Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (8)

7

Докато пътуваше с таксито обратно към офиса си, Сюзън Чандлър мислено прехвърли срещите, които си насрочи за деня. След по-малко от час, в един, трябваше да направи психологическа оценка на седмокласник, който проявяваше признаци на умерена депресия. Подозираше, че става въпрос за нещо по-сериозно от типичния за пубертета проблем на самовглъбяване. Час по-късно щеше да приеме една шейсет и пет годишна жена, на която й предстоеше да се пенсионира. В резултат на очакваните промени, жената беше обзета от такава тревога, че бе загубила съня си. А в три часа се надяваше да посрещне жената, която нарече себе си „Карен“. Но тя беше прозвучала толкова уплашена, когато се обади, че Сюзън се опасяваше, да не би да си промени решението.

„От какво се страхува толкова?“ — запита се тя. Пет минути по-късно, след като отвори вратата, нейната секретарка Джанет я поздрави с одобрителна усмивка.

— Чудесно предаване, докторе. Имаме много обаждания. Изгарям от нетърпение да видя какво представлява тази Карен.

— Аз също — отвърна Сюзън с песимистична нотка в гласа. — Някакви важни съобщения?

— Да, сестра ви Дий се обади от летището. Каза, че съжалява задето ви е изпуснала вчера. Искаше да се извини за това, че е избухнала срещу вас в събота. Освен това държеше да чуе мнението ви за Александър Райт. Запознала се с него, след като вие сте си тръгнали. Каза, че бил страхотно привлекателен.

Джанет й подаде едно листче.

— Записала съм го.

Сюзън си помисли за мъжа, който дочу как баща й я моли да го нарича Чарлс. Малко след четиридесетте, над метър и осемдесет, русолява коса, заразителна усмивка, спомни си тя. Беше дошъл при нея, след като баща й се беше обърнал да посрещне друг гост.

— Не позволявайте това да ви разстройва. Вероятно е идея на Бинки — беше казал той окуражително. — Хайде да си вземем малко шампанско и да излезем навън.

Беше един от онези великолепни ранни есенни следобеди и двамата останаха на терасата, лениво отпивайки от високите чаши. Подрязаната морава и цветните градини представляваха изключителен декор за внушителната къща с кули, която баща й беше построил за Бинки.

Сюзън беше попитала Алекс Райт откъде познава баща й.

— До днес не го познавах — беше обяснил той. — Но с Бинки се знаем от години.

После той се беше поинтересувал с какво се занимава и повдигна вежди, когато тя му отвърна, че е клиничен психолог.

— Не че ми се струва чак толкова невероятно — побърза да обясни той, — но просто като чуя титлата „клиничен психолог“, си представям някакъв сериозен възрастен човек, а не изключително привлекателна млада дама като вас. За мен двете неща просто се изключват взаимно.

Тя беше облечена в тясна рокля от тъмнозелен вълнен креп, подчертана със светлозелено шалче — един от тоалетите, които си бе купила наскоро, специално за задължителните приеми, организирани от баща й.

— Повечето неделни следобеди прекарвам в широк пуловер и дънки — каза му тя. — Така картината изглежда ли по-успокояваща?

Нетърпелива да си спести гледката как баща й сантименталничи около Бинки и далеч не толкова нетърпелива да се види със сестра си, Сюзън скоро след това си тръгна — макар и не преди една приятелка да й прошепне, че Алекс Райт е син на покойния Александър Райт, легендарният филантроп.

— Библиотека „Райт“, Музей на изкуствата „Райт“, Център за изпълнителски изкуства „Райт“. Големи, наистина големи пари! — осведоми я тя с приглушен глас.

Сюзън погледна съобщението, оставено от сестра й. „Той действително е много привлекателен — помисли си тя. — Хммм.“

 

 

Кори Маркъс, нейният дванайсетгодишен пациент, направи теста добре. Но докато разговаряха, на Сюзън й се наложи да си припомни, че психологията включва по-скоро емоциите, отколкото интелекта. Родителите на момчето се бяха развели, когато Кори бил на две годинки, но бяха продължили да живеят близо един до друг, бяха останали приятели и в продължение на десет години той беше ходил без притеснение от единия в другия дом. Сега обаче майка му беше получила предложение за работа в Сан Франциско и внезапно удобното споразумение бе застрашено.

Мигайки, Кори се опитваше да прогони сълзите си, докато казваше:

— Знам, че тя иска да приеме работата, но ако го направи, това ще означава, че няма да мога да се виждам често с татко.

С разума си той преценяваше какво означава тази работа за кариерата на майка му. В емоционален план се надяваше, че тя ще отхвърли предложението, за да не го разделя от баща му.

— Какво смяташ, че трябва да направи? — попита го Сюзън.

Той се замисли за момент.

— Според мен мама наистина трябва да приеме предложението. Няма да е справедливо да се изисква от нея да го откаже.

„Какво добро дете“ — помисли си Сюзън. Оттук нататък задача й беше да му помогне да види положителното в промяната, която щеше да се извърши в живота му.

Естър Фостър, шейсет и пет годишната жена, която всеки момент трябваше да се пенсионира, пристигна в два часа и изглеждаше бледа и изтощена.

— Две седмици до голямото празненство, което на прост език означава „разчиствай бюрото, Еси“.

Лицето й се сгърчи.

— Посветих целия си живот на тази служба, доктор Чандлър. Наскоро случайно се срещнах с един мъж, за когото можех да се омъжа навремето и който сега преуспява. Двамата със съпругата му си живеят прекрасно.

— Искате да ми кажете, че съжалявате, че не сте се омъжили за него? — попита тихо Сюзън.

— Да, естествено!

Сюзън погледна настоятелно Естър в очите. След миг сянка от усмивка трепна в ъгълчетата на устните й.

— Беше дяволски досаден по онова време и изобщо не се е променил, доктор Чандлър — призна тя. — Но поне нямаше да бъда сама.

— Нека определим какво точно означава „сама“ — предложи Сюзън.

Когато Естър Фостър си тръгна в три без петнайсет, Джанет се появи със съд пилешка супа и пакетче бисквити.

По-малко от минута след това я уведоми, че майката на Реджайна Клозън и нейният адвокат Дъглас Лейтън са в приемната.

— Отведи ги в заседателната зала — нареди Сюзън. — Ще разговаряме там.

Джейн Клозън почти не се беше променила от времето, когато Сюзън я беше зърнала в офиса на окръжния прокурор на Уестчестър. Безупречна, в елегантен черен костюм, който вероятно струваше цяло състояние, и сиви коси, фризирани идеално, тя излъчваше онази сдържана изисканост, която заедно с тънките й ръце и глезени безспорно предполагаше потекло.

Адвокатът, който беше така рязък по телефона тази сутрин, сега имаше почти извинително изражение.

— Доктор Чандлър, надяваме се, че не ви пречим. Госпожа Клозън държи да ви покаже нещо важно и много се надява, че ще има възможност да се срещне с жената, която се обади по време на предаването ви тази сутрин.

Сюзън потисна усмивката си, когато забеляза издайническа руменина под мургавия му загар. На места тъмнорусите коси на Лейтън бяха изсветлели от слънцето, забеляза тя, и макар да беше облечен делово в тъмен костюм и вратовръзка, той създаваше впечатление за човек на живота.

Ветроходство, реши Сюзън без конкретно основание.

Погледна часовника си. Беше три без десет, време да пристъпят към същността.

Без да обръща внимание на Лейтън, тя отправи поглед към майката на Реджайна Клозън.

— Госпожо Клозън, изобщо не съм убедена, че жената, която се обади по време на радиопредаването, ще дойде в моя офис. Опасявам се, че ако разбере за вашето присъствие, може и незабавно да си отиде. Ще ви помоля да останете в това помещение при затворена врата; позволете ми да се срещна с нея в моя кабинет и след като успея да разбера какво знае, да я попитам дали не би приела да поговори с вас. Но вие разбирате, че ако тя откаже, аз нямам право да ви позволя да нарушите нейната неприкосновеност.

Джейн Клозън отвори чантичката си, бръкна вътре и извади един тюркоазен пръстен.

— Дъщеря ми е оставила този пръстен в каютата си на „Габриел“. Намерих го сред вещите й, които ми бяха върнати. Моля ви, покажете го на Карен. Ако онзи, който тя притежава, е същият, Карен просто трябва да разговаря с мен, макар че, моля, заявете й категорично, нямам никакво желание да узнавам истинската й самоличност, а единствено всяка подробност, свързана с мъжа, по който е започнала да се увлича.

Тя подаде пръстена на Сюзън.

— Обърнете внимание на надписа — каза Лейтън.

Сюзън се взря с присвити очи в миниатюрните букви. После отиде до прозореца, вдигна пръстена към светлината и започна бавно да го върти, докато прочете написаното. Тя ахна и се обърна към жената, която стоеше безмълвна и чакаше.

— Моля ви, седнете, госпожо Клозън. Секретарката ми ще ви донесе кафе или чай. И се молете Карен да се появи.

— Опасявам се, че аз не мога да остана — обади се припряно Лейтън. — Госпожо Клозън, много съжалявам, но не бях в състояние да отложа срещата си.

— Разбирам, Дъглас. — В тона на дамата имаше едва доловима рязка нотка. — Колата ме чака долу. Ще се оправя.

Лицето му се проясни.

— В такъв случай ви казвам довиждане. — Той кимна към Сюзън. — Доктор Чандлър.

Сюзън наблюдаваше с нарастваща тревога как стрелките на часовника допълзяха до три и пет, после до три и десет. Три и четвърт, мина три и половина, а после и четири без петнайсет. Тя се върна в заседателната зала. Лицето на Джейн Клозън бе станало бледо като платно.

„Тя изпитва физическа болка“ — даде си сметка Сюзън.

— Бих могла да се възползвам от онзи чай, ако поканата все още е в сила, доктор Чандлър — каза госпожа Клозън. Само едва доловимо потрепване в гласа издаваше невероятното й разочарование.