар, изнасилил майка му. Жената все пак бе успяла да се омъжи, но съпругът й не се грижеше особено за доведения си син, а и той някак си странеше от останалите деца в семейството.

— Видял ли си го, Брайни? Видял си човека, който убил пътника?

— Видял ги е, миледи — отвърна вместо него Лео. — Брайни казва, че били трима.

— Брайни видял ли е високия рус рицар, когото доведоха селяните?

— Да, миледи, всички го видяха.

Кеърин се приведе към момчето, почти клекна, за да се взре в мръсното му личице.

— Русият рицар беше ли сред тримата, убили пътника, Брайни?

Той поклати глава.

— Сигурен ли си?

— Той дойде по-късно — обади се най-после Биртнот, забил поглед в земята, потънал в съзерцание на калта по босите си нозе. — Изплаши ги, те побягнаха, само кат’ го видяха да съ появява. Взеха коня на мъртвия и съ ометъха.

— Защо не каза на никого? — попита кротко младата жена.

— Страхувал се е, миледи — намеси се Лео. — Брайни страни от хората.

Кеърин се наведе и го прегърна.

— Всичко е наред, Брайни. Няма защо да се страхуваш.

Хвърли поглед към вратата; чудеше се кога ли щеше да се върне Рал. Бе отишъл в Олдам, малко селце в съседство, в търсене на информация за убийството и за Ферит и неговата банда. Трябваше да се върне скоро.

Младата жена се усмихна на момчетата.

— Защо двамата с Брайни не дойдете с мен? — Хвана по-малкия от двамата за ръката и ги поведе към кухнята. — Тази сутрин готвачката приготви ябълкови сладки.

Очите на децата се разшириха и тя се разсмя.

— Добре направи, че ми каза — обърна се към Брайни тя. — Лорд Рал ще бъде много доволен и от двама ви.

И той действително бе доволен. Отиде при тях веднага, след като съпругата му му разказа историята. Изслуша ги с интерес, зададе въпроси, а след това се усмихна — изпита огромно облекчение, че справедливостта ще възтържествува.

— Браво, Брайни, добре постъпи, като дойде тук. Може би и за теб ще успеем да намерим място тук, в крепостта, заедно с Леофрик.

Детето го изгледа с огромните си тъмни очи, а лицето му се оживи от възторг. Когато кимна, Рал протегна ръка и разроши косите му. След малко остави момчетата. Кеърин го последва към голямата зала.

— Погрижи се да махнат оковите на саксонеца — провикна той се към Ламбърт, който се бе подпрял на стената до стълбището. — Човекът няма вина за убийството.

— Да, милорд.

— Намери Брета, преди да се върнеш. Кажи й да приготви баня за човека и да му намери прилични дрехи. Рицар като него не би трябвало да си тръгне в дрипи от Бракстън кийп.

Ламбърт излезе да изпълни заръката. В този момент влезе Одо.

— Открил си истината за убийството?

— Да. Били са трима, не един. Дойде едно момче от селото. Забавило се досега, защото го било страх. От думите му останах с впечатление, че не може да има грешка. Пътникът бил с кон, не пеша, както мислеха селяните. Разбойниците откраднали коня му. Неочакваната поява на Гарет ги принудила да си оберат крушите, преди да са свършили докрай работата си.

— Все още остава проблемът с кесията на убития — напомни Одо.

— Мислил съм и за това. Когато Гарет бе хванат, взеха парите и ги дадоха на семейството на пътника.

— Това не прави вината му по-малка.

— Тежки времена са, приятелю. Особено за победените. Струва ми се, че човек с неговия кураж заслужава да получи втори шанс.

Кеърин, която стоеше до съпруга си, се усмихна. Рал определено бе добър човек. Силен, смел и състрадателен. Черният рицар може и да бе страшен в боя, но в него имаше много нежност, вяра в справедливостта и силно развито чувство за чест. Сърцето й се разтупка само при вида му.

Усмивката на младата жена се помрачи леко. Каквито и да бяха чувствата й към него, тя все още нямаше представа за неговите към нея. Не се съмняваше, че я желае: очите му вечно я гледаха гладно. Но дали някога щеше да я обикне? Съмняваше се. Рал мислеше, че мъжът, който си позволи да се влюби, е глупак. Някога бе обичал Елияна и тя го бе предала с брат си. Рал бе видял какво бе станало с Молвърн, бе видял каква власт може да придобие една жена. Бе твърдо решен да не допуска това да се случи и с него.

Кеърин обаче не можеше повече да отрича чувствата си към него. Не й оставаше друго, освен да се моли той да изпита същото към нея. Надяваше се някой ден това да стане истина.

Вдигна глава, когато съпругът й внезапно стана и прекоси залата с решително изражение. В другия край на помещението забеляза някакъв рус гигант, който се изправи и се запъти към Рал. Трябваше й известно време, за да осъзнае, че това бе саксонецът. И очите й се разшириха от изумление.

Света Богородице. Никога не би предположила, че мъжът с безупречно изваяни черти на лицето, красиво извити вежди и добре оформени устни, който се движеше към тях, бе окъсаният, брадат човек, заключен в склада.

Той спря пред съпруга й, изправил широките си рамене, с високо вдигната глава, с напрегнат поглед.

— Свободен си, саксонецо — рече с усмивка Рал. — Какво мислиш сега за норманската справедливост?

Огромният рицар се размърда смутено. Очевидно не му беше лесно да изрази благодарността си; особено на един норман. Въпреки това вдигна глава и погледна дьо Жере право в очите.

— Ти ми спаси живота. Направи нещо повече от справедливо отсъждане — издири истината. Не са много норманските лордове, които биха си създали толкова работа за един неприятел.

— Ти такъв ли си ми, Гарет? Мой неприятел? Нима ще дойде ден, когато ще трябва да пазя земите си от предвожданите от теб бунтовнически сили?

— Не, милорд. Това време отмина. Уилям победи окончателно. Само един глупак би се вдигнал срещу него сега, а аз не съм такъв.

Рал кимна, очевидно доволен от отговора на саксонеца.

— Какво ще правиш? — попита Кеърин, като се приближи до съпруга си.

— Още не съм сигурен.

— Ти си добре дошъл тук в Бракстън кийп — рече дьо Жере, — ако желаеш да се закълнеш във вярност и да се присъединиш към моите хора. Рицар с твоите достойнства е винаги добре дошъл.

— Благодаря, лорд Рал, но не мога да остана. Търся брат си… а и има една жена. Каквото и да стане, трябва да следвам съдбата си. Твърдо съм решен да го направя.

— В такъв случай ти пожелавам добър път — каза Рал.

— Аз също — допълни съпругата му.

— Няма да забравя какво сторихте за мен. — Гарет се усмихна и на бузите му се появиха дълбоки трапчинки; от това той стана дори още по-красив. — Може би някой ден ще се срещнем отново.

— Може би — съгласи се дьо Жере.

Високият рицар кимна на Кеърин и си тръгна.

— Чудя се какво ли ще стане с него? — рече младата жена, като го проследи с поглед, докато той изчезна зад вратата.

— Трудно е да се каже. Някога е бил богат. А сега… — Рал повдигна широките си рамене. — Кой знае? Може би някой ден късметът ще му се усмихне.

Кеърин си помисли за окъсания мъж, когото бяха довели в Бракстън кийп, за мъките и лишенията, които трябва да бе преживял. Това й напомни за трудните времена, които ги чакаха, за Ферит и земите, от които се нуждаеха отчаяно, за измрелия добитък и зимата, която трябваше да преживеят.

Помисли за Рал и несигурното си бъдеще. За любовта си към него, която упорито продължаваше да расте и крепне, за неговата любов, от която отчаяно се нуждаеше. Гарет не бе единственият, на когото се надяваше да му се усмихне късметът.