Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (87)

86

Перца на вятъра. Перца, подхванати от вятъра. Виждаше как се разпиляват, танцуват и му се надсмиват. Но вече знаеше със сигурност, че никога няма да може да ги върне. „Питай доктор Сюзън, ако не вярваш“ — помисли си той ядосано. Искаше се му се по някакъв начин да ускори плана си, но беше твърде късно. Стъпките бяха очертани и вече не можеха да се променят. Той щеше да замине по график, но после щеше да се върне и да я премахне.

Снощи, когато минаваше покрай къщата на Сюзън, тя случайно се доближи до прозореца. Знаеше, че не е могла да го види ясно, но това го накара да осъзнае, че не бива да рискува отново.

Щом се върнеше в Ню Йорк, щеше да намери начин да се погрижи за нея. Не можеше да я проследи и да я блъсне на платното, както беше постъпил с Каролин Уелс. Този начин се беше оказал неуспешен, защото макар да беше в кома и с минимални шансове да се оправи, тя все пак беше жива и продължаваше да бъде заплаха. Не, той трябваше да притисне Сюзън насаме, както беше направил с Тифани — така беше най-добре.

Въпреки че може би имаше и друг начин, помисли си внезапно той.

Този следобед преоблечен като куриер щеше да провери сградата, където се намираше офисът й, да проучи охраната във фоайето и разположението на помещенията на нейния етаж. Беше събота, така че нямаше да има много хора. И любопитните очи, които можеха да го зърнат, щяха да бъдат по-малко.

Мисълта да убие Сюзън в собствения й офис бе повече от задоволителна. Беше решил да я удостои със същата смърт, каквато бе избрал за Вероника, Реджайна, Констанс и Моника. Същата смърт, която очакваше последната му жертва, след като видеше „джунглата окъпана от дъжд“.

Той щеше да я повали, да я завърже, да й запуши устата и после, докато го гледаше, обладана от ужас, щеше бавно да развие пластмасовия чувал и сантиметър по сантиметър, мъчително и постепенно да го издърпа над главата й. После щеше да го затвори. Неминуемо вътре щеше да остане малко въздух — достатъчно, за да й стигне за няколко минути живот. После, щом видеше, че найлонът започва да залепва по лицето й и да запушва устата й, щеше да си тръгне.

С тялото на Сюзън нямаше да може да постъпи както с всички останали. Другите или ги беше заравял в пясъка, или им беше връзвал тежък камък и беше наблюдавал как потъват в мътните води. Сюзън Чандлър обаче трябваше да остави, но можеше да потърси утеха във факта, че след като я премахне, следващата и последна жертва щеше да сподели погребението, устроено за нейните посестрими.