Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
You Belong to Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 24гласа)

Информация

Сканиране
Bridget(2012 г.)
Разпознаване и начална корекция
Еми(2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013 г.)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Нежни убийства

Американска. Първо издание

ИК „Кронос“, София, 1998

Редактор: Красимира Маврова

ISBN: 954-8516-41-1

История

  1. —Добавяне

81

Мат Бауър харесваше работата си в компанията за застраховки живот „Метрополитън“. Надяваше се един ден да седи в някой от директорските кабинети и затова работеше упорито за продажбата на застрахователни програми на малки фирми, което беше неговата област на компетенция. Беше на двайсет и пет години и плановете му за успешна кариера вече даваха резултати. Беше избран за курсовете по мениджмънт, а сега беше сгоден за племенницата на шефа си Деби, която беше от жените идеални спътници по пътя към върха. А онова, което още повече улесняваше нещата, бе, че той искрено я обичаше.

Затова беше видимо потиснат, когато се срещна със Сюзън Чандлър в пет и половина в едно кафе на Гранд Сентръл Стейшън.

Сюзън незабавно хареса младия мъж с честно лице и изряден вид. Тя разбираше неговите притеснения. Повярва му, когато той й каза, че много съжалява за Тифани и прояви съчувствие, когато й обясни защо не е искал името му да се свързва с едно разследване в убийство.

— Доктор Чандлър — каза той, — излизал съм с Тифани само два-три пъти. Първият път вечерях в „Пещерата“; поканих я да излезем, а тя пожела да й бъда кавалер на сватбата на някаква нейна приятелка.

— А вие не искахте да отидете?

— Тифани беше забавна, но знаех още от първия миг, че между нас нямаше искра, ако разбирате какво искам да кажа. Давах си сметка, че тя търси сериозна връзка, а не случайни срещи.

Спомняйки си изпълнения с нетърпение и надежда глас на Тифани, Сюзън кимна с разбиране.

Сервитьорката им наля кафе и Мат Бауър отпи глътка, преди да продължи:

— На сватбата на приятелката й аз действително споменах един филм, който исках да гледам. Беше спечелил Голямата награда на фестивала в Кан. Тифани каза, че тя също много искала да го види.

— И вие я поканихте?

Мат кимна.

— Даваха го в един малък киносалон във Вилидж. Усетих, че Тифани изобщо не го хареса, макар да твърдеше обратното. Отидохме да обядваме преди прожекцията. Попитах я дали обича суши и тя ми отговори, че й е любимо ястие. Доктор Чандлър, тя само не позеленя, когато храната пристигна. Беше ме помолила да поръчам и на нея и аз реших, че знае, че суши е сурова риба. После се разходихме малко и поразгледахме витрините. Изобщо не познавам Вилидж — не мога да различа единия край от другия, а доколкото разбрах — и тя.

— И тогава влязохте в онова магазинче за сувенири? — попита Сюзън.

„Дано си спомни къде се намира“ — помоли се мислено тя.

— Да. Всъщност Тифани се спря, защото нещо на витрината привлече погледа й. Каза, че й било много приятно да сме заедно и че искала спомен от тази наша среща, затова влязохме.

— А това отговаряше ли на вашето желание?

Той сви рамене.

— Не особено.

— Какво си спомняте за магазинчето, Мат? — Сюзън направи пауза. — Или предпочитате Матю?

Той се усмихна.

— Матю е само за майка ми. За останалата част от света съм просто Мат.

— Е, добре, Мат, какво си спомняте за магазинчето?

Той се замисли за момент.

— Беше натъпкано с евтини сувенири, но иначе беше чисто и спретнато, ако разбирате какво имам предвид. Собственикът… или продавачът, не знам точно кой — бил от Индия и забавното беше, че освен обичайните статуетки на свободата, тениски и копчета с „Аз обичам Ню Йорк“, имаше куп месингови маймунки и слончета, статуетки на Тадж Махал и индуски богове — ей такива неща.

Сюзън отвори портмонето си и извади тюркоазния пръстен, който й беше дала майката на Реджайна Клозън. Сложи го на дланта си и го показа на Мат Бауър.

— Познат ли ви е?

Той разгледа внимателно пръстена, но не посегна да го вземе.

— Пише ли от вътрешната страна „Ти ми принадлежиш“?

— Да.

— Тогава бих казал, че това е пръстенът, който подарих на Тифани или поне изглежда също като него.

„И като този на Каролин, обзалагам се“ — помисли си Сюзън.

— Както разбрах от разказа на Тифани — продължи Сюзън, — причината да се спрете на този пръстен била, че по същото време в магазинчето влязъл някакъв мъж и взел един, а после собственикът ви обяснил, че той вече бил купил няколко. Помните ли?

— Да, но аз изобщо не видях този мъж — отвърна Мат. — Магазинчето беше малко, а освен това пред мен имаше изрисувана дървена преграда, която закриваше щанда от погледа ми. Пък и точно в този момент четях за една от фигурките. Беше с глава на слон и тяло на човек и май че според легендата представляваше бог на мъдростта, благоденствието и щастието. Мислех, че е хубав сувенир, но когато се обърнах да я посоча на Тифани, тя разговаряше с човека на щанда. Държеше тюркоазния пръстен, а продавачът й разправяше как клиентът, който току-що беше излязъл от магазинчето, вече купил няколко от тях.

Показах й слона бог, но Тифани не прояви интерес. Сувенирът, който искаше да получи, беше този тюркоазен пръстен.

Бауър се усмихна.

— Тифани беше забавна. Когато й показах слончето и й прочетох легендата, тя каза, че й приличало твърде много на клиентите от „Пещерата“, затова го върнах и й купих пръстена.

Усмивката на Мат изчезна и той поклати глава.

— Беше само десет долара, но човек би си помислил, че съм й купил годежен пръстен. После, през целия път до метрото, ми държеше ръката и си пееше: „Ти ми принадлежиш“.

— Колко пъти се видяхте след това?

— Само веднъж. Тя непрекъснато се обаждаше у дома и ако попаднеше на телефонния секретар, изпяваше няколко такта от песента. Накрая я изведох да пийнем по едно питие и й обясних, че отдава твърде голямо значение на този пръстен, а независимо от това, че няколкото ни срещи са били приятни, според мен трябва да спрем дотук.

Той си допи кафето и си погледна часовника.

— Доктор Чандлър, много съжалявам, но трябва да тръгна след няколко минути. В шест и половина имам среща с годеницата си Деби.

Той направи знак за сметката.

— Аз плащам — каза Сюзън.

Съвсем съзнателно не попита за местоположението на магазинчето. Продължаваше да храни бледа надежда, че Мат може да е зърнал клиента, купил пръстена и че докато разказва какво се е случило вътре, нещо може да изскочи от подсъзнанието му.

Когато накрая все пак зададе въпроса, Мат можа да й каже само, че са гледали филма в някакъв киносалон недалеч от площад „Вашингтон“, че ресторантът, където са яли суши, бил на около четири пресечки от киното, и че когато видели магазинчето за сувенири, се намирали близо до спирката на метрото при Западна четвърта и Шесто Авеню.

Сюзън имаше един последен въпрос, който, надяваше се тя, можеше да се окаже от значение.

— Мат, Тифани спомена нещо за порно магазин от другата страна на улицата. Нещо да си спомняте?

Вече станал да си тръгва, той поклати глава:

— Не, не си спомням. Ще ми се да можех да ви помогна повече. — Той замълча за момент. — Знаете ли, под тази груба външност Тифани беше мило момиче. Зная, че всеки път, когато се сетя за репликата й как почти всички клиенти в „Пещерата“ приличали на слона бог, ми се иска да се засмея. Много се надявам, че ще открият кой й е причинил това. Довиждане.

Сюзън плати, взе си чантата и хвана такси към Западна четвърта улица и Шесто Авеню. По пътя погледна картата на Гринич Вилидж. Макар да беше живяла там няколко години, районът все още не й беше достатъчно познат. Възнамеряваше да тръгне от спирката на метрото по околните улички на Вилидж, докато намери магазинче за сувенири, което излага индийски стоки, а срещу него, от другата страна на улицата, се намира порно магазин. Звучеше съвсем просто — колко такива би могло да има?

„Не е проблем да помоля Крис Райън да ми помогне — помисли си тя, — но Вилидж не е чак толкова голям и предпочитам да се оправя сама.“

Беше решила, че ако намери магазинчето, ще влезе вътре и ще се опита да си поговори приятелски с продавача индиец. После, щом получеше снимката на Каролин Уелс от пътешествието й по море, на която се виждаше мъжът, подарил й тюркоазния пръстен, тя щеше да попита продавача индиец дали може да го разпознае.

Още не беше стигнала до целта, но вече стесняваше обръча около убиеца. Чувстваше, че е на прав път.