Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (90)

89

Памела Хейстингс седеше в приемната на интензивното в болницата „Ленъкс Хил“ и се опитваше да успокои ридаещия Джъстин Уелс.

— Помислих, че съм я загубил — изхлипа той, а гласът му пресекваше от вълнение. — Мислех, че си е отишла.

— Каролин е боец… ще се пребори — каза Памела успокоително. — Джъстин, някакъв си доктор Доналд Ричардс се обадил в болницата да пита за Каролин и за теб. Оставил номера си. Това не беше ли психиатърът, при когото ходеше на консултации известно време, когато двамата с Каролин имахте проблеми?

— Психиатърът, при когото трябваше да ходя — поправи я Уелс. — Посетих го само веднъж.

— Съобщението му беше, че би се радвал да помогне с каквото е възможно. — Тя млъкна за момент, обзета от безпокойство как ли щеше да реагира на онова, което възнамеряваше да му каже. — Джъстин, мога ли да му се обадя? Мисля, че имаш нужда да поговориш с някого.

Памела усети как тялото му се напрегна.

— Пам, ти все още мислиш, че аз съм причинил това на Каролин, нали?

— Не — отвърна тя твърдо. — По-открито от това не мога да ти го кажа. Вярвам, че Каролин ще се оправи, но знам също, че още не сме преодолели опасността. Ако… не дай си боже… тя не дойде в съзнание, ти ще имаш нужда от голяма помощ. Моля те, позволи ми да го повикам.

Джъстин кимна бавно.

— Добре.

Когато се върна в чакалнята няколко минути по-късно, Памела се усмихваше:

— Той тръгна насам, Джъстин — каза тя. — По гласа ми се струва добър човек. Моля те, позволи му да ти помогне, доколкото може.