Кет Мартин
Смелият ангел (14)

Глава четиринадесета

— Марта, виждала ли си лорд Рал?

Кеърин започна да се облича трескаво, макар че слънцето едва бе изгряло. Предварително бе грижливо избрала ябълковозелена туника и бледожълта блуза.

Възрастната жена обърна лице към нея. Старите, покрити с петна ръце, се повдигнаха към косите на Кеърин и започнаха да ги галят, като ги прибират от лицето й.

— Ще се върне скоро, не трябва да се притесняваш, миличко.

Съжалението, изписано върху лицето й, увеличи още повече опасенията на младата жена.

— Снощи не спа тук. Трябва да е отишъл в таванската си стая.

— Така трябва да е сторил — отвърна Марта, като отмести очи от възпитаницата си.

— Кажи ми истината, Марта. Ти знаеш всичко, което става в този замък. Става дума за моя съпруг, длъжна си да ми кажеш.

— Не е моя работа да разнасям клюки.

— Моля те! — прошепна Кеърин и сграбчи дланта на дойката.

Слабите рамене на Марта увиснаха, сякаш върху им се стовари тежко бреме. Започна да кърши ръце и въздъхна отчаяно.

— Марта?

— Мислех, че той е различен, че няма да ти причини подобна болка. Лъгала съм се…

— Кажи ми!

— Съпругът ти се върна при любовницата си.

— Не! Не го вярвам! Рал не би направил такова нещо.

— Всички мъже са такива. Само дето се надявах, че лорд Рал е различен.

— Той наистина е различен — настоя младата жена. — Той е смел и силен… и нежен.

Още не бе изрекла последната дума и от гърлото й се изтръгна ридание. Хвърли се в обятията на Марта. От очите й потекоха сълзи. След това се извъртя към вратата, все още с разпуснати коси, повдигна полите на зелената си дреха и излетя от стаята, последвана от гласа на дойката си.

Кеърин се носеше надолу по стълбата с диво тупкащо сърце, почти неспособна да си поема въздух от ужас, като пътьом заобиколи десетина спящи мъже. Отвори тежката дъбова врата и се понесе боса по калния двор.

— Върни се! — извика след нея Марта. — Не трябва да правиш това?

В отговор възпитаницата й само побягна още по-бързо.

Задъхана, с нащипани от студа боси нозе, тя се устреми към сградата край конюшнята. Изкачи стъпалата с треперещите си крака, влезе в спалнята на Линет, сграбчи завесата, дръпна я и замръзна на място.

Съпругът й се бе разположил върху леглото, обвил чаршаф около тънкия си кръст, масивните му гърди бяха голи, а лицето му бе потъмняло от наболата брада. До него лежеше Линет, поставила глава върху рамото му, а дългите й руси коси се бяха увили като нокти на хищна птица около врата му.

Преди да разбере какво става, от гърлото на Кеърин се отрониха подобни на хленчене звуци. За момент тя остана неподвижна и ги съзерцаваше като хипнотизирана; сърцето й блъскаше диво в гърдите, очите й бяха замъглени, по бузите й се стичаха горещи сълзи. Опита се да преглътне, но гърлото й бе прекалено стегнато за това, а болката в гърдите — по-силна, отколкото бе предполагала, че е възможно да съществува. Все още не можеше да се помръдне. Възвърна способността си едва когато съпругът й се протегна и при това движение ръката му несъзнателно се допря до тежката гръд на жената до него. Младият мъж отвори очи и впери поглед в нея.

— Кеърин… — прошепна дрезгаво той.

Погледите им се срещнаха и от гърдите й се изтръгна ридание. Пръстите несъзнателно политнаха към треперещите й устни. Искаше й се да крещи от болка. Искаше й се да се тръшне на пода, да удря с юмруци и да плаче дотогава, докато не й остане нито една сълза. Вместо това тя се завъртя на пети, за да не вижда повече тази разкъсваща сърцето й гледка и побягна надолу по стълбите; дългата коса се развя като знаме след нея.

— По дяволите! — изруга Рал, освободи се от капана на дългите руси коси на Линет, спусна крака на пода и взе туниката си.

Намъкна панталоните и ги закопча. Тази задача му се удаде доста трудно, тъй като ръцете му трепереха силно.

— Дявол да го вземе.

Не бе искал това да се случи, не бе и предполагал, че тя ще го последва тук. И най-вече, не си бе представял, че изражението й ще разкъса сърцето му на две.

Хвърли поглед към заспалата в леглото жена. Беше я обладал набързо, такова бе и удоволствието, което изпита. Беше го направил нарочно, решил, че по този начин ще успее да се освободи от Кеърин.

Вместо това не само, че не се бе почувствал свободен, ами бе по-нещастен от когато и да било досега в живота си.

И по-самотен.

Изскочи от стаята и закрачи припряно, решен да намери съпругата си и да й обясни…

Какво да й обясни? Че бе постъпил така, както би направил всеки мъж, заслужаващ името си? Че бе действал според правата, които имаше като господар на замъка?

За Бога, не й дължеше никакво обяснение. Беше постъпил така, както го бяха принудили обстоятелствата.

Стисна зъби и насила отмести поглед от входната врата към главната постройка. Това искаше, нали? Бе успял да понамали властта, която имаше над него малката му съпруга? Бе възвърнал мъжествеността си.

Стисна юмрук и усети бавните, болезнени удари на сърцето си. Нещо тежеше като олово в гърдите му, гърлото му бе запушено, а коремната област сякаш се печеше на бавен огън. Пред очите му все още стоеше смаяното лице на Кеърин, сълзите в големите й кафяви очи и мокрите вадички по бузите й. Пределно ясно бе видял болката й, когато го откри в леглото на друга жена.

Ако само не беше дошла! Ако не беше ги видяла? Ако само не беше толкова наивна, за да разбере, че никога не би могъл да пожелае друга!

Тази мисъл го накара да се намръщи. Не бе желал Линет, нито Тейт, нито дори Елияна. През цялото време бе желал единствено Кеърин. Дори докато вземаше своята държанка, си представяше, че под него лежи Кеърин.

По дяволите, трябваше да направи това. Бе длъжен да го стори, за да се защити. Много добре знаеше какво може да се случи с мъжа, отдал сърцето си на някоя жена. Трябваше само да си припомни как се бе чувствал, когато откри Елияна с брат й. Когато си даде сметка колко лесно го бяха измамили. Когато разбра, че намерението на Елияна бе да се омъжи за него и да му слага рога.

Това, което не бе очаквал, бе вината, която изпитваше. И смазващата мъка. Как можеше да предположи, че болката, която причини на Кеърин, щеше да се върне десеторно по-силна при него самия?

 

 

Кеърин плака, докато сълзите й пресъхнаха, като не пускаше в стаята си никого, дори Марта. Гърлото я болеше, очите й горяха. Чувстваше се замаяна, сърцето й бе разбито.

Толкова го бе обичала.

И глупаво бе започнала да вярва, че той също с времето ще я обикне.

„Мили Боже, — мислеше си тя, — каква наивница, каква глупачка съм била!“ Не трябваше да се заблуждава — Рал бе мъж като всички други. Като Одо или Франсоа дьо Балмен. Не кой знае колко по-различен от Стивън дьо Монреал. Дори баща й си имаше любовници. Трябваше да бъде подготвена.

Късно следобед се почувства изтощена, без капчица сила, с натежало сърце и замаяна глава. Не бе слязла да обядва, тъй като знаеше, че гостите ще забележат отсъствието й, а Линет ще злорадства и ще се постарае да запознае всички с причината за неразположението й. Следобедът се изниза, а младата жена продължаваше да стои заключена в стаята си под предлог, че е болна, тъй като все още не бе способна да застане лице в лице с всички присъстващи в замъка.

Едва доста след като се стъмни, на сцената излезе саксонската й гордост.

Високият мургав норман може да бе неин съпруг, но след онова, което стори, повече нямаше права над сърцето й. Може да беше наивна, може да бе постъпила глупаво, като го бе обикнала, но повече нямаше да се люби с него. Щеше да му покаже, щеше да им покаже на всичките, че не й пука за него, че след като бе избрал любовницата си, трябваше да си остане с нея. Щеше да запази достойнството си и да накара сънародниците си да се гордеят с нея.

Кеърин се облече особено грижливо за вечерята, като предварително изми с натопена в студена вода кърпа облените си в сълзи бузи. Тъй като гостите все още не бяха си тръгнали, музикантите, шутовете и гимнастиците бяха останали. Тази вечер щеше да ги наблюдава с интерес. Дано да бъдат достатъчно забавни, за да я накарат да се засмее. Щеше да покаже на съпруга си, че вече не е способен да й причинява болка.

Че вече не го обича.

Когато Марта почука, тя вече бе готова. Отвори вратата с изкуствена усмивка на лице. Червеникавокестенявите й коси бяха добре сресани и блестяха в копринената мрежичка.

Дойката кимна одобрително.

— Надявах се, че няма да му позволиш да те победи.

— Той срази сам себе си.

Слугинята се усмихна.

— Има още време до вечерята. Лорд Рал се върна доста късно от лов.

— Къде е сега? — попита Кеърин, като внимателно контролираше гласа си.

— В таванското си помещение. Къпе се. Това правят и лорд Стивън и Франсоа дьо Балмен. Щом свършат, ще слязат за вечеря.

Младата жена кимна.

— Ще изляза да се поразходя.

Това щеше да й помогне да намали напрежението, което чувстваше, а и нямаше търпение да излезе от стаята си. Марта докосна с длан бузата й, но не каза нищо повече. Възпитаницата й мина покрай нея и излезе в коридора, който водеше към голямата зала. Когато стигна стълбищната площадка, забеляза, че край огъня седеше Линет.

Долната й устна потрепери, а очите й запариха от сълзи, колкото и да опитваше да се пребори с тях. Обърна се и се върна назад. Отмина стаята си и продължи нататък по коридора, докато стигна до стълбището от другата страна. То водеше нагоре и навън, към мястото, използвано от стрелците, когато защитават замъка по време на обсада.

Щом се озова извън кулата, младата жена подпря гръб в студената каменна стена. Духаше леден вятър, но тя почти не забелязваше. По-скоро го посрещна с радост, тъй като охлаждаше огъня, бушуващ в душата и сърцето й.

Бе постояла съвсем малко, когато чу резето на вратата да се вдига. Обърна се и видя млад мъж, облечен в черно-бял шутовски костюм и с гримирано за ролята му лице, да излиза от кулата. Той трепна силно, когато забеляза, че не е сам.

— Извинете, миледи. Нямах представа, че сте тук.

Островърхата му черна шапка бе закривена напред и на върха й се люлееше звънче. Завързаните около врата му камбанки пееха при всяко негово движение.

— Откъде знаеш за това място?

— Открих го снощи, след празненството. Повечето замъци имат подобни. Обичам спокойствието, което цари в тях.

— Аз също — призна Кеърин.

В това момче имаше нещо особено, някаква мъдрост в блестящите му зелени очи и сравнително тънкия му глас. Това го караше да изглежда по-възрастен.

— Много сте красива тази вечер — обади се шутът, — но чувствам, че сте тъжна. — Усмихна й се, а след това направи няколко танцови стъпки, от което камбанките запяха още по-силно. — Мое задължение е да се погрижа за доброто ви настроение.

Младата жена се усмихна незабележимо.

— Ти никога ли не си тъжен, шуте?

— Тъжен съм, миледи. Понякога ми става мъчно за дома, за приятелите и семейството, които може би никога повече няма да видя. Но затова пък имам грим, който крие тъгата ми.

— Докато аз мога да разчитам единствено на силата на волята си.

Младежът протегна ръка, хвана дланта й и я стисна лекичко. На Кеърин й направи впечатление колко нежна и мека бе кожата му.

— Готов съм да се закълна, че сила имате предостатъчно. — Чертите му бяха фини, лицето — почти красиво; впечатлението се разваляше само от вирнатите му уши. — Но най-хубавото е, че бъдещето е пред нас. Кой знае какво може да ни донесе то?

— Наистина, кой? — рече Кеърин и се насили да се усмихне.

В своето бъдеще обаче тя не виждаше друго, освен мрак. Може би щеше да го каже на шута, тъй като той бе непознат и очевидно нямаше нищо против да я изслуша. Когато се обърна обаче, откри, че бе изчезнал.

Мислите на младата жена се въртяха известно време върху непознатия, върху нежните му ръце и заразителна усмивка. Скоро обаче щеше да се наложи да застане лице в лице със съпруга си. Той сигурно вече се бе настанил пред масата върху платформата. Все още не бе изпратил да я търсят и се надяваше, че няма да го направи и след това. Даваше й време да приеме онова, което друга жена би разбрала още от самото начало — че единствената цел на брака е създаването на наследници. Че съпругът получаваше удоволствие, но не даваше нищо в замяна.

Нямаше нужда от още време, за да го разбере. Бе научила урока си и то по възможно най-горчивия начин.

Когато застана на горната площадка на стълбището, Кеърин изобрази усмивка на лицето си. Беше облечена с господарски одежди, не чак толкова красиви, като тези на Линет или Елияна, но достатъчно хубави, за да завъртят главите на мъжете, насядали край отрупаните маси. За своя изненада сред другите погледи забеляза и този на съпруга си. Изражението на сиво-сините му очи я порази с такава сила, че трябваше да положи допълнителни усилия, за да накара краката си да продължат да се движат.

Младата жена държеше високо вдигната брадичката си и изправени — раменете, като се усмихваше на всички присъстващи подред и от време на време спираше да поговори с някой от тях. Когато стигна до платформата, Рал се изправи и я изчака да седне.

— Чудех се дали ще дойдеш. — Гласът му й се стори странно напрегнат. — Твоята прислужница ни каза, че си болна.

Погледът, който си размениха, й показа недвусмислено, че той знае за какво всъщност става дума, че е изненадан от появата й и че не е чак толкова щастлив от този факт.

Може би той също не искаше да се изправи лице в лице срещу нея. В това отношение желанията им съвпадаха напълно.

— Надявам се, че се чувствате по-добре — обади се лорд Стивън. — На сестра ми й липсваше вашата компания.

— Вече съм добре. Това бе просто някакво мимолетно неразположение. — Хвърли пронизващ поглед към съпруга си. — Съмнявам се, че някога отново ще ми се случи подобно нещо.

Рал се намръщи.

— Добре ли мина ловът? — обърна се към Франсоа дьо Балмен тя.

Усмихна му се по-топло, отколкото би трябвало и забеляза с ъгълчето на окото си, че Рал стисна челюсти.

— Денят бе паметен, миледи. Съпругът ви беше страхотен. Уби голям елен с меча си.

Младата жена изви лице към героя на деня.

— Наистина ли, милорд? След снощния… гуляй… Опасявах се малко, че няма да имате сили.

И без да обръща внимание на мрачния му поглед, заговори отново с дьо Балмен, а след това — с лейди Елияна.

— Надявам се, че гостуването ви у нас ви е приятно.

Чернокосата красавица се усмихна.

— Възнамерявам да прекарам лятото в Молвърн. Може би ще успеете да ми погостувате известно време.

— Съпругата ми е заета… — намеси се Рал.

— С голямо удоволствие бих разгледала околностите — прекъсна го Кеърин. — Сигурна съм, че съпругът ми ще преживее няколко дни без мен.

— Ще обсъдим този въпрос, когато му дойде времето — рече в заключение дьо Жере, а мрачният му поглед проблесна предупредително; след това смени темата. — Искам да те запозная с един човек.

Едва сега младата жена забеляза мургавия мъж, седнал в другия край на масата. Той се изправи, когато Рал го погледна, и я приветства с кимване. Главата му бе покрита с плат, който я обгръщаше свободно и се задържаше от лента.

— Хасан е лекар — обясни Рал. — Някога служеше при крал Уилям. Той спаси живота ми след битката при Сенлак.

Кеърин бе виждала белега от меч между ребрата на съпруга си. Той бе дълъг, но невероятно равен и не се набиваше особено на очи. Тя се усмихна насила на слабия мургав човек.

— В такъв случай съм ви задължена, Хасан, тъй като със сигурност лорд Рал щеше да липсва много на всички ни. — Погледна към масите извън платформата и забеляза русата глава на Линет. — На някои дори повече от другите.

— Хасан ще се върне в Бракстън кийп след няколко седмици — обясни Рал, без да обръща внимание на хапливата й забележка. — Може би ще искаш да те научи как да употребяваш някои от неговите треви.

— Ако е нужно съм готова да го подкупя, за да ме научи на това изкуство — усмихна се сухо тя. — Човек може да научи да вари всякакви отвари.

Рал срещна погледа й и разбра мрачния й намек. Макар да го чу да промърморва ругатня под носа си, на Кеърин й се стори, че видя възхищение в очите му.

Междувременно артистите се стараеха да ги забавляват. Кеърин се молеше да изглежда така, сякаш се наслаждава истински на представлението им. Усмихваше се, смееше се и разговаряше весело с лейди Елияна. Което само по себе си, както откри не след дълго младата жена, съвсем не бе лесна работа.

Сестрата на Стивън бе особена, действаше обезпокоително на околните и в нея се долавяше нещо тайнствено и мрачно. То я обгръщаше като гъста нощна мъгла и караше събеседницата й да се чувства още по-притеснена, макар да полагаше усилия да го скрие.

Точно така, както криеше и чувствата си към Рал. Но всеки път, когато съпругът й я погледнеше, нещо в нея се сгърчваше. Само тя си знаеше какво й струваше да седи така до него, да му се усмихва и да го зове по име.

Не искаше да бъде тук, не искаше да вижда красивото му лице, нито пък усмихнатата физиономия на неговата любовница. Желанието й бе да избяга от тази маса, да се прибере в стаята си и повече да не излиза оттам. Искаше й се да го нарече с всички обидни имена, за които се сещаше, да плаче, да крещи и да удря с юмруци по стената, за да излее гнева си.

Вместо това седеше тук и се усмихваше на номерата на шута. Спомнила си кратката им среща на бойницата, тя отново се запита що за човек бе този русокос младеж. В това време той изпълняваше номера си, като друсаше звънтящите на врата и на върха на шапката му камбанки, а след това запя:

„Любовник бе той прочут,

а ръцете му бяха силни, но къси.

Затова бе принуден да избира

слаби жени с тънки талии,

за да може да ги прегърне.“

Мъжете се разсмяха добродушно и поискаха още. Шутът се подчини с готовност, а лицето му се разтегна в усмивка — наполовина бяла, наполовина черна.

„Един хитър младеж от Трават обичаше

да се забавлява с момите, като правеше това и онова.

Под това разбираше докосване и целувка.

На вас оставям да се досетите какво разбираше под «онова»!“

Шутът беше великолепен; успяваше да задържи всеобщото внимание и да заслужи одобрението на всички присъстващи. За първи път от седмици по бузите на Ричард се появиха трапчинки, а по-късно същата вечер Кеърин го видя да разговаря край огъня с шута.

Младата жена ги наблюдава известно време, изпълнена със завист за искреното им веселие. Самата тя продължаваше да се усмихва, но се чувстваше тъжна и изпразнена. Поддържането на лъжливата фасада изискваше такива усилия, че не чу приближаването на съпруга си.

— Тази вечер ми се струваш необикновено радостна — рече той. — Не съм очаквал подобна реакция от теб.

— Като се има предвид случилото се сутринта ли?

— Да. Когато те видях за последен път, бузите ти бяха облени в сълзи.

— И повече няма да видиш нищо подобно, гарантирам ти. Това бяха сълзите на едно глупаво момиченце. Тази вечер вече съм жена. Жена, чиито очи най-после са се отворили за истината.

— Не исках да те нараня.

— Надали ти си виновен, че съм такава глупачка.

За момент Рал не отвърна нищо. След това взе ръката й в своята и се отправи към стълбите.

— Какво правиш?

Кеърин издърпа ръката си.

— Късно е. Време е да си лягаме.

Младата жена присви очите си, вперени в красивото му мургаво лице.

— Тъй като тази вечер имаме гости, можеш да ме изпратиш догоре. Но ако мислиш да ме последваш в стаята ми, ще откриеш, че вече не си желан там.

Дьо Жере стисна зъби.

— Ти си ми съпруга. Твой дълг е да ме приемеш в леглото си, когато пожелая.

Кеърин се изсмя; звукът прозвуча необичайно рязко.

— Ако мислиш, милорд, че онова, което преживяхме заедно преди, ще може да се сравнява с това, което ще получиш от мен за в бъдеще, трябва да те предупредя, че се лъжеш жестоко. Ти избра да спиш с любовницата си. И при нея е единственото място, където ще намериш утеха.

И тя се запъти нагоре по стълбите, като усещаше присъствието на съпруга си. Когато стигнаха стаята си, сърцето на Кеърин биеше лудо. Можеше да я насили — достатъчно силен бе да го стори. Но тя действително възнамеряваше да постъпи точно така, както бе казала. Нямаше да успее да събуди страст у нея, само горчивина. Той може би щеше да изпита някакво удоволствие, но тя самата щеше да приеме този акт единствено с ледено примирение.

— Ще ти дам известно време. Скоро ще научиш, че мъжете имат обичай да търсят благоволението на повече от една жена.

За момент студената маска на Кеърин се разтопи, силата й изневери. Очите й се изпълниха с болка и се замъглиха от сълзи.

— Винаги съм учила бързо, милорд. Можеш да бъдеш сигурен, че няма да забравя скоро този урок.

В погледа на Рал проблесна нещо, но изчезна почти веднага. Кеърин му обърна гръб и влезе в спалнята, като затвори вратата пред съпруга си и каза сбогом на своите мечти.

 

 

Развълнуван и неспособен да спи, Рал прекара безсънна нощ в таванското помещение. Това се повтори и през следващата, и през по-следващата нощ. Приятелят му Хасан и бирникът потеглиха заедно със Стивън за Гренъл, южния замък на Молвърн, където щяха да се разделят. В голямата зала отново настана спокойствие и тишина, по-големи от когато и да било. Поне такова бе впечатлението на Рал.

Обезпокоително спокоен, необикновено спокоен. Струваше му се, че дори стените го гледат мрачно. Или това просто бе отражение на собственото му мрачно настроение?

Младият мъж се размърда върху покрития си с кожа сламеник в неуспешен опит да се почувства по-удобно. „Ще намалее — повтаряше си той. — С времето болката ще отзвучи и ще изчезне.“ Чудеше се колко ли дълго щеше да продължи това положение, чудеше се още повече как така фактът, че е изгубил благоволението на съпругата си, може да го сломи до такава степен.

Рал изруга като полудял и отхвърли завивките. По-добре да овладее чувствата си сега, отколкото да й позволи тя да го контролира. Гледката, която представляваха Елияна и Стивън бе затвърдила още повече намерението му.

Не можеше обаче да не признае, че му липсваха страшно смеха и компанията й, нежността и чувството й за хумор, топлината на тялото й, притиснато в неговото. Липсваха му страстта, която изпитваха заедно и нежността в погледа й, след като я докараше до оргазъм.

— Достатъчно! — рече на глас той. — Пълна глупост е мъжът да бъде обсебен само от една жена.

След време, бе сигурен в това, щеше да преодолее властта, която понастоящем Кеърин имаше върху сърцето му. След време тя отново щеше да го приеме като свой господар и да го допусне в леглото си.

Дори сега, ако пожелаеше, можеше да слезе долу, да отвори вратата на спалнята й и да поиска от нея да задоволи нуждите му. Можеше да го направи — несъмнено имаше право на това като неин съпруг и господар. Знаеше обаче, че тя щеше да се съпротивлява, а той никога досега не бе насилвал жена.

Освен това тя бе толкова дребна, можеше да я нарани.

Рал прокара пръсти през разчорлените си коси. Бе възбуден от тези непрестанни мисли по Кеърин. Сега я желаеше по-силно от когато и да било преди, но тя вече не го желаеше.

Младият мъж се опита да не обръща внимание на паяжината на страха, която започваше да обгръща сърцето му.

 

 

— Какво те притеснява, Ричард? Никога ли не се усмихваш?

Шутът се появи внезапно, сякаш се материализира от нищото. Гримът му беше изчезнал, но младежът не се бе разделил с шапката, която прикриваше по-голямата част от лъскавата му руса коса. Като се изключат стърчащите уши, той бе привлекателно момче, почти красиво. И от него се излъчваше особена топлота.

— Напоследък не особено често, Ансил. Притеснявам се за лейди Кеърин.

Ричард не можеше да си обясни, защо споделяше така открито мислите и тревогите си с шута, но не се съмняваше, че ги оставяше на сигурно място, откъдето нямаше да излязат.

— Смее се уж весело, но сърцето й плаче. Оплаква загубата на съпруга си като да е мъртъв и погребан.

— Изненадан съм, че знаеш това — отвърна управителят. — Тази тайна тя е готова да пази ако трябва с живота си.

— Един шут знае всички тайни. Смехът е отварата, която освобождава от всякакви тревоги.

— И развързва хорските езици, нали?

— Да, но твоите тайни са на сигурно място.

— Моите тайни ли? — В отговор шутът само кимна. Вятърът залепи няколко кичурчета руси коси в бузата му и управителят забеляза, колко гладка и нежна е кожата му. — Вечните ти гатанки са замъглили мозъка ти. Нямам никакви тайни.

— Така ли мислиш? Знам, че работиш прекалено много и се тревожиш прекалено често.

— Това не е тайна. А задълженията ми намаляха чувствително, откакто лейди Кеърин пое работата по поддръжката на замъка върху своите плещи.

— Знам, че искаш да имаш деца.

Ричард повдигна рязко глава.

— Откъде… откъде знаеш това?

Ансил се засмя; управителят откри, че този звук му се нрави.

— Знам, че би се оженил, ако имаше достатъчно време да си потърсиш партньорка по сърце.

— Според мен ти си магьосник, прикрит под дрехите на шут. С никого не съм споделял тези мои мечти.

А може би се лъжеше? В нощта на тържеството си бе пийнал порядъчно. Бе разговарял с шута, горд от работата, която бяха свършили заедно с лейди Кеърин, за да направят вечерта възможно най-приятна. Един път и той се бе отпуснал и се бе забавлявал.

— Значи е вярно, че искаш да се ожениш?

Ричард повдигна рамене.

— Така ми се струва.

— Какво би търсил у бъдещата си жена?

Младият мъж се усмихна.

— О, това е лесно. Нежност, благост. Приветливост… и да обича да работи здраво.

Шутът издаде подобен на грухтене звук.

— А къде остави огъня, Ричард? Не спомена нищо за страст и любов. А ми се струва, че те са най-важните.

Страст и огън ли? Ричард осъзна, че се е вторачил в добре оформените крака на шута. Бяха дълги и закръглени като на момиче. Късата туника и тесните прилепнали панталони не оставяха скрито почти нищо. Управителят се смути и отмести поглед.

— Това би било истински късмет, струва ми се, ако освен всичко, е и страстна. Повече обаче ми се иска да бъде кротка и смирена и колкото се може по-скоро да напълня утробата й със сина си.

Зелените очи на шута се присвиха. Ричард го виждаше ядосан за първи път.

— Мъже — заяви Ансил и русите му вежди се събраха смръщено. — Всички сте едни и същи глупаци!

Смаян, че думите му бяха разгневили толкова младежа, Ричард го проследи с поглед, докато той буквално излетя. Наблюдава го по-дълго, отколкото би трябвало, като се възхищаваше от грациозността му. Когато осъзна какво прави, побърза да отклони встрани поглед.

Той не бе от мъжете, които си падат по красиви момченца. Просто прекалено дълго бе лишен от жена. Управителят си даде дума да се погрижи за задоволяване на естествените си нужди, преди да е изтекла седмицата.