Кет Мартин
Смелият ангел (11)

Глава единадесета

Рал, с ризница и щит в ръка, възседнал големия си черен боен кон, наблюдаваше от възвишението останките от лагера на Ферит.

— Дявол да го вземе — изпсува Одо. — Пак сме закъснели.

На бузата на Рал трепна мускулче.

— Така изглежда. Освен това, както виждам, Молвърн не е закъснял.

Думите му бяха последвани от сочна ругатня. Пришпори коня си и поведе хората надолу по хълма. Лагерът бе осеян с набързо изоставени вещи: преобърнати гърнета и кани, мехове, дюшеци, оръжие и дрехи. Над тлеещите огньове бавно се издигаше дим. А по поляната бяха натъркаляни повече от трийсет трупа.

Дьо Жере тръгна сред тях, като търсеше тялото на Ферит. Гърдите му се свиваха от горчивина — отново не бе успял да осигури препитанието на хората от неговото село. Ако само се бе върнал няколко часа по-рано от лов! Ако лорд Стивън не бе в Бракстън, когато пристигна. Ако само бе тръгнал веднага, вместо да чака омразният му враг да потегли пръв.

Рал стисна ядно челюсти. Ферит нямаше повече да ги тормози, но нямаше да има и нови земи, които да почистят и да засадят. А без тях нямаше как да напълни складовете и хамбарите, които бе изпразнил заради построяването на замъка. Жителите на Бракстън бяха обречени на глад. Младият мъж потръпна при тази мисъл.

Мина покрай групичка от хората на Молвърн, но все още не виждаше следа от Ферит… или онова, което бе останало от него. Докато минаваше покрай рицари и войници, които тършуваха с надеждата да открият нещо ценно, младият мъж забеляза Дюран, очевидно предводител на хората на Стивън. Пришпори коня си към него.

— Добра работа си свършил, Дюран.

— Благодаря, милорд.

— Лорд Стивън мисли ли да идва?

— Би трябвало да язди насам.

— Ами Ферит? — попита Рал. — Не виждам никъде тялото му.

Едрият рицар повдигна коничния си щит, поколеба се и след това поклати глава.

— Избяга, милорд, заедно с двайсетина човека.

Дьо Жере въздъхна облекчено. Трябваше да съжалява, че кучият син пак се е измъкнал, но имаше такава голяма нужда от тези земи, че почувства огромно облекчение при тази новина. В следващия миг тялото му се стегна от гняв. Ако пръв бе пристигнал той с хората си, резултатът може би щеше да бъде друг.

— Какво стана? — попита той.

— Разбойникът бе поставил постове във всички посоки. Надявахме се да го изненадаме, но часовите го предупредиха. В дърветата и в скалите над нас имаше скрити стрелци. Повалихме доста от тях, но изгубихме пет чудесни момчета.

— Как разбрахте къде да ги намерите?

— Лорд Стивън ни уведоми.

Рал се намръщи. Снощи бе вечерял с Молвърн. Той очевидно вече е знаел за бандитите, но не спомена нищо по този повод. Всъщност, той самият бе постъпил по подобен начин.

— Жалко, че кучият син се измъкна пак. Ще се крие известно време, но събере ли нови хора, ще се върне.

„И този път нищо на земята няма да ми попречи да му взема главата.“

— Да, милорд. Копелето не може да прецени, че е дошъл моментът да си обира крушите.

Лорд Ралф не каза нищо повече. Събра воините си и тръгнаха към къщи. Дори Одо мълча по целия обратен път, чувствайки остро разочарованието на приятеля си.

— Ще го откриеш, mon ami. Следващият път ще успееш.

Рал не отвърна. Вниманието му бе привлечено от някаква точка по пътя, която по-късно се превърна в група въоръжени мъже.

— Молвърн — обади се Одо. — Дюран не успя да плени Ферит. Това няма да се понрави на лорд Стивън.

— Дюран трябва вече да е изпратил съобщение за случилото се. А колкото до Стивън, той може да е недоволен, но улавянето на престъпника съвсем не е от такова значение за него, както за мен.

Когато двете групи се срещнаха, дьо Жере дръпна юздите на черния си жребец. Животното затанцува нервно пред огромния сив кон на Молвърн.

— Прекалено е рано за поздравления, но съм благодарен, че се отървахме от разбойниците, повалени от твоите хора — приветства го Рал.

— Пътниците ще се чувстват по-спокойни, но както изглежда, битката ни за Ферит все още не е приключила.

— И на мен така ми се струва.

— Може би следващия път ти ще го откриеш пръв.

Лорд Ралф си наложи да се усмихне.

— Можеш да бъдеш сигурен в това, Стивън.

— За малко да ме изпревариш още този път, знаеш ли. Точно така щеше да стане, ако хубавата ти малка съпруга не счете за нужно да дари първо мен с информацията за местонахождението на Ферит, преди да уведоми и теб.

При вида на изписаното върху лицето на Рал изумление, Молвърн се усмихна самодоволно.

— Не мога да кажа, че съм очаквал да получа подобен подарък, но го посрещнах с радост, уверявам те.

Усмихна се отново, даде знак на хората си да тръгват и избърза, за да застане начело на колоната, като остави съперника си да размишлява сам върху казаното.

— Предай й моите уважения — провикна се през рамо той.

Дьо Жере проследи с поглед яздещите край него мъже. Над пътя се носеше прах, дрънкаше оръжие. Сви ръка в юмрук, обхванат от бесен гняв.

— Може да не казва истината — обади се Одо.

— Това е истината, чувствам го.

— Тя е саксонка. Предупредих те, че не трябва да й се доверяваш.

— Тя ми е съпруга.

Мускулите на челюстите му бяха толкова напрегнати, че говореше с мъка. Опъна като полудял юздите, така че накара Сатана да се изправи рязко и да затанцува нервно, след което го пришпори по посока на замъка, като преди това хвърли за последен път поглед към Молвърн.

 

 

Стивън дьо Монреал се присъедини към групата на поляната, където до неотдавна бе лагерувал Ферит и се запъти право към своя помощник. Едър мускулест рицар с четвъртита челюст и оредяваща коса, Дюран си бе спечелил място сред най-доверените му хора. Стига, разбира се, да го възнаграждаваха както се полага за това.

— Плени ли Ферит? — попита Стивън.

— Вързан е добре и го охраняват. Скрихме го сред дърветата.

— Сигурен ли си, че Бракстън не е разбрал?

— Не е разбрал, милорд. Постъпих според вашите указания.

— Добре. Можеш да бъдеш сигурен, че ще ти се отплатя богато.

Дюран оголи в усмивка леко пожълтелите си зъби. Молвърн се запъти към мястото, където войниците му охраняваха Ферит. Разбойникът седеше, подпрял гръб на голям камък, отпуснал глава върху гърдите си, а дългата черна коса бе паднала върху челото му. Той бе слаб мъж, а очите му непрекъснато шареха насам-натам; името му подхождаше прекрасно. В никакъв случай не можеше да се каже, че е глупак.

— Оставете ни! — нареди на хората си Стивън.

— Да, милорд.

Те заотстъпваха заднишком и се скриха в гората.

Единственото, което помръдна в разбойника, бяха очите му; те се впериха преценяващо в новодошлия.

Молвърн се усмихна.

— Казват, че си самия дявол.

— Чувал съм същото за теб — изсумтя дребният човек.

Дьо Монреал се засмя тихичко. Накара събеседника си да се изправи и оцени веднага силата на жилестото му тяло. Откъсна връхчето на един клон и го огъна между пръстите си.

— Страхуваш ли се от мен?

— Аз съм твой затворник.

— Не те питах това.

— Човек трябва да е глупак, за да не се страхува от теб.

Стивън се усмихна.

— Добър отговор. Страхът винаги обещава добро начало.

Ферит вдигна глава и го погледна внимателно.

— Добро начало за какво?

Молвърн се изсмя и хвърли клончето.

— Как ти се вижда да можеш да избягаш?

 

 

Кеърин и Ричард стояха един срещу друг от двете страни на шахматната дъска. Времето бе напреднало доста, но въпреки това жената не чувстваше почти никаква умора.

— Шах — рече тя и се усмихна на светлокосия си противник, който изглеждаше доста смутен.

— Ти играеш тази игра по-добре от повечето мъже. Лорд Харолд ли те научи?

Младата жена поклати глава.

— Малко виждах чичо си.

— Баща ти?

— Не. Той все отсъстваше. Едуин Бедфорд ме научи. Той бе приятел на чичо.

Ричард се усмихна.

— Спомням си го.

— Чух, че все още бил жив. Чудя се какво ли е станало с него.

Управителят понечи да отговори, но шумът отвън го накара да обърне рязко глава към входа, а след това да скочи на крака.

— Лорд Рал се е върнал.

Кеърин също се изправи.

— Не може да бъде. Замина само преди три дни. Не е възможно да се върне толкова бързо.

— Той е — настоя Ричард, тъй като вече бе видял Одо и Хю. — Сигурно е уморен. Ще се погрижа да сервират вечерята за него и останалите.

Разтревожена, младата жена се обърна и видя съпруга си, застанал на вратата, а оръженосецът му Обри сваляше прашната ризница от гърдите му. Мъжествената му красота накара сърцето й да затупка учестено. Усмихна се, като си мислеше колко много й бе липсвал.

Обри се наведе, за да свали шпорите на господаря си. Преди да успее да го стори обаче, Рал се устреми напред. Сянката му падна върху стените, осветени от мигащите свещи. Едва сега Кеърин забеляза суровата извивка на устните, напрежението в раменете и неволно стиснатите му в юмруци длани. Лицето му бе покрито с няколкодневна брада.

Мили Боже, беше ядосан. По-точно — вбесен. Стомахът на младата жена се сви на топка. Все пак си наложи да тръгне към него, да го посрещне с усмивка, като се молеше гневът му да не бе насочен срещу нея.

— Рано се върна у дома, милорд. Не си ранен, нали?

Рал спря пред нея. Сивият му поглед я пронизваше като стомана, от всяка негова пора се излъчваше яд.

— Как бих могъл да бъда ранен? Хората на Ферит бяха победени, когато достигнахме лагера им.

Кеърин си даде сметка, че планът й бе успял и изпита облекчение.

— Значи и ти, и другите сте живи и здрави.

— Да, живи и здрави сме. — Студените сиви очи се впиваха в нея. — Не питаш как е възможно това. Как така хората на лорд Стивън пристигнаха в лагера преди нас.

— Аз… просто се зарадвах много от новината, че всички са добре. Разбира се, че искам да разбера какво се е случило.

Устните му се разтегнаха в ледена усмивка, която опъна кожата по скулите му.

— Изглежда лорд Стивън също е открил местонахождението на разбойниците. И веднага предупредил хората си в Молвърн.

— Но това е чудесно, нали? Пътниците най-после ще могат да бъдат спокойни.

— Не питаш как е разбрал лорд Стивън.

— П-предполагам, че е имал своите информатори също като нас.

— Да, точно така. Хора, които са верни на него и които са готови да предадат мен.

— Да те предадат ли? — Неспокойна тръпка слезе по гръбнака й. — Не разбирам как така нещо, което ти е помогнало да се отървеш от Ферит, може да се нарече предателство.

Воините и слугите около тях замълчаха; напрежението стана непоносимо.

— И ти това ли направи, Кеърин? Помогна ми, така ли?

— Н-не знам за какво говориш.

Рал сграбчи двете й ръце и я дръпна рязко към себе си.

— Уморих се от твоите игрички. И двамата знаем, че ти каза на Молвърн за лагера на Ферит. И двамата знаем, че за пореден път ме предаде!

Дъхът на младата жена секна.

— Не е вярно!

— Това е самата истина, Кеърин. Онова, което не мога да разбера, е защо помагаш на човек като Стивън.

— Не го направих, за да му помогна!

Пръстите му се впиха в раменете й.

— За Бога, ти си моя съпруга! Трябва да бъдеш вярна на мен, а не на друг!

— Съпруга ли съм ти? Така ли каза?! Линет по-скоро може да се нарече твоя съпруга вместо мен.

Не бе възнамерявала да изрича тези думи, но действително мислеше така.

За първи път Дьо Жере не можа да отвърне нищо. А после устните му се извиха в горчива усмивка.

— В това отношение си права. Изричането на брачния обет все още не прави двама души съпрузи. Съединяването е важното и тази нощ ще поправя големия си пропуск.

— Но аз не…

Младият мъж я пусна.

— Качвай се в твоята стая. Приготви се да ме приемеш в леглото си.

— Какво!

— Чу ме добре. Направи каквото ти казах.

— Но ти ми обеща.

— Само глупакът не би сторил нищо, за да поправи грешките си.

— Но…

— Върви, дявол да те вземе!

Кеърин повдигна полите си и побягна към стълбите, а след това — към стаята си. Затръшна вратата зад гърба си и се облегна на грубата и дървена повърхност — имаше отчаяна нужда да се подпре на нещо.

„Света Дево, Божия майко.“ Хвърли поглед към леглото. Краката й не я държаха. Вслуша се в звука от стъпките на Рал, който се изкачваше по стълбите. Гърдите й се повдигаха тежко, дланите й бяха мокри от пот, а сърцето се опитваше да изскочи измежду ребрата й.

„Света Богородице, какво да правя?“

Краткото почукване я накара да подскочи. Влезе Марта. Старицата изглеждаше крехка, но примирена, съвсем не така разтърсена като възпитаницата си.

— Лорд Рал ме изпрати да ти помогна.

— Марта… Слава Богу, че дойде. — Втурна се в обятията на дребната жена, която я притисна в ръцете си. — Много съм уплашена. Никога не съм го виждала толкова ядосан.

Марта я откъсна от себе си.

— Можеш ли да го виниш? Ти стана причина да изглежда като глупак.

— Не това исках.

Дойката се засуети.

— Обърни се.

Започна да сваля дрехите на Кеърин, като остави само долната й риза.

— Глупаво си постъпила — рече след малко с въздишка тя. — Но поне това ще сложи край на проблема ти.

Младата жена вдигна рязко глава.

— Моя проблем ли? Какво имаш предвид?

Старицата се усмихна и бръчките в ъгълчетата на устата й станаха по-дълбоки.

— Нали искаше да станеш в действителност съпруга на лорд Рал?

— Да, но…

— Тази нощ желанието ти ще бъде изпълнено.

Кеърин размишлява известно време върху думите й. Да, наистина точно това бе искала.

— Но той е толкова ядосан.

— Това е цената, която ще трябва да платиш заради глупостта си.

Нямаше как да оспори това. Не беше се замислила как ще се почувства Рал, как щеше да изглежда в очите на хората си. Разбира се, бе се надявала той никога да не открие.

— Ще те заболи малко — предупреди я Марта. — Лорд Рал е много голям мъж.

Ледена тръпка премина през младата жена.

— Брета ми каза какво ще се случи.

— Опитай се да го поуспокоиш. Колкото по-внимателен бъде той, толкова по-лесно ще бъде за теб.

Кеърин кимна. Струваше й се почти възможно да успее да успокои гнева на огромния мургав норман.

— Ще опитам.

Старицата я поведе към масата до стената, взе четката от четина и я прекара през дългата кестенява коса на възпитаницата си. Това, точно както се бе надявала, я поуспокои. След малко остави четката отново върху масата.

— Ако го караш да чака, само ще увеличиш повече яда му.

Младата жена кимна; с всеки следващ миг се чувстваше все по-несигурна. Облиза нервно устни и опита да не мисли за онова, което щеше да се случи след излизането на Марта.

— Той е добър човек — заяви дойката. — Каквото и да стане, не забравяй това.

И тя излезе от стаята. Стъпките й се отдалечиха и едновременно с тях тревогата на Кеърин се увеличи.

Тя закрачи неспокойно, но още не бе успяла да прекоси веднъж помещението, когато резето се вдигна и на вратата се появи съпругът й. Видя, че се бе изкъпал — гъстата му черна коса бе мокра и се къдреше по раменете и гърба на семплата му кафява туника. Изглеждаше красив както винаги, все така горд и решителен. А гневът му съвсем не бе намалял.

— Питах се дали ще опиташ да избягаш. Ако го беше направила, щях да те довлека тук за косите.

Кеърин преглътна с усилие.

— Не искам да бягам.

— О? — Дебелата черна вежда се изви нагоре. — А аз си мислех, че жена, която предава съпруга си, едва ли би искала да легне с него.

Сякаш камък затисна гърдите й.

— Не съм мислела да те предам.

Рал не обърна внимание на думите й; все едно че не бе проговорила, но едно мускулче на бузата му трепна.

— Там, откъдето идвам, спим съвсем голи. Махни си ризата, за да мога да те видя.

Тежестта върху сърцето й се увеличи и се превърна в остра болка. Тя стоеше неподвижно, загледана в красивото лице пред себе си, сега изкривено от злоба. Рал пристъпи напред. Сграбчи фината ленена материя и я разкъса отпред.

— Махни я, казах!

Тя се подчини с треперещи ръце. Остави дрехата да се свлече меко в краката й. Вдигнала високо глава, Кеърин полагаше усилия да не се разплаче.

— Обърни се. Бавно. Искам да видя какво кри толкова дълго от мен.

Младата жена изпълни заповедта, като се стараеше да не гледа към него. Искаше й се сърцето да не я боли и тази нощ да бъде по-различна, изпълнена с любов и страст, както бе мечтала.

— Желая да разбера защо ме предаде — рече Рал, когато съпругата му застана отново с лице към него; сивите му очи я гледаха строго и изпитателно. — Не си спала със Стивън, нали?

Би трябвало думите му да я ядосат. Вместо това се почувства смазана.

— Не.

— Легни в леглото и разтвори крака.

Нещо в нея се пречупи. Усети, че очите й горят и по бузата й се плъзна сълза, колкото и да се стараеше да я удържи.

— Ще сторя всичко, което пожелаеш, милорд. Но искам да знаеш, че не съм имала намерение да те предам. Леофрик каза, че Ферит е главорез. Каза, че не един доблестен рицар и воин са паднали от меча му. Страхувах се за теб и за твоите хора. Мислех, че няма значение кой от вас ще се разправи с разбойника.

Рал, който събличаше дрехите си с гневни, резки движения, внезапно застина. Захвърли туниката си и се обърна към Кеърин.

— Искаш да кажеш, че не си знаела за наградата?

— Каква награда?

Дьо Жере се вгледа в лицето й, в големите кафяви очи и треперещите устни. Забеляза мъката, която изразяваха, съжалението и тъгата. Не всички знаеха за обещаното възнаграждение, макар то да не се пазеше в тайна. А и той не й бе казал колко важна е за него тази мисия; изобщо не си бе направил труда да й го обясни. Гневът му започна да се топи и му даде възможност да разсъждава.

— Кралят обеща земите, — рече той, — които се простират между моето имение и Молвърн, на онзи, който му донесе главата на Ферит.

Кеърин се вцепени.

— Земите, които обеща на селяните?

— Да.

— Мили Боже!

— Казваш, че не си знаела, така ли?

— Единственото ми желание бе да ти помогна — отвърна тихо тя. — Предпочитах да загинат хората на Молвърн вместо тези от Бракстън кийп.

Рал я изучава дълго и строго.

— Защо да ти вярвам?

А така му се искаше, по дяволите, нищо друго не желаеше по-силно. Очите й се спряха върху лицето му; изглеждаха кадифени на светлината на свещите.

— Защото мразя Стивън дьо Монреал дори повече, отколкото го мразиш ти. Защото обичам хората от моето село и не бих искала никога да страдат. Защото си ми съпруг и исках да се върнеш жив и здрав при мен.

Истината ли говореше? Смееше ли да й повярва отново? Погледът й доказваше, че не лъже. Младият мъж си пое дълбоко въздух и усети, как му олекна.

Протегна ръка към нея, прекара кокалчетата на дланта си по челюстта й и видя несигурността и надеждата, които се зародиха в душата й.

— Лягай. Онова, което каза току-що, не променя другото, което трябва да се случи тази нощ. — И той отметна завивките. — Само начина, по който ще се случи.

Нещо в поведението му очевидно й бе помогнало да се пребори със страховете си, тъй като част от напрежението се свлече от раменете й.

— Да, милорд.

Изпълни указанието му: сви се под завивките, като го наблюдаваше как се отправя към вратата и вика на някакъв слуга да им донесе вино. Няколко минути по-късно се появи паж с кана и две високи калаени чаши в ръце. Рал изчака момчето да излезе и се приближи до леглото.

— Изпий това. Ще ти помогне да се отпуснеш.

Тя пое напитката с треперещи ръце и изпи доста от нея, докато съпругът й само отпи. Съблече блузата и панталоните и се мушна гол до нея.

Кеърин се бе вторачила в завивките, обърнала скромно лице встрани. Ралф повдигна брадичката й с длан и я накара да погледне към него.

— Отново станахме жертва на недоразумение. Не искам това да се случва повече. — Тя потвърди съгласието си с почти незабележимо кимване. — От днес нататък си моя съпруга. Верността ти принадлежи на мен.

— Аз съм ти вярна от деня, в който научих истината за случилото се със сестра ми.

— Стивън дьо Монреал е мой заклет враг. Ако му помогнеш, по какъвто и да било начин, това ще бъде равносилно на предателство. Няма да позволя това да се случи отново. Разбра ли?

— Да, милорд.

Той сведе глава и я целуна; усети как меките й устни потрепериха под неговите.

— Ще направя каквото мога, за да не ти причиня болка.

Още една нежна целувка и младата жена разтвори уста и прие напиращия му език. Имаше вкус на гъстото червено вино, което бе пила току-що и ухаеше на сапун и котенца. Ароматът й го опияняваше. Искаше му се да прокара език по всеки един неин сантиметър. Искаше да милва гърдите й, докато зърната й набъбнеха, а после да разтвори краката й и да проникне в нея.

Вместо това трябваше непрекъснато да си напомня да действа бавно и внимателно. Но дори тогава първият път тя вероятно нямаше да отвърне на страстта му. Даже в момента усещаше трепета на малкото й тяло.

Отдръпна се и я погледна.

— Толкова ли се страхуваш, че ще ти причиня болка?

Тя го изненада, като поклати глава. Тежките й тъмнокестеняви коси се раздвижиха леко при този жест.

— Не, милорд, не страхът ме кара да треперя. Просто всеки път, когато ме докоснеш, по кожата ми преминават тръпки.

Рал се засмя тихичко; изпита голямо облекчение.

— Това е само началото, cherie.

И действително беше така. Младият мъж я зацелува отново. Топлите му устни бяха нежни и същевременно действаха собственически. Езикът му докосна ъгълчетата на устата й, плъзна се по долната й устна, принуди я да се отвори и изпрати гореща вълна по тялото й. Езиците им се докоснаха, в началото неуверено, изпитателно. Разтърсваха я тръпки, малки огнени езици лижеха плътта й. Тя се притисна към него. Струваше й се, че изгаря, но това не намаляваше твърдата й решимост да му достави удоволствие.

Усети ръцете му, силни и ловки, върху тялото си. Те повдигнаха едната й гърда и тя й се стори тежка и болезнена. Пръстите му обхванаха зърното й, което наедря и се втвърди. Кеърин се задъха. Тогава големите му длани се плъзнаха надолу, спряха се на пъпа й и изпратиха огнени искри по протежение на целия й корем.

С надеждата да му се хареса, тя повтори движенията му, като прокара малките си ръце по плоските му зърна, плъзна пръсти по черните косми на гърдите му, усети как мускулите на стомаха му се свиха от допира й.

Рал изохка и младата жена замря, уплашена, че е сторила нещо нередно.

— Всичко е наред, ma chere. Винаги си учила бързо. — Гласът му й се стори дрезгав; той наведе глава и я целуна отново. — Трябваше да се досетя, че ще усвоиш набързо и тези уроци.

Кеърин се усмихна при мисълта, че му е доставила удоволствие. В същия миг замря, тъй като усети ръката му още по-долу, на плоската част под пъпа и върху тъмнокестенявото триъгълниче на чатала й.

— Спокойно — промълви той, усетил напрежението й.

Целуна я пак и това й подейства отпускащо. Прехапа устна, когато пръстът му проникна в нея. Тя се притисна инстинктивно към ръката му, като го подтикваше да продължава. В този момент младият мъж сведе глава към гърдата й.

Кеърин потрепери цяла и изви нагоре тяло към устата му. Топлите мъжки устни се движеха по втвърденото връхче, езикът го облизваше, движеше се в кръг около него, наслаждаваше му се. Тя преплете пръсти в косите му; виеше й се свят, гореше от удоволствието, което той й доставяше.

Рал я целуна отново. Все едно че я прониза светкавица, дъхът й секна. С едната си длан бе обхванал задника й, докато пръстът на другата се плъзгаше в нея. Беше влажна и хлъзгава, което доказваше, че тялото й отговаря на ласките му така, както й бе обяснила Брета, за да се подготви да го приеме в себе си.

— Mon Dieu — прошепна Ралф; тялото му бе не по-малко напрегнато от нейното. — Не съм срещал друга жена, готова до такава степен за мъжа си, както теб.

Ако начинът, по който се чувстваше, можеше да бъде доказателство за думите му, Кеърин бе сигурна, че е прав. Бе изтръпнала от главата до краката, гърдите й туптяха, между бедрата си усещаше силно пулсиране. Рал пъхна още един пръст и тя изохка така силно, че той се вцепени.

— Не исках да ти причиня болка.

— Н-не, милорд, не изпитвам болка, а нещо… нещо…

Тя облиза устни; нужната дума не идваше в устата й.

Младият мъж се засмя тихичко.

— Скоро ще разбереш какво е това.

Очевидно мислеше, че засега не е нужно да дава повече обяснения и насочи отново внимание към удоволствието, с което я даряваше с помощта на ръцете и целувките си, за да подпали още по-силно огъня в нея.

Когато Кеърин почувства, че всеки момент ще се пръсне, той разтвори краката й с коляно и се надигна над нея. Тя усети възбудения му член, дълъг и твърд, в бедрото си. След това той се насочи към предназначения за него отвор. Щом усети тънката бариера, доказателство за девствеността й, Рал спря.

— Това, което ми предлагаш, е рядък и прекрасен дар, и аз го приемам с нужната отговорност.

И той я целуна, а Кеърин се изви под него. В същия миг напъна и проникна в нея.

Устата му се сля с нейната и улови вика й. Кеърин знаеше, че съпругът й е едър мъж, че ще я изпълни цялата, но не бе очаквала подобна разкъсваща болка. Замръзна неподвижно под него, цялата напрегната, в очакване на следващия безмилостен тласък и свързаното с него изтезание. Вместо това той се повдигна на лакти върху й.

— Съжалявам. Надявах се…

Челото му бе потно, челюстите — здраво стиснати. Очевидно цената, която плащаше за вниманието си, бе висока.

— Всичко е наред, милорд.

— Рал — поправи я тихо той. — Искам да чуя да казваш името ми.

— Болката вече започна да отзвучава… Рал.

Младият мъж стисна зъби. През тялото му премина спазъм, резултат от усилията му да се контролира.

— Няма да мога да издържа още дълго. От много време те желая.

Думите докоснаха някаква струна в нея, нещо женствено и страстно. Кеърин си пое дълбоко въздух и си наложи да се отпусне. Съпругът й очевидно усети лекото движение, тъй като изохка, след което излезе и проникна отново. Къде бе останала болката, запита се тя. Но почти веднага забрави за нея, сякаш никога не бе съществувала, забравила всичко друго, освен силното тяло на любимия си и ритмичните му тласъци.

Ханшът й се раздвижи инстинктивно. Изви се нагоре, за да го поеме по-дълбоко, за да посрещне всяко негово мощно проникване и да иска още.

— Иисусе — промълви Рал.

Цялото му тяло се напрегна, нейното отвърна. А след това тя започна да се извисява, като остави земния свят след себе си. Устреми се към звездите върху огнена колесница, чиято крайна цел бе един свят от нежност и светлина. Кеърин извика името на Рал. Усети го да излива семето си в нея и в този миг разбра, че нищо на тази земя не може да бъде по-хубаво от това.