Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (89)

88

Когато Дъглас Лейтън влезе в болничната стая на Джейн Клозън в три и половина, той я завари да седи на стола. Беше облечена в мек кашмирен халат и загърната с одеяло.

— Дъглас — каза тя, а в гласа й прозвуча отпадналост. — Донесе ли ми изненадата? Опитвах се да си представя каква може да е.

— Затворете очи, госпожо Клозън.

В скованата й усмивка личеше раздразнение, но тя се подчини, макар че измърмори:

— Не съм дете.

Канеше се да я целуне по челото, но после се отдръпна. „Голяма грешка — помисли си той. — Не се дръж като глупак, а продължавай по сценария.“

— Надявам се, че ще бъдете доволна — каза той, като обърна поставената в рамка скица така, че да може да види изобразената на нея сграда на приюта за сираци с табелата, на която беше изписано името на Реджайна.

Джейн Клозън отвори очи и в продължение на няколко мига разглежда картината. Единствена сълза в ъгълчето на лявото око намекваше за вълнението, което изпитваше.

— Колко е прекрасно — каза тя. — Не бих могла да измисля по-добро възпоменание за Реджайна. И кога решихте да ме изненадате и да наречете приюта на нейно име?

— Ръководството на приюта ни помоли за разрешение. Името ще бъде оповестено официално следващата седмица при откриването на новото крило, на което аз ще присъствам. Смятахме да изчакаме и да ви покажем и снимките от самата церемония, но моето предположение беше, че ако го видите сега, това ще ви повдигне духа.

— Искаш да кажеш, че си държал да го видя, преди да умра? — попита Джейн Клозън делово.

— Не, не съм имал това предвид, госпожо Клозън.

— Дъг, престани с това виновно изражение. Аз наистина ще умра. И двамата го знаем. А това, което виждам сега, наистина ми доставя голяма радост. — Тя се усмихна тъжно. — Знаеш ли какво друго ми действа успокояващо?

Той чувстваше, че това е реторичен въпрос. Затаи дъх с надеждата, че тя ще каже нещо за неговата чувствителност и верността му към фондацията.

— Това, че парите, които щеше да наследи Реджайна, ще помагат на други хора. В известен смисъл тя ще живее чрез онези, чийто живот ще стане по-добър заради нея.

— Обещавам ви, госпожо, че всеки цент, който ще похарчим от името на Реджайна, ще бъде по предназначение.

— Сигурна съм в това. — Тя направи пауза и после вдигна поглед към Дъглас Лейтън, който беше застанал напрегнат до нея. — Дъглас, опасявам се, че Хюбърт става много разсеян. Мисля, че държа ситуацията да се промени.

Лейтън беше дошъл да чуе именно това. Някой тихо почука на вратата и Сюзън Чандлър надзърна в стаята.

— О, госпожо Клозън, не знаех, че имате компания. Ще остана в приемната, докато ви свърши посещението.

— Не е необходимо. Влизайте, Сюзън. Помните Дъглас Лейтън, нали? Срещнахте се миналия понеделник във вашия кабинет.

Сюзън си помисли за онова, което Крис Райън й беше казал за Лейтън.

— Да, помня — отвърна тя хладно. — Как сте, господин Лейтън?

— Много добре, доктор Чандлър.

„Тя знае нещо — помисли си Лейтън. — По-добре да се въртя наоколо. Тя няма да посмее да каже нещо за мен в мое присъствие.“

Усмихна се на Сюзън.

— Дължа ви едно извинение — каза той. — Хукнах от вашия кабинет онзи ден, като че ли бях чул противопожарната аларма, но имах възрастна клиентка, която пристигаше от Кънектикът и бях объркал датите на календара си.

„Много е галантен“ — помисли си Сюзън, докато поемаше стола, който той й подаде. Надяваше се, че ще ги остави насаме, но той дръпна още един стол, заявявайки по този начин намерението си да продължи посещението си.

— Дъглас, няма да ви задържам — каза Джейн Клозън. — Трябва да разменя няколко думи със Сюзън, а след това, опасявам се, ще имам нужда от почивка.

Лейтън скочи със загрижено изражение.

„Изискан мъж към четиридесетте — помисли си Сюзън, разсъждавайки над описанието, което Нат Смол й беше направил на непознатия, когото бе видял да стои пред магазина си в деня на убийството на Абдул Парки. — Само че такова описание отговаря и на много други мъже. И това, че си е сменил версията за един разговор с Реджайна Клозън съвсем не означава, че я е убил.“

На вратата отново се почука и в стаята надникна една сестра.

— Госпожо Клозън, лекарят ще дойде да ви прегледа след минута.

— Скъпа Сюзън, опасявам се, че ви повиках тук напразно. Бихте ли ми се обадили утре сутринта?

— Разбира се.

— Преди да си тръгнете, трябва да видите изненадата, за която ви споменах, че ми е приготвил Дъг. — Тя посочи скицата в рамка. — Това е приют за сираци в Гватемала, който следващата седмица ще бъде посветен на Реджайна.

Сюзън го разгледа внимателно.

— Колко е прекрасно — възкликна тя искрено. — Зная, че в много страни има отчаяна нужда от подобни домове, особено в Централна Америка.

— Точно така — увери я Лейтън. — А Благотворителна фондация „Клозън“ помага те да бъдат построени.

Докато ставаше да си върви, на нощното шкафче до леглото Сюзън забеляза яркосиня папка. Стори й се същата като онази, късчета от която намери в кошчето за боклук в офиса на Каролин Уелс. Пристъпи към нощното шкафче и я взе. Както беше очаквала, на предната корица бе отпечатано логото на „Снимки на презокеански пътешествия“. Тя погледна госпожа Клозън.

— Ще позволите ли?

— Абсолютно. Това май беше последната снимка, направена на Реджайна.

Нямаше никакво съмнение, че жената на снимката бе дъщерята на Джейн Клозън. Очите бяха същите. И двете имаха еднакви прави носове, дори линията на косите горе при челото беше подобна. Реджайна беше снимана на „Габриел“, застанала до капитана.

„Задължителната за пътешествието фотография — помисли си Сюзън — но е много хубава.“

Когато провеждаше разследването за Реджайна Клозън във връзка с предаването си, тя бе видяла нейни снимки от вестници, но нито една от тях не беше толкова красива.

— Реджайна е била много хубава, госпожо Клозън — възкликна Сюзън откровено.

— Да, така е. От датата на снимката заключих, че е била направена два дена преди изчезването й — поясни Джейн Клозън. — Изглежда много щастлива. Понякога тази мисъл ми действа успокоително, но друг път прави загубата още по-мъчителна. Питам се дали нейното щастие има нещо общо с това, че се е доверила на мъжа, отговорен за убийството й.

— Опитайте се да не мислите по този начин — предложи Дъглас Лейтън.

— Съжалявам, че трябва да ви прекъсна. — Лекарят стоеше на прага. Без съмнение чакаше да си тръгнат.

Сюзън разбра, че Лейтън няма да си тръгне преди нея.

— Госпожо Клозън — каза тя припряно, — да си спомняте дали между вещите на Реджайна, намерени в кабината, не е имало и списък на пасажерите?

— Сигурна съм, че видях такъв; беше в плик, заедно с други материали за пътуването. Защо, Сюзън?

— Защото, ако ми позволите, много бих искала да го взема назаем за няколко дни. Мога ли да отида утре?

— Ако е важно, по-добре идете сега. Настоях Вира да си вземе няколко почивни дни и да посети дъщеря си. Възнамерява да тръгне много рано утре сутринта.

— Доктор Марки, съжалявам, че ви задържах — каза Джейн Клозън с неочаквано енергичен тон. — Дъглас, подай ми чантичката, ако обичаш. Намира се в чекмеджето на нощното шкафче.

Тя взе портмонето си и извади от него една визитка. Написа нещо отгоре й и я подаде на Сюзън.

— Знам, че Вира е все още там и ще й се обадя, за да я уведомя, че отивате, но за всеки случай вземете тази визитка. Там е адресът ми. Ще говорим утре.

Дъглас Лейтън си тръгна заедно със Сюзън. Двамата се качиха в асансьора, слязоха долу и се озоваха на улицата.

— С удоволствие бих дошъл с вас. Вира ме познава много добре.

— Не, не, благодаря. Ще взема такси — каза Сюзън припряно.

Движението беше натоварено както обикновено и тя стигна на адреса на Бийкмън Плейс около пет часа. Като имаше предвид, че ще трябва да бърза обратно към апартамента си, за да се приготви за приема, Сюзън се опита да убеди шофьора да я изчака, докато изтича горе, но напразно.

Беше благодарна, че Джейн Клозън се беше обадила на своята икономка.

— Това са всички неща на Реджайна — обясни тя, въвеждайки Сюзън в гостната. — Мебелите са от нейния апартамент. Понякога госпожа Клозън седи тук самичка. Може да ти се скъса сърцето, като я гледаш.

Вира отвори най-горното чекмедже на едно старинно писалище и извади отвътре средно голям кафяв плик.

— Всички документи, намерени в кабината на Реджайна, са тук.

Вътре имаше същия тип спомени, каквито и Каролин Уелс беше донесла от своето пътуване. Освен списъка на пасажерите и пет-шест броя на ежедневния корабен бюлетин с информация за предстоящи пристанища имаше и най-различни картички, вероятно купени от тези пристанища.

„Сигурно Реджайна си ги е купувала за спомен от местата, които е посетила“ — помисли си Сюзън. — „Трябвало е да ги пусне, преди да пристигнат в Хонг Конг, ако изобщо е възнамерявала да ги изпраща.“

Тя прибра списъка на пасажерите в чантата си и реши набързо да прегледа картичките и бюлетините. Спря се на една картичка от Бали, която изобразяваше ресторант на открито. Една маса с изглед към морето беше оградена с химикал.

„Дали е вечеряла там? — запита се Сюзън. — И ако е било така, с какво е била толкова особена?“

Прехвърли информационните бюлетини, докато стигна до този за Бали.

— Ще взема картичката и бюлетина — каза тя на Вира. — Сигурна съм, че госпожа Клозън не би имала нищо против. Ще се видя с нея утре и ще я уведомя.

Беше пет и двайсет, когато най-накрая успя да хване такси и в шест без десет отключи вратата на апартамента си.

„Имам само четиридесет минути да се приготвя за великата среща — помисли си тя, — а аз дори не съм решила какво да облека.“