Кет Мартин
Смелият ангел (2)

Глава втора

Англия, 1072 г.

Камбанният звън възвести часа на утринната молитва; звукът приличаше на нереално ехо сред празните манастирски стени. В параклиса в далечното източно крило облечените в черно монахини бяха коленичили върху каменния под и се готвеха за молитва.

— Къде е отишло този път това момиче? — попита игуменката, след като огледа монахините и малката групичка послушници, коленичили вляво от нея.

Сестра Агнес стоеше до нея, не по-малко ядосана, присвила устни в справедливия си гняв.

— Не съм я виждала. — Тази жена в средата на трийсетте си години, бе слаба и права като пръчка. — Не прекъсна поста си заедно с нас тази сутрин и вече два пъти подред заспива по време на следобедните ни молитви.

— Намери я — рече смръщено игуменката. — Искам незабавно да поговоря с нея.

Два часа по-късно Кеърин Айвшам, облечена с груба кафява туника и твърда бяла риза, със сплетена в една-единствена дълга плитка коса, стоеше пред майка Тереза — високата страховита игуменка на манастира „Свети кръст“. Кеърин преплете пръсти и прие възможно най-смирено изражение.

Майка Тереза въздъхна и наруши проточилото се мълчание.

— Трябва да се научиш на послушание — заяви тя; това бе продължение на тирадата, започната преди известно време. — А то определено не ти се удава лесно. Това е първият урок, който трябва да научиш.

— Да, майко Тереза.

— Трябва да се научиш на смирение и благочестие — продължи да я наставлява все така монотонно тя. — Семейството ти е мъртво, Кеърин. От Айвшам хол са останали само някакви развалини. Кръвната ти сестра, Гуенет, и сестрите в манастира сега са единствените ти близки. Гуенет е щастлива тук. Ти също трябва да приемеш живота си в манастира.

Момичето хвана само последното й изречение — вниманието й бе привлечено от рояка птици пред прозореца. „Да приема този отегчителен живот? — помисли си тя. — Никога!“ Но не посмя да го каже на глас.

— Трябва да се примириш и да се превърнеш в една от нас — продължаваше игуменката. — Ако за тази цел е нужно да ти наложим строга дисциплина, така и ще направим.

Кеърин повдигна очи от пода, където съзерцаваше сложните движения на един дългокрак паяк.

— Слушаш ли ме, Кеърин?

— Да, майко.

Мили Боже, какво бе казала старата жена?

— Добре тогава, сега повтори каквото казах?

— М-моля?

— Повтори онова, което казах току-що.

Момичето се размърда нервно в грозната си кафява туника.

— Смирение и благочестие, на това трябва да се науча.

Имаше голяма вероятност да улучи — игуменката вечно й говореше за това.

— Какво друго?

— Какво друго ли?

— Мисля, че чу въпроса ми.

— Дисциплина. Казахте, че имам нужда от по-строга дисциплина.

Смръщената физиономия на майка Тереза можеше да означава както че е отгатнала, така и че не е.

— Благодаря, че ми напомни. Заради това, че си заспала по време на молитва, ще трябва да прочетеш шейсет псалма, докато лежиш в локва вода. Така следващия път, когато ти се приспи, ще си спомниш за този урок по бдителност.

Кеърин потръпна само при мисълта за онова, което й предстоеше. Манастирът бе мразовит, истински рай за теченията. Топлият огън бе голяма рядкост, подовете бяха твърди и влажни. Най-вероятно щяха да я накарат да се съблече и да остане само по долна риза, а после, тъй като тя щеше да бъде мокра, щяха да я принудят да носи грубата вълнена туника без долно бельо.

— Сестра Агнес ще се погрижи за покаянието ти. Приятен ден.

Кеърин въздъхна и се отправи към вратата. Може би нямаше да бъде чак толкова зле. Със сигурност нямаше да е по-лошо от търкането на пода пред олтара с наръч клонки или пък да бъде лишавана в продължение на две-три вечери подред от и без това скромната дажба тлъстина с грах.

— Изчакай ме в трапезарията — рече с доволна усмивка сестра Агнес. На момичето му се струваше, че дребната кльощава жена също имаше нужда да се покае. — Отивам да донеса кана вода.

— Благодаря ви, скъпа сестро — отвърна със саркастична усмивка Кеърин.

Тъй като не бързаше да изпълни тази неприятна задача, тя отиде да види сестра си. Завари я да бродира кротко в килията си. Когато я заговори, Гуенет се усмихна топло, но не престана да провира с безкрайно внимание иглата през парчето плат в скута си.

Животът бе лесен за Гуенет, мирен и изпълнен с радост. Кеърин въздъхна. За нея самата животът винаги бе търсене на нещо, макар все още да не знаеше точно какво. Някой ден обаче щеше да го открие, беше сигурна в това. И тогава щеше да се наслаждава на същия покой като сестра си.

Кеърин махна с ръка за довиждане и примирено се запъти към изпитанието, което я очакваше. Когато се върна в трапезарията, сестра Агнес вече бе заляла пода с вода, която се бе събрала на дълбока два-три сантиметра локва, и очакваше нетърпеливо появата й.

— Съблечи си туниката — нареди тя.

Момичето се подчини неохотно, като се стараеше да не мисли с омраза за монахинята.

— Може би следващия път, когато ти се прииска да изклинчиш от задълженията си, ще си спомниш какви са последствията от подобно поведение.

— Със сигурност ще си го спомня, сестра Агнес.

Като потръпваше от студ, Кеърин се отпусна с лицето надолу върху грубия каменен под. Ризата й подгизна моментално и треперенето й се увеличи. Започна покорно да повтаря препоръчаните от игуменката псалми. Изговаряше ги колкото се може по-бързо — знаеше, че сестра Агнеса ще следи строго всяка нейна дума и нямаше как да пропусне нищо.

Още преди да свърши, кожата й беше посиняла цялата, а тя се тресеше неконтролируемо. После скочи на крака, усмихна се насила на монахинята, обърна се и вдървено се отправи към голата си стая.

 

 

— Добре ли си?

Кеърин погледна към вратата и видя пред нея сестра Беатрис. Това бе най-добрата й приятелка — слабо момиче с големи зелени очи, които понякога просветваха по същия дяволит начин, както нейните собствени.

Кеърин седеше на натъпкания си с царевична шума дюшек и придърпваше по-плътно около себе си мръсното вълнено одеяло.

— Просто ми е много студено.

— Къде беше тази сутрин?

Тя повдигна рамене.

— Това бе първият слънчев ден от седмици насам и цветята започнаха да разцъфват — усмихна се момичето. — Исках да набера за Гуенет.

Беатрис също се усмихна.

— Тя ги обича толкова много. Това нейното е истински дар Божи — да се радва на най-дребните неща.

— Да. Понякога ми се иска да мога да бъде така доволна като нея.

Беатрис се приближи към нея.

— Ще се научиш. Един ден вече ще можеш да приемаш нещата такива, каквито са.

— Един ден ще си тръгна оттук, Беатрис. Ще видиш. Един ден ще замина.

— Но сега обаче е най-добре да заминаваш към параклиса. Известно време ще те държат под око.

Кеърин въздъхна.

— Мисля, че си права. — Изправи се от постелката си върху пода. — Сестра Агнес като че ли тайно се наслаждава на недостатъците ми. — Отметна одеялото от раменете си и навлече грубата вълнена туника, като се опитваше да не обръща внимание на неприятното дращене по кожата й.

Тръгнаха по коридора, но спряха за момент, когато по масивната дъбова врата на входа на манастира внезапно се разнесоха удари. Кеърин се обърна любопитно по посока на звука.

— Кой може да е това според теб?

— Не е наша работа. Хайде. Ще закъснеем.

Младото момиче обаче се бе запътило към входната врата, като мъкнеше и своята приятелка след себе си. Дребната монахиня още не бе успяла да отвори тежката порта и в двора се изсипаха въоръжени мъже.

— Това е господарят на Молвърн касъл — Стивън дьо Монреал — промълви изненадано Беатрис, познала русия мъж в богато яркочервено облекло, който яздеше начело. — Баща ми често говореше за него, предимно с омраза.

Молвърн. Кеърин бе чувала за него. А и кой ли саксонец не бе чувал? Знаеше за кръвопролитното му нападение над селото на Беатрис. Страхът от подобните нему нормански свине бе една от причините приятелката й да дойде в манастира. Почти всички саксонци, които познаваше, ненавиждаха Молвърн, а безмилостността му бе пословична.

— Дошъл съм за послушниците — заяви той пред игуменката, която застана ядосана пред него. — Жените, които все още не са дали обет. Доведи ми ги незабавно!

— Какво искаш от тях? — изгледа го внимателно майка Тереза.

— В Молвърн трябва да се върши работа. Необходима ми е работна ръка, а ти имаш предостатъчно.

Той бе висок и слаб, но мускулест и със здраво телосложение. Раменете му бяха широки, ханшът — тесен, лицето — почти безупречно. Ако не бяха прекалено острият му нос и суровата уста, щеше да изглежда красив. При това положение той бе просто хубав. В него обаче се долавяше нещо жестоко.

— Тези момичета са под закрилата на църквата — възпротиви се игуменката.

— Скоро ще бъдат под моята закрила.

— Но…

— Прави каквото ти казвам. — Тъй като тя все още не помръдваше, той добави: — Веднага!

Кеърин се обърна, когато се зададе сестра Агнес с група монахини.

— Какво става? — попита Агнес. — Защо е дошъл лорд Стивън?

— Иска послушниците.

— Послушниците? За какво са му? С какво право…

— Той е Молвърн — отвърна Кеърин. — Не му е нужно друго разрешение, освен неговото собствено. — После се обърна към сестра Беатрис. — Каквото и да стане, трябва да запазиш Гуенет. Тя е все още в килията си. Трябва да се погрижиш да се скрие на безопасно място.

Монахинята погледна към групата мъже и понечи да тръгне, но приятелката й я хвана за ръката.

— Ако нещата тръгнат не както трябва, обещай, че ще се погрижиш за безопасността й.

— Какво би мог…

— Обещай ми!

— Имаш думата ми.

Тъй като новодошлите започнаха да нахлуват из коридорите, Беатрис забърза към задната част на манастира. Жените, които не се бяха подстригали за монахини, бяха изтикани грубо пред останалите. Сред тях бе и Кеърин. Тя поглеждаше нервно към задното крило, но не видя да се появяват нито Беатрис, нито Гуенет.

— Това са всички — обърна се към Молвърн игуменката, очевидно разстроена. — Само тези шест момичета.

Намерението й да скрие Гуенет моментално накара сестра й да се разкае за някои от неприятните мисли, които бе имала към възрастната жена.

— Шест са достатъчни за нуждите ни. — Молвърн огледа девойките — всички те не надминаваха осемнайсет години.

Рицарят, застанал до голямата дъбова порта, ги наблюдаваше гладно, като се хилеше сладострастно.

— Как ще обясня това? — попита игуменката. — Какво ще кажат родителите им?

Изражението на Молвърн стана сурово, носът му се заостри и заприлича на човка.

— Обясни на саксонските свине, че знаем много добре какво става зад тези стени. Тези така наречени манастири приютяват дъщерите на същите саксонски земевладелци, заради чието предателство все още страдаме. Места като тези пораждат смут и недоволство. Те дават убежище на различни размирни култове и укриват кралските врагове. Имате късмет, че Уилям е Божи човек, иначе със сигурност щеше да заповяда този манастир и подобните нему да бъдат изгорени до основи.

Игуменката се разтрепери.

— Изведете ги! — нареди Стивън и хората му помъкнаха жените към вратата.

Някои от тях плачеха и се опитваха да се освободят от ръцете на похитителите си. Колкото и несигурна да бе за бъдещето, което я очаква, Кеърин си мислеше, че дори робският труд в Молвърн касъл не можеше да бъде толкова лош, колкото живота в манастира.

В този момент рицарите на Молвърн започнаха да разговарят помежду си на нормански френски — език, който тя изучаваше от години. Те обсъждаха с най-груб език младите момичета, онова, което се криеше под туниките им, и как, щом се отдалечат достатъчно, те вече няма да им трябват.

Главатарят им ги предупреди, че ще се наложи да изчакат, докато стигнат на някое закътано място. Можеха да се отдадат на разврат веднага щом се озоват в Бракстън кийп.

Кеърин затрепери. Мили Боже, тези хора мислеха да направят уличници от момичетата! Докато се бореше с ужаса си, усети как здрава мъжка ръка я обхваща през кръста. Бе повдигната върху седлото пред един рицар с жълтеникаво лице и права кестенява коса.

— Не се страхувайте, demoiselle — заяви той, като очевидно търсеше да намери нужните думи, така че тя да го разбере. — Няма да ви оставя да паднете.

Ръката под гърдите й я притисна с прекалено фамилиарен жест, след което той пришпори коня си.

— Доверете се на Бога — достигна до тях гласът на игуменката. — Ще присъствате винаги в молитвите ни.

За първи път от дълго време Кеърин се помоли пламенно и по собствено желание.

 

 

Ралф дьо Жере премина през ледения поток и спря на отсрещния бряг да изчака хората си. Беше дълъг и уморителен ден, последен етап от пътуването от Понтифакт. Там се бе срещнал с още неколцина барони, заинтересувани като него от проблема за разбойниците, които тормозеха обитателите на съседните хълмове.

Одо яздеше до него. Двамата бяха приятели от детинство, когато ги бяха дали за обучение при чичото на Рал. Заедно бяха станали рицари, заедно бяха събирали опит на бойното поле, а след това се бяха върнали в Нормандия, за да служат на херцог Уилям, преди да стане крал.

— Какво ще кажеш, Рал, да си направим ли лагер тук или да не спираме, докато не се приберем у дома? Ще ни се събере много пътуване за днес, но пък си заслужава, тъй като след това ще можем да се отпуснем на топло пред огъня и да хапнем нещо горещо и вкусно.

— Да — отвърна Рал, — аз също копнея да се прибера.

Бракстън кийп. Сега той бе господарят на Бракстън кийп, доказателство за уважението и благодарността на Уилям за отдадените в служба нему години.

Подобно на баща си и на неговия баща преди това, Рал бе останал предан до гроб на своя господар, беше му се клел във вярност и твърдо бе решен да спази този обет ако е нужно дори с цената на живота си. Рицарите от семейството му бяха служили в продължение на поколения и най-накрая бяха започнали да ги наричат дьо Жере, „хора на войната“. Молеше се синът му не да пропилее живота си също като него в кървави битки.

— Значи продължаваме? — настоя Одо.

— Да — ухили се Рал. — Може би Линет все още е там. Тогава ще бъда възнаграден за пътуването от чифт меки бедра и яздене далеч по-приятно от това тук.

Приятелят му се усмихна.

— Не се съмнявам, Рал, че, независимо дали вече си е легнала или не, ще бъде обяздена още тази вечер.

Дьо Жере се засмя добродушно.

— Нека момчетата да напоят конете и да отдъхнат за малко. И после се отправяме към замъка.

Наистина нямаше търпение да се прибере. През трите години, откакто Уилям му бе дал обещаните земи край Бракстънското дефиле, някога принадлежали на Харолд Айвшам, Рал бе построил кулата и заобикалящите я стени и бе започнал да мисли за нея като за свой дом.

В действителност това бе първият дом, който познаваше от дете. Земите, събирани от баща му в продължение на години, бяха наследени от Ален, по-големия му брат. Той можеше да получи своя дял, но нямаше достатъчно и за двамата, пък и вярваше, че ще може сам да събере своя земя. След битката при Сенлак, Уилям му бе дал имението, принадлежало на един от саксонските бунтовници.

— Аз може и да намеря някое момиче, готово да сподели леглото ми тази вечер — заяви Одо. — Слугинчето от кухнята, Брета, ми изглежда готово да разтвори крака за една-две сребърни монети.

— Изобщо не се страхувам, че има опасност да страдаш от липса на внимание.

— Така е, но би ми се нравило много повече да си имам собствена съпруга. — Той се усмихна; луничавото му лице изглеждаше по-младо от неговите трийсет години. Бе само с една година по-голям от Рал. — Колко хубаво би било да ме посрещне някоя хубава жена, която ще топли леглото ми и ще носи моите синове. Трябва да се заема по-сериозно с този въпрос и да си намеря съпруга преди края на зимата. Ти също трябва да се замислиш върху това.

В действителност той вече го бе правил. Сега, след като вече притежаваше замък и земи, господстваше над множество селяни и бе един от най-ценените барони на Уилям, можеше да си позволи да създаде семейство. И да има силни синове, които да наследят земите и богатствата, които възнамеряваше да натрупа тепърва.

Сети се за майка си, нежна и любяща, която изпълняваше всяка заповед на баща му и ръководеше умело имението. Любяща майка, съпруга… жена. Сестрите му бяха не по-малко предани на мъжете, за които бяха женени. Действаха сръчно в кухнята, разбираха от бродерия, знаеха как да се грижат за децата си, за болните, да задоволяват нуждите на съпрузите си.

Уилям щеше да одобри и да му помогне. А щом имаше кралска намеса, булката несъмнено щеше да има прилична зестра. Брак… завинаги. Устните му се разтегнаха от лека усмивка. Реши, че ще се погрижи за това. Линет щеше да се вбеси, но тя знаеше от самото начало, че някой ден той щеше да се ожени. Освен това, какво би променил един брак в отношенията им? Тя щеше да си остане негова любовница, щеше да продължи да топли леглото му.

Рал се усмихна по-широко.

 

 

Кеърин познаваше добре пътеката, по която се движеха. Тя се виеше през блатиста местност, осеяна с орлова папрат, а след това се изкачваше по-нагоре в планината. Щеше да ги отведе до Айвшам Хол, там, където бе преминало детството й. Сега от голямата дървена постройка с дървена ограда бяха останали само развалини, а чичо й бе последвал майка й и баща й в гроба, жертва на опълчването си срещу управлението на крал Уилям.

Кеърин не го бе виждала повече след деня, в който я бяха отвели в манастира. Докато се възстановяваше, научи, че домът им бе атакуван, че чичо й Харолд бе убит, а неколцината оцелели смели защитници са се предали. Някой бе споменал името на Черния рицар, но се говореше, че друг също така мощен рицар бе плячкосал и разорил имението. Не след дълго бе започнал строежът на Бракстън кийп, макар тя никога да не го бе виждала.

Тази вечер най-вероятно щеше да навакса този пропуск. При тази мисъл нежелани емоции стегнаха гърдите й.

— Вече наближаваме — обади се грубият рицар, който я държеше. — Скоро ще бъдем на топло.

На топло и в развратните ръце на някой от хората на Молвърн. Дево Мария, вече знаеше какво я очаква. Никога нямаше да забрави болезнените стенания на сестра си, когато един от бруталните нормани се напъха между бедрата й. Кеърин се бе борила с тях, бе направила всичко възможно, за да ги спре. И щеше да се бори отново, ако се наложи, но първо щеше да опита да ги надхитри.

Престори се на заспала върху седлото, но наблюдаваше изпод спуснатите си клепачи. Както бе казал грубият рицар, не след дълго пред тях се изправиха сивите каменни стени на Бракстън кийп, висока крепост, засенчила блестящата луна.

Лорд Стивън и двама от хората му, които яздеха начело, заговориха пазача на входа. Обясниха, че дирят подслон за през нощта. В това време останалите, забравили за умората и нетърпеливо очакващи онова, което предстоеше, тъпчеха неспокойно пред подвижния мост. Когато най-после получиха разрешение, конските копита зачаткаха зловещо по тежките дъбови дъски — умората им бе очевидна, както и тази на Кеърин.

Единствено вцепенеността й, комбинирана със смразяващия студ и усещането й за нереалност, й помагаха да запази бистър разума си. Съдбата, която ги очакваше, вече не беше тайна. Прекалено много опипващи ръце, прекалено много неприлични забележки, издаваха ужасните намерения на норманите. Докато другите момичета ридаеха и молеха за милост, като получаваха в отговор само груби предупреждения и брутални плесници, Кеърин стоеше мълчаливо, решила, че, макар да нямаше представа как точно, няма да позволи да им стане жертва.

Щом се озоваха пред високата каменна кула, чиито стени бяха дебели почти шест метра, заизкачваха дървените стълби към първия етаж и влязоха в голямата зала, която служеше за трапезария. Тя бе висока колкото два етажа и сводестият й таван бе отворен в единия си край, за да пропуска пушека от огнището, върху което се приготвяше храната. Стръмни каменни стъпала водеха нагоре.

— Жалко, че лорд Ралф не се е върнал — обърна се някой към дьо Монреал на френски; говореше със силен саксонски акцент.

Кеърин се изви в ръцете на рицаря, който я държеше. Дъхът й секна при вида на Ричард Пембрук, мъж в средата на двайсетте с червеникаво-руси коси, който бе управител на чичо й.

— Ще трябва да му благодарите от наше име, за гостоприемството — усмихна се лорд Стивън и от това измамната му красота стана още по-голяма. — Хората ми са уморени. Имат нужда от нещо за ядене и пиене. Ще си тръгнем, щом си отпочинат.

— Може би ще ни уведомите колко дълъг ще бъде престоят ви — рече не особено вежливо Ричард.

Нямаше съмнение, че не харесва Стивън дьо Монреал — той не се и опитваше да го скрие.

— Два дни, най-много — три. А сега — храната и пиенето. И по-бързо. Бракстън не е бедняшка колиба. Искам хората ми да бъдат добре нахранени.

— Ами жените? — изгледа ги остро Ричард.

— Те не са ваша грижа. Момчетата ми имат нужда от развлечение. Тези тук ще свършат добра работа.

Икономът се намръщи, но не каза нищо повече. Понечи да напусне помещението, но в последния момент се спря. Очите му се разшириха, когато погледът му попадна върху познатото, пребледняло като восък лице на Кеърин. След това изражението му стана отново безразлично и той продължи пътя си към кухнята. Ричард не можеше да стори кой знае какво, но това все пак я изпълни с надежда и кураж.

— Дайте още маси — провикна се една от слугините в кухнята. — Имаме да храним гладни мъже.

Само за минути залата се превърна от място за спане на прислугата в зала за шумното веселие на хората на Стивън. Внесоха преливащи от гъст ейл рогове и пълни с печено месо дървени подноси. Овнешки бут, самуни хляб, буци сирене, тави със студени варени фазани.

Грубият рицар помъкна Кеърин към една от масите и я накара насила да седне на пейката.

— Яж, моме, ще имаш нужда от сила, преди да е изтекла нощта — това ти го обещавам.

Изхили се просташки и я стисна грубиянски за гърдата.

Момичето се отдръпна, но не каза нищо. Докато се преструваше, че взема от храната, която той струпа пред нея, тя оглеждаше обширното помещение и диреше начин да избяга. Вместо това забеляза още едно познато лице; сърцето й се затопли и през нея премина нова вълна на надежда. Макар жената да бе приведена малко повече от последния път, когато я бе видяла, нямаше съмнение, че това е Марта — тази, която я бе откърмила и понякога тя бе за нея майка повече от онази, която я бе родила. А Кеърин я мислеше за умряла.

— Марта — прошепна или по-скоро само изобрази думата с устни, когато разбра, че Марта я е забелязала.

Възрастната жена постави предупредително показалец пред устните си. Може би все пак тук наистина щеше да намери помощ, в замъка на врага й, на същото място, което някога бе наричала свой дом.

Момичето се обърна към слабия груб рицар до себе си.

— Ако обичате… трябва да изляза за малко. Ще ми позволите ли да…

— Позволено ти е само да стоплиш леглото ми, нищо друго.

— Яздихме дълго. Вие удовлетворихте нуждите си по пътя. Не мога ли сега и аз да се погрижа за моите?

Той измърмори някаква ругатня, после я издърпа от скамейката.

— Щом ще излизаш, тогава и аз идвам с теб. — Ухили се широко и тя забеляза, че му липсва зъб. — В същност може би ще бъде по-добре да оставим другите. Малко по-голяма интимност би била добре за теб, щом ще ти е за първи път.

„Богородице, какво сторих?“ Преди да успее да измисли как да го разубеди, той вече я водеше, по-точно — дърпаше, към някакъв коридор. Стомахът й се сви на топка от дрезгавите смехове на мъжете зад тях и плачливите молби на жените.

„Мили Боже, дето си на небето.“ Когато свиха зад един ъгъл и се скриха от погледите на останалите, Кеърин чу сподавено охкане и ръката, която стискаше дланта й, омекна.

— Ела, миличката ми — достигна до ушите й успокоителният глас на Марта. — Трябва да намерим начин да те скрием.

Тя се показа от сянката и младото момиче се хвърли с ридание в обятията й.

— Мислех, че си мъртва — проплака тя. — Божия благодат е, че те открих отново.

— Истинската благодат ще бъде, ако успеем да опазим честта ти тази нощ. Побързай, трябва да се измъкваме оттук.

И Марта я поведе непоколебимо по някакъв коридор, а след това — по друг. Пропълзя по груб, натъпкан с пирен дюшек, скрит зад завеска в кухнята. Кеърин я последва.

— Трябва да се скриеш. И не смей да се показваш, каквато и гюрултия да се чуе.

— Ами другите?

— Не можем да сторим нищо, освен да се молим лорд Ралф да се върне.

— За Бракстън ли говориш? Мислиш ли, че ще ни помогне?

— Той не е като другите. И не би позволил да пострадат невинни млади момичета.

— Но той е нормандец!

— Моля те, направи поне веднъж това, което ти казвам. — Строгият поглед на възрастната жена омекна. — Послушай ме тази нощ, миличка, макар да не си го правила никога досега. Умолявам те, подчини ми се поне за това.

Кеърин кимна безмълвно. Прекалено често бе пренебрегвала желанията на своята дойка. Винаги бе търсила начин да се измъкне от отегчителните женски работи; лудориите винаги я бяха привличали много повече. Така бе станало и през онзи ден, когато бе напуснала имението, за да отиде да се разходи из ливадата, въпреки че ако си бе останала у дома, може би щеше да я сполети много по-ужасна съдба.

Младото момиче потръпна. Тази нощ щеше да изпълни всички препоръки на Марта. Щеше да остане там, където й каза, да се моли липсата на нейния рицар да не бъде усетена и господарят на замъка да се върне. Ако поне имаше как да помогне и на другите! Тя преплети молитвено пръсти и коленичи, но молитвата й се струваше недостатъчна.

Рал зърна сигналното знаме върху кулата. Имаха гости. Предпочиташе да разбере кои са те, преди да поведе хората си към замъка.

Приближи се предпазливо, като яздеше начело. Не забеляза нищо особено. Стражата на входа го уведоми за присъствието на барон Стивън дьо Монреал, както и че този път се движел с по-малка част от обичайната си многобройна свита — само четирийсетина въоръжени мъже.

Когато се върна при Одо и останалите си подчинени, Рал определено се чувстваше по-спокоен.

— Това е дьо Монреал. Ричард го е приютил, но ако имаше избор, със сигурност нямаше да го направи.

— До Молвърн е само три дни езда. Сега, след като сме се върнали, той няма да стои дълго.

В отговор дьо Жере само изсумтя. Дори един час в компанията на Стивън му бе предостатъчен.

— Съобщи на хората, че искам да влезем възможно най-тихо.

Искаше да разбере какво прави Молвърн, преди хората му да влязат в голямата зала.

Одо кимна и се запъти към конниците. След минути минаха по подвижния мост и се отправиха към тази част от двора, където се издигаха конюшните, плевниците, складовете, хамбарите и жилищните постройки за воините му. Няколко сънени пажове се втурнаха да помогнат на войниците, докато всеки оръженосец се грижеше за своя рицар, а след това за коня и доспехите.

Когато мъжете приключиха със задълженията си, Рал се запъти към голямата зала доволен, че все още е с плетената си ризница, чиито двайсет и пет килограма желязо подрънкваха в този спокоен час, предвещаващ скорошното зазоряване.

В трапезарията вместо очакваното хъркане го посрещнаха дрезгави смехове и непристойни закачки на пияни мъже. Докато стоеше безмълвно в мрака, дьо Жере чу женски плач. На слабата светлина на лоените свещи видя голи бели бедра, широко разтворени под косматия задник на един от хората на Молвърн. Лицето на жената не му бе познато. Дори Стивън не би се осмелил да се гаври с девиците от имението и с това да предизвика гнева на Рал.

Молвърн се бе погрижил да осигури забавление на хората си. Дано гори в пламъците на ада!

— Милорд, аз съм… Марта. — Старата жена изплува от мрака; тя винаги го нервираше с безшумния начин, по който се придвижваше. — Искам да поговоря с вас, милорд.

— Какво има, жено? Не виждаш ли, че и без това си имам достатъчно проблеми с Молвърн?

— Точно за него искам да говорим. — Изви неодобрително тънките си устни. — Този човек е истински чакал.

— Жените… не са от селото, нали?

— Не, Молвърн ги доведе със себе си. Това са девойки, почти деца. Послушници в манастира. Отвлякъл ги.

Рал стисна юмруци. Подобна постъпка от страна на човек като Стивън не го учудваше.

— Ако можех, щях да им помогна, но Молвърн има много по-голяма власт над краля от мен. Поне сега, след като се върнах, е сигурно, че няма да остане дълго тук.

— Но, милорд…

Някаква суетня привлече вниманието им.

— А, значи най-после я откри! — разнесе се из залата надебелелият от алкохола глас на Стивън. — Доведи я тук!

— Беше се скрила в коридора. Кучката се бе облякла като слугиня от кухнята, но тези големи кафяви очи и гъста кестенява коса не могат да бъдат объркани с други. Тя е най-хубавата от всички девици тук, в това няма съмнение.

Когато високият рицар завлече момичето на светлината на свещите, Марта ахна.

— Това е лейди Кеърин — прошепна все така зад гърба на господаря си тя.

Молвърн се засмя и сграбчи китката на младата жена.

— Значи мислеше, че ще ни се изплъзнеш, така ли?

— Помагаше на другите — обади се рицарят, който я влачеше след себе си. — Две от тях липсват, милорд.

Стивън се изсмя.

— На момиченцето не му липсва смелост, но най-накрая е паднало с двата крака в чувала. — Изправи се и заразвързва вървите на панталона си. — Тази ще я взема първо аз.

Хвана отвора за главата на туниката й и разкъса дрехата до кръста й.

— Пуснете ме! — извика девойката, като се бореше да се отскубне.

Стивън я обхвана през кръста и я притисна грубо към тялото си. После сграбчи долната й риза и я съдра на раменете.

Марта, която стоеше все така в сянката, стисна трескаво ръката на Рал.

— Умолявам ви, милорд! Лейди Кеърин е дъщеря на предишния ми господар!

— На Харолд?

— Не, на брата на Харолд, Едмънд. Преди имението бе негово.

Ралф почти не чуваше думите на прислужницата. Бе вперил поглед в момичето. То бе дребно, но не крехко, напълно развита жена. Нещо в нея му се струваше познато.

— Стой мирна — каза в това време Стивън и повдигна насила брадичката й с длан. — Имам опит с обуздаването на необяздвани кобилки. Остави се на моите грижи и аз ще го направя бавно. — Усмихна се студено. — Съпротивлявай се, и ще те разкъсам!

Без да й позволява да се движи, той развърза връвката, задържаща гъстите й коси, после прекара пръсти през лъскавата им маса и ги пръсна по раменете й.

В същия миг неясните картини, които се лутаха в съзнанието на Рал, се подредиха така рязко, че ушите му писнаха.

— Мили Боже — промълви той, — това е тя.

Спомняше си прекалено добре това лице — то бе едно от двата образа, които го преследваха от три години насам. Младият мъж излезе от сянката, която го бе прикривала до този момент и се запъти към средата на залата. Тежката дъбова врата зад него се отвори и в помещението влезе група от неговите хора.

Застанал край огъня, Молвърн се смееше на напразните опити на Кеърин да се освободи, като мачкаше гърдите й. Рал забеляза, че бяха налети и високо вдигнати и усети напрежение в слабините си. Нямах нищо общо с едва наболите пъпки, които бе видял през оня ден в ливадата. Лицето й също изглеждаше по-различно, бузите й бяха меки и пълни, устните — яркочервени. Не беше вече непохватното девойче, което помнеше. Нищо обаче не можеше да изтрие от съзнанието му нито нейния образ, нито този на красивата й чернокоса сестра.

— Спри, Стивън!

Дьо Жере се запъти към него, съпроводен от дрънкането на ризницата и шпорите си.

— А… Бракстън. Най-после си се върнал. Можех да кажа, че ми е приятно да те видя, но и двамата знаем, че това не е истина.

— Предложили са ти да се приютиш в голямата зала на моя замък. Имаш достатъчно жени, за да задоволиш нуждите на хората си. Моля те да пуснеш тази.

Стивън замръзна на място, но светлосините му очи го загледаха още по-студено.

— Тези жени са помагали на нашите врагове. Поискахме ги в името на краля. — Кеърин придърпа с трепереща ръка кафявата туника върху гърдите си. — Тази тук ще стопли леглото ми, преди да е свършила нощта. Тя ми принадлежи и двамата с теб знаем добре, че не давам другиму онова, което е мое.

— Имаш други, с които да се забавляваш.

— Тази е огнена. — Той промуши пръсти в косите й, по които играеха най-тъмните нюанси на златното и червеното, опъна ги и изви назад главата й. — Искам да се разтвори под мен. Тя е моя.

— Не! — извика момичето и се дръпна. — Аз не принадлежа на нито един мъж.

Рал стисна зъби. Премести поглед върху ужасеното лице на девойката и отново върху похитителя й. Хората му бяха започнали да се събират около него, поставили неспокойно ръце върху дръжките на мечовете си. Рицарите на дьо Жере също се бяха приближили до него и стояха зад гърба му.

— И двамата се лъжете — заяви той. — Момичето принадлежи на мен.

Молвърн отблъсна грубо Кеърин.

— Смееш да ми я оспорваш!

Разкрачи се и постави длан върху меча си.

— Момичето е мое. Тя е дъщеря на предишния господар на имението. — Погледна я предупредително. — Кеърин Айвшам е моя годеница. — Той се усмихна насила. — Нали така, любов моя?