Кет Мартин
Смелият ангел (17)

Глава седемнадесета

Ричард се запъти към кошарите зад конюшнята. В главата му се въртяха тревожни мисли за селяните, чиито добитък бе повален от чумата. Животните в Бракстън кийп засега не се бяха заразили, но управителят ги наглеждаше неизменно всеки ден. Тяхното месо можеше да се окаже съдбоносно важно през предстоящата зима.

Понечи да заобиколи конюшнята, но тъй като се сети, че лейди Кеърин може да е вътре заради сърнето, реши да влезе. Там бе тихо и полутъмно — слънчевата светлина влизаше само през малките прозорци и през вратите. Миришеше на сено и на коне. Докато вървеше, туниката му оставяше следи в прахта по отъпкания пръстен под.

Дочул женски глас, управителят реши, че това е лейди Кеърин и се запъти по посока на звука. Вместо това видя Ансил, който тъкмо казваше нещо. Ричард не успя да го чуе; наведе се и се скри зад бурето, от другия край на което се намираше предметът на неговия интерес.

— Какво правиш тук, мъниче? — достигна до него гласът на шута, последван от нежен смях.

Ричард почти не чуваше думите му; бе се вторачил в грациозните крака на младежа. Късата му кафява туника се издигаше високо над плътно прилепналите панталони и разкриваше закръгления му задник.

Той бе налят като на жена. Прекалено налят за такова младо, слабо момче. Управителят събра смръщено вежди. Не можеше да отдели очи от движещите се задни части. На всичкото отгоре усети силна топлина и напрежение в слабините. Този път реакцията му не го притесни, само още повече увеличи подозренията му. От няколко дни се питаше кой бе този шут, единствения от трубадурите, останал в замъка, и се чудеше на странната реакция на тялото си, предизвикана от крехкото момче.

Другите пътуващи артисти си бяха тръгнали, но лейди Кеърин бе настояла Ансил да остане. Сега, докато наблюдаваше формата на ханша му, Ричард се сети и за деликатните черти на русия младеж и за прекалено тънкия му понякога глас. Нещо не беше наред и бе крайно време да открие какво точно бе то.

Тъй като подозренията му се засилваха с всеки следващ момент, младият мъж се запъти решително към шута и го сграбчи безцеремонно за изкусителния задник. Момчето отметна глава и отскочи така рязко, че шапката падна от главата му в бурето. Около крехките му рамене се разпиляха копринени руси коси.

— Ричард!

Ако не бяха ушите, за Ансил не можеше да се каже друго, освен че е красив. Красив като жена, каквато, повече нямаше съмнение в това, бе в действителност.

— Това е името ми, малка измамнице. А сега искам да разбера истината за теб.

Момичето се огледа трескаво с надеждата, че никой не ги е видял. Бръкна отново в бурето и заедно с едно от поотрасналите котенца на лейди Кеърин, измъкна оттам и кафявата си филцова шапка. Побърза да я постави върху главата си и да напъха под нея русата си, стигаща до раменете коса. За нещастие докато правеше това, събори нещо иззад ухото си. Подобната на раковина ушна мида прилепна безупречно към главата й и от това женствеността й стана още по-очевидна.

Ричард се наведе и вдигна парченцето глина. Повъртя го между пръстите си.

— Мисля, че имаш нужда от това нещо. Така изглеждаш доста несиметрична.

Младата жена грабна глината от дланта му и я притисна отново зад ухото си, като по този начин го принуди отново да щръкне.

— Благодаря.

— Ти ни лъга, заблуждава ни и ни накара да изглеждаме до един като глупаци. — „Особено мен“ — помисли си с горчивина младият мъж. — Искам да знам коя си всъщност.

Момичето облиза нервно устни и погледна към вратата, сякаш възнамеряваше да побегне.

Ричард пристъпи заплашително крачка към нея.

— Можеш да кажеш на мен или на лорд Рал. На мен ми е безразлично.

— Моля те, Ричард. Много те моля, не му казвай.

— Защо ни измами?

Деликатната й длан докосна ръката му. Усетил колко гладка е кожата й, младият мъж почувства, че тялото му пламва.

— Не мислех, че ще остана тук кой знае колко дълго. Истината нямаше да бъде от значение, ако не се бяхме сприятелили. Оттогава обаче всеки ден съжалявам за лъжата си.

— Защо се представяш за юноша?

Ансил обясни с възможно най-малко думи, че истинското й име е лейди Амбра, че е сгодена за лорд Белтар Жестокия и за да не се омъжи него, е била принудена да избяга.

— Такъв годеж не може да бъде нарушен — отвърна управителят и усети неочаквана тежест в гърдите си. — Ще трябва да се върнеш при вуйчо си.

Амбра повдигна брадичка. Някога я бе мислил за грациозно, привлекателно момче. Но сега, след като вече знаеше, че е жена, деликатните черти на лицето й му се струваха несравними.

— Не — отвърна тя. — Отишла съм прекалено далеч, за да мога да се върна. Няма да се омъжа за човек като Белтар.

— Жената няма думата за подобни решения — рече непреклонно Ричард. — Ако си предназначена да бъдеш съпруга на Белтар, тогава така и трябва да стане.

И понечи да хване ръката й, но тя отскочи назад.

— Няма да направя такова нещо, Ричард. Нито ти, нито Бракстън, нито който и да било друг може да ме принуди да го сторя. Искам да се омъжа по любов.

Управителят се намръщи.

— Говориш като глупаво момиченце. Вуйчо ти знае кое е най-добро за теб и трябва да постъпиш така, както иска той. Ако ти бях настойник, щях да те набия, задето си избягала.

— Е, аз пък не съм ти повереница. И не съм те виждала дори да повишаваш глас на някого, камо ли да вдигаш ръка срещу него.

Младият мъж се изчерви. По-скоро щеше да полети, отколкото да я набие. Всъщност, трябваше да напрегне цялата си воля, за да се удържи и да не протегне ръка, за да я докосне. Едва сега си призна, че от доста време желаеше да го направи.

— Трябва да уведомим лорд Рал.

— Чумата да те тръшне, Ричард. Мислех, че сме приятели.

Приятели. Мина му през ума, че онова, което желаеше от Амбра, бе много повече от приятелство. Но освен това знаеше, че е дама, очевидно дива и неподдаваща се на управление, а освен това бе сгодена за друг.

— Да, така мисля.

— Лейди Кеърин се съгласи да ми помогне. Кажи, че мога да разчитам и на теб.

Наистина можеше, даде си сметка той, докато се бореше с поредния пристъп на желание.

— Ти си твърдоглава и опърничава. Няма съмнение, че за когото и да се омъжиш, ще има да види зор. Но да, можеш да разчиташ на мен.

Амбра обви ръце около врата му и го целуна звучно по бузата.

— Благодаря ти, Ричард.

С мъка се сдържа да не я притисна към гърдите си и да я зацелува така, както трябва да се целува жена. Вместо това се изкашля и отстъпи крачка назад.

— Все пак дължа вярност преди всичко на господаря на Бракстън кийп. Разполагаш с достатъчно време, за да решиш какво ще предприемеш по-нататък, но не мога да ти обещая сигурност завинаги.

В отговор младата жена само се засмя. Направи малка танцувална стъпка — отново се бе превърнала в шута Ансил.

— Радвам се, че вече знаеш истината, Ричард.

Радостта бе взаимна. Несъмнено. Поне сега бе сигурен, че желанието, което се надигаше напоследък в тялото му, бе предизвикано от жена, а не от юноша.

 

 

Кеърин слизаше по стръмните стъпала, водещи към голямата зала. Откакто се бе върнал в леглото й, Рал бе мил и грижлив, любящ и нежен, и изпълнен с дива страст.

Но й се струваше, че той никога не позволяваше на бдителността си да заспи напълно.

Това се отнасяше в още по-голяма степен за нея самата.

Както бе обещал съпругът й, Линет си бе заминала завинаги от замъка. Кеърин обаче все още не можеше да му се довери така, както някога и не бе сигурна, че изобщо някога ще може, макар всяка вечер тялото й да копнееше за ласките му. Избягваше го, доколкото бе възможно, тъй като се страхуваше от властта, която той имаше над нея, твърдо решена да се защити, да пази, доколкото може сърцето си.

Рал се усмихна, когато я видя да се приближава. В бездънните му сиви очи проблесна вълчи глад, но той успя почти веднага да го прикрие. Бе застанал до главния вход, за да приветства завръщането в крепостта на Хасан, арабския лекар. Махна й с ръка да се приближи.

Дьо Жере разговаряше с арабина, но ръката му се обви собственически около кръста й, придърпа я до тялото си и накара пулса й да се ускори.

— Хубаво е да те видя отново, приятелю — обърна се към високия мургав мъж той. — Последния път, когато дойде, нямахме възможност да поговорим.

— Хубаво е да се върне човек.

Той бе спокоен мъж, много слаб, почти кожа и кости, мургав, с екзотична външност. Носът му бе остър и леко гърбав в средата, очите — черни като нощта, но отразяваха някакво вътрешно сияние.

— Хасан се съгласи да остане поне две седмици — усмихна се на съпругата си Рал. — Това ще ни даде възможност да подновим познанството си.

Кеърин също се усмихна, макар да й се искаше Рал да я пусне, за да може да помръдне.

— Говори се, че арабските лечители били най-добрите. Приятелят ти Хасан съгласи ли се също така да ми отдели малко време, за да ме даде някой-друг урок?

Арабинът оголи белите си зъби.

— Разбира се, миледи, стига да желаете. — Наведе се над ръката й. — За мен ще бъде удоволствие.

Това щеше да й осигури още едно занимание и да й помогне да отвлича мислите си от Рал и от тревогите за бъдещето.

— Рал каза, че някога сте бил лекар на краля — обърна се към госта младата жена, когато влязоха в крепостта и се запътиха към голямата зала.

Там се настаниха зад масата на подиума.

— Точно така. И все още съм на служба при него. Уилям ме накара да пътувам до Гренъл. Кралят ще бъде щастлив да научи, че приятелят му там ще живее.

— С Уилям ли сте бил в Хейстингс? — попита Кеърин.

— Съвсем вярно, миледи. Имах късмета да се грижа за ранените на бойното поле при Сенлак. Когато безстрашният ви съпруг спаси живота на краля, аз бях там, за да спася на свой ред живота на съпруга ви.

При мисълта за ранения и окървавен Рал, нещо в гърдите на младата жена се сви на топка.

— От изкуството на лекуването ли се интересувате? — попита я Хасан.

— Съпругата ми се интересува от учението — намеси се дьо Жере. — Предметът не е от особено значение.

— Майка ми се занимаваше с билки и лекуване на болни — рече Кеърин. — Нямах подобни наклонности преди появата ви. Оттогава нямам търпение да понауча някои неща по този въпрос.

След като Рал се бе върнал в леглото й, тя бе ходила при свещеника с надеждата, че обучението при него ще я отвлече от страховете й.

— Вече говорих със свещеника. Отец Бъртън лекува обитателите на Бракстън. Даде ми да чета няколко текста на латински и френски.

Тънката черна вежда пред нея се изви нагоре.

— Учена жена. Във вашата страна това е почти толкова необичайно явление, колкото и в моята.

Господарката на замъка се изчерви.

— Надявам се, че не намирате този факт за възмутителен.

— Точно обратното. Това ще направи задачата ми много по-интересна. — Изправи пред лицето дългите си мургави пръсти. — Колкото до това, кое е следващото съчинение, което трябва да прочетете… най-добрите от вашите лекари са от Южна Франция. Но дори и те не могат да се мерят с нашите арабски лечители.

— Това не са празни приказки, Кара. — Рал обърна длан и сплете пръстите си с нейните; невинното движение породи гореща вълна в нея. — Познавам поне десет добри рицари, които сега нямаше да бъдат живи, ако не беше Хасан.

— В такъв случай ще уча добре уроците си — отвърна младата жена. — С огромно удоволствие бих помагала на хората от нашето село.

 

 

Веднага, след като в село Бракстън се разнесе мълвата, че е дошъл велик лекар, хората започнаха да пристигат на тълпи. Старици, болни, слаби, слепи, сакати.

Рал нареди да разчистят едни от складовете и го превърна в лечебница. Оборудваха го с маси и пейки, и Хасан и Кеърин започнаха да се грижат там за своите пациенти, макар дневният режим да се бе оказал доста по-различен от онова, което бе очаквала.

В случаите, когато свещеникът предписваше силни очистителни, пускане на кръв и ампутации, често убеден, че болестта е някакво божествено възмездие, Хасан лекуваше по доста по-мек и далеч по-ефикасен начин. Налагаше лапа на възпален и гноясал крак, мажеше с мехлем от гъша мас и ланолин при кожни оплаквания, даваше чай от подбел с мед за кашлица, пипер и сяра при сърбеж, хрян с мас за разтягане на мускулите и наранявания.

Странните препоръки на арабина не се нравеха на свещеника, според който лекарствата на този езичник бяха дело на дявола. Когато Хасан посъветва една жена с болни бели дробове да започне да се храни по нов начин, отец Бъртън изпадна в ярост.

— Не мога да повярвам на ушите си — възкликна той. — Във Франция щяха да обръснат главата на болния, да му отворят черепа и да му махнат мозъка. Невероятно е промяната в диетата да оправи проблема.

Хасан се усмихна.

— Вероятността пациентът да оживее след подобна хирургическа интервенция не е по-голяма.

Кеърин също се усмихна. Бе открила, че мургавият екзотичен мъж й харесва и дори понякога му се възхищаваше. С всеки следващ ден, в който работеха заедно, тя научаваше все повече неща. Смайваше се от лечебната сила, която арабинът откриваше дори в най-простите треви.

Пелинът стимулираше апетита и бе особено полезен за възрастни и недъгави хора. Мандрагората помагаше при кожни инфекции и приспиваше пациентите. И ако свещеникът предписваше отвара от главите на седем тлъсти прилепа за възпаление на далака, тинктура от щурци и торни бръмбари за камъни в жлъчката, Хасан работеше с билки; понякога ги затопляше във фурната, друг път ги стриваше в каменно хаванче.

Показваше на младата жена своите техники, обясняваше подробно всяка една от тях, а тя както обикновено учеше бързо. Възприемаше безрезервно лекарските умения на своя учител. Но съперничеството между него и отец Бъртън растеше с всеки изминал ден. И щеше да свърши едва след като арабинът си замине, а тя имаше да учи още толкова много неща.

Вдигна глава, чула името си.

— Лейди Кеърин! — викаше Нелда. — Трябва да доведеш лечителя и то колкото се може по-бързо!

Високата слаба жена стоеше на входа на лечебницата, ръцете й трепереха, тясното й лице бе пребледняло.

— Какво има, Нелда? Какво се е случило?

— Младото момиче, Едми. Времето й дойде, но бебето не иска да излезе. Изолда казва, че било застанало с дупето напред. Не успя да го обърне и бедната Едми губи сили. Моля ви, миледи, умолявам ви да дойдете.

— Трябва да намеря Хасан.

Той седеше до Рал в голямата зала, облегнат нехайно и същевременно — грациозно на каменната стена. При вида на разстроената физиономия на Кеърин и двамата мъже скочиха на крака.

— Какво има? — попита дьо Жере; погледът му внезапно бе придобил стоманена решителност, но това не му пречеше да изразява и загриженост.

— Една жена от селото. Има проблеми с раждането. Молят Хасан да помогне.

Арабинът незабавно се отдели от стената и се приближи с обичайната си грациозност.

— Разбира се. Ей сега ще приготвя нещата си.

— Идвам с вас.

Ръката на Рал я обхвана покровителствено през кръста; ако сърцето й не бе толкова наплашено, тя сигурно щеше да приеме с благодарност това предложение.

След като събраха нещата, които можеха да им потрябват, те наредиха да оседлаят конете им. Валеше, когато излязоха от крепостта. Вятърът шибаше клоните на надвисналите над пътя дървета, люлееше листата и накланяше тревата. Температурата бе спаднала рязко и Кеърин потръпваше в гънките на пелерината си. Когато вятърът пое единия край на дрехата й и го закачи в едно дърво, Рал побърза да й се притече на помощ.

— Трябваше да ти забраня да идваш. Нощта е студена и влажна, времето не е подходящо за стоене навън.

— Благодарна съм за тревогата ти, милорд, но се чувствам прекрасно. Хасан си тръгва скоро. Много е важно да науча колкото се може повече неща от него.

Младият мъж измърмори, но не каза нищо повече по този въпрос.

Не след дълго пристигнаха в селската колиба, малка тъмна къщурка насред засадените земи на собствениците си. Кеърин бе измръзнала до мозъка на костите си, мокрите дрехи бяха прилепнали по тялото й. Главната й тревога обаче бе за родилката и нероденото й още дете, които се бореха за живота си в малката сламена колиба.

Хасан препречи пътя им към входната врата.

— Все още не вярват, че нечистотията пречи на лечението, но в процеса на работата си съм се убедил, че раните загниват по-рядко, инфекциите и смъртта са много по-редки, когато се използват сапун и чисти превръзки.

— Донесох и двете, както заръчахте — отвърна младата жена.

Двамата измиха старателно ръцете си и едва тогава влязоха в малката задушна стаичка.

— Тук е прекалено топло — рече арабинът. — Жената губи много течности. Отворете вратата!

— Но тя ще настине — обади се акушерката Изолда и се изправи от мястото си край краката на Едми; родилката лежеше върху сламеник. — Ако раждането не я убие, простудата със сигурност ще го стори.

— Знам, че е по-добре проблемите да се разрешават един след друг.

— Направи каквото ти казва той — нареди тихо Рал.

Хвърли към Кеърин поглед, който говореше красноречиво, че ще бъде духом с нея, и се запъти към вратата. Двамата със съпруга на родилката, Тозиг, щяха да чакат навън, да изпият бутилка вино, за да прогонят студа и дьо Жере щеше да опита да разсее страховете на притеснения селянин.

— Какво й давате? — обърна се към учителя си младата жена, след излизането на Рал.

Странно, без съпруга й стаята изглеждаше много по-голяма и същевременно — по-мрачна.

— Отвара от седефче, хвойна, боже дръвче и перуника. — Допря купичката с течността до треперещите устни на родилката; тя бе плувнала в пот, мокрите й коси бяха залепнали по раменете й. — Ще й помогне да се отпусне.

— Всичко е наред, Едми — обърна се към нея Кеърин и попи потта от челото й. — Хасан знае как да ти помогне.

— А-ако трябва да се избира, спасете детето. Съпругът ми толкова искаше да има син.

Сърцето на Кеърин спря да бие за момент. Момичето бе готово да се пожертва заради мъжа, когото обичаше. Запита се какво ли би сторила тя за Рал. Отговорът дойде незабавно — бе готова почти на всичко заради него. Тази мисъл не й подейства особено успокоително.

— Твоята тревога възпрепятства нормалното раждане — обърна се Хасан към Едми. — Моля те, опитай да се отпуснеш. — Изчака отварата, която бе изпила, да започне да действа, след това разтвори краката й и бръкна в утробата й. — Акушерката е права. Детето е застанало седалищно и се е заклещило.

— Ще можете ли да го обърнете?

— Не съм сигурен.

Но дългите му ръце вече работеха с внимателно премерен натиск и опитваха да преместят в нормална позиция нероденото. Минутите се точеха мъчително бавно, а малката стая ехтеше от болезнените викове на родилката.

Хасан обаче не се отказваше. Не след дълго той също беше плувнал в пот. Едми изглеждаше толкова бледа, че Кеърин се страхуваше за живота й. Най-после арабинът вдигна глава.

— Донесете стола за раждане. Главата на бебето вече е в нормална позиция.

— Слава Богу — прошепна Кеърин и се помоли наум за живота на майката и детето й.

Тозиг щеше да полудее от радост. В този момент неочаквано в главата й се зароди въпрос. Как щеше да се чувства Рал, ако сега тя бе на мястото на Едми, а бебето бе неговият син?

Хасан смеси по два драма от сока на исоп и росен и съвсем малко живак. Едми ги изпи току преди да я сложат върху родилния стол. След минути главата на бебето се плъзна надолу. С помощта на мъдрите указания на Хасан, скоро се появиха и раменцата, а най-накрая — мъничкото лъщящо телце.

Изолда пое детето, засияла в усмивка.

— Ти направи чудото, чужденецо. Успя там, където аз се провалих.

— Ще покажа на лейди Кеърин как се прави отварата, а тя ще покаже на теб. Следващия път няма да се провалиш.

— Добре ли е Едми? — попита Тозиг, който влезе след Рал и тръгна към съпругата си, впил поглед в затворените й очи и бледото лице.

— Жена ти и синът ти са добре.

Изолда постави спящото дете в свития лакът на майка му — и двамата спяха непробудно.

— Не знам как да ви се отблагодаря — обърна се към Хасан младият баща, а очите му се напълниха със сълзи. — Господ да ви благослови.

После се настани върху сламеника и пое в ръката дланта на изтощената си съпруга.

Зазоряваше се, когато си тръгнаха от дома на Едми, но Кеърин никога не се бе чувствала по-жизнена. Въздухът навън вече не й се струваше толкова леден, небето като че бе по-необятно, а тъмнината — не чак толкова страшна.

— Това, което направихме, е наистина прекрасно — заяви тя. — Не може да съществува по-голяма радост от тази.

Рал, който стоеше до нея, обхвана лицето й в дланите си. Те бяха големи и силни, но можеха да бъдат и безкрайно нежни.

— Ако само детето беше наше — промълви той и я целуна по устните.

Как ли щеше да се чувства, ако носеше сина на Рал, запита се младата жена. Щеше да има болка, знаеше това от самото начало, но тя щеше да донесе радост. Радостта да държат в обятията си своето бебе, удоволствието да го наблюдават как расте с годините. Стана й безкрайно приятно, че Рал желаеше същото като нея.

Погледът й политна към колибата и усмивката й започна да избледнява. Вътре новороденото сучеше, впило устица в набъбналата гръд на майка си. Спомни си колко тромава бе станала през последните месеци преди раждането си Едми, колко дебела и несръчна. Сети се как се поклащаше, когато ходеше и как увеличеното тегло бе оставило грозни следи по кожата й.

Кеърин погледна съпруга си, който се бе запътил към конете. Беше висок и красив, мъжествен и силен. Беше олицетворение на мечтите на всяка жена. Кръстът й все още бе слаб, но семето му може би вече растеше в нея.

Какво ли щеше да мисли за нея, когато наедрееше и станеше тромава като Едми? Дали видът й щеше да го отвращава? А какво щеше да стане със страстта му? Щеше ли да очаква появата на детето им? Щеше ли да й остане верен?

Най-вероятно щеше да си намери друга любовница.

Вътрешностите на младата жена се преобърнаха. Беше се отказал от Линет, но не бе казвал, че след нея няма да има друга. И никога не бе споменавал за любов.

Кеърин потръпна, почувствала внезапно студ.

— Студено ли ти е — попита Рал, който тъкмо се връщаше. — По обратния път ще яздиш с мен.

Тя не се противопостави. Нуждаеше се от топлината на силните му ръце около тялото си. Искаше й се да се почувства желана и в безопасност.

Колко ли дълго още щеше да я кара да изпитва подобна несигурност?

 

 

Ричард привърши разсеяно вечерята си; съзнанието му бе обсебено от мисли за предстоящото представление.

— Къде е шутът? — попита лорд Рал, седнал до него върху платформата. — Имаме голям повод за празнуване. Искам да чуя нещо в чест новороденото от Бракстън, което е сред нас благодарение на Хасан.

Управителят се размърда неспокойно, очакващ появата на момичето, което щеше да ги забавлява. Сега, след като вече знаеше, че Ансил е жена, всяко нейно движение привличаше като с магнит погледа му и възпламеняваше кръвта му. Какво щяха да помислят другите, ако разберяха истината за нея? Неприлично бе една дама да се облича така, да показва краката си под късата туника и да го кара да се чуди колко големи са гърдите й. Малките им размери ли бяха причина да не се виждат или ги прикриваше по някакъв начин, както бе направила с ушите си?

Ричард се бе чувствал като на тръни по време на вечерята. Едва изчака тя да приключи и побърза да се приближи до момичето, което стоеше в малкия коридор в другия край на голямата зала.

— Искам да ти кажа нещо.

— Добре, Ричард. Защо не отидем в стаята ми, където никой няма да ни види?

И тя повдигна завеската към малката си спалня.

— Не можем да влизаме тук. Не е прилично.

— Никой не знае, че съм жена.

И тя отново повдигна перденцето.

— Аз знам — отвърна младият мъж, решително издърпа завеската от ръцете й и я остави да закрие отново входа. — Което и е причината да те потърся.

Амбра се обърна и го изгледа; изражението й бе скрито от черно-бялата й маска.

— Казвай.

— Непристойно е една жена да се излага на показ така, както го правиш ти. Трябва да кажеш истината на лорд Рал.

— Не, знаеш, че не мога да го направя.

— Тогава поне намери начин да сложиш край на този развратен парад. Ти си дама. Не можеш да продължаваш да се държиш по този начин.

Младата жена сложи ръце на хълбоците; туниката й се плъзна и разкри тънкия й кръст.

— Аз съм шут. В това няма нищо развратно, а дори и да имаше, то не те засяга.

— Засяга ме, тъй като съм те взел под мое покровителство.

— Нямам нужда от покровителството ти. И никога не съм се държала по друг, освен допустимия за една дама начин. Фактът, че пея и танцувам, не променя нищо.

Тя се шмугна под завесата и Ричард я последва.

— По дяволите, сега пък си сърдита.

„И прекалено хубава, за да може да бъде изразено с думи.“ Сега, след като вече знаеше какво се крие под маската, гърлото му се стягаше само като я погледнеше.

— А ти, Ричард, си тесногръд и превзет. След като не ти харесвам до такава степен, защо просто не излезеш оттук?

Младият мъж настръхна, разкъсван между гнева и страстта, която като че ли се увеличаваше с всеки удар на сърцето му. Направи дълбок поклон и отвърна подигравателно:

— Както желаете, миледи.

— И не ме наричай така — прекалено опасно е. Ами ако някой те чуе?

Управителят се намръщи при тези думи.

— Откога опасностите те притесняват?

След това се обърна и напусна стаята.