Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (73)

72

Доналд Ричардс беше казал на своята икономка Рина, че има планове за вечерта, а после телефонира на Марк Грийнбърг, добър приятел и колега психиатър, при когото беше ходил на сеанси известно време след смъртта на съпругата си. Грийнбърг се оказа свободен.

— Бетси отива с майка си на опера — каза той. — А аз отказах поканата. С удоволствие ще изпия едно заедно с теб на спокойствие.

Двамата се срещнаха в „Кенеди“ на Западна петдесет и седма улица. Грийнбърг, с вид на учен, към петдесетте, изчака, докато питиетата им пристигнат и после каза:

— Дон, отдавна не сме разговаряли като лекар и пациент. Как вървят нещата?

Ричардс се усмихна.

— Не се спирам. Предполагам, че това е добър признак.

— Прочетох книгата ти. Хареса ми. Кажи ми, каква беше причината да я напишеш?

— За втори път ми задават този въпрос — отбеляза Ричардс. — Очевидно темата ме е вълнувала. Имах пациент, чиято съпруга изчезна. Беше показателен случай. Преди две години, след като колата й беше намерена на дъното на езеро, а тялото вътре, той най-накрая успя отново да подреди живота си. Колата излетяла от шосето и паднала в езерото. Смъртта се оказа нещастен случай. Повечето жени в книгата се сблъскват с измама. Целта ми беше да предупредя другите жени за скритите опасности, които ги дебнат и да им покажа как да избягват някои опасни обстоятелства.

— Лично покаяние? Все още ли се обвиняваш за смъртта на Кати? — попита тихо Грийнбърг.

— Бих искал да вярвам, че започвам да преодолявам това чувство, но понякога отново ме сграбчва. Марк, слушал си го от мен достатъчно. Кати не искаше да прави тези снимки. Чувстваше се притеснена. После ми каза: „Зная как ще реагираш, Дон. Не е честно по отношение на другите да се отказвам в последния момент“. Аз винаги роптаех срещу нейния навик да отменя планове в последната минута, особено когато ставаше въпрос за съвместна дейност. Е, това че ме послуша, й коства живота.

Дон Ричардс отпи голяма глътка от питието си.

— Но Кати не ти беше казала, че може би е бременна — припомни му Грийнбърг. — Иначе ти щеше да я накараш да си остане вкъщи, когато е споделила с теб, че не се чувства добре.

— Не, не ми каза. После, когато се върнах назад, си спомних, че цикълът й беше закъснял с две седмици. — Дон Ричардс сви рамене. — Все още има тежки моменти, но се оправям. Може би фактът, че скоро ставам на четиридесет, ме кара да осъзная, че е време да се разделя с миналото.

— Мислил ли си да отидеш на някакво пътуване, макар и кратко? Смятам, че за теб това ще бъде важна стъпка.

— Скоро наистина ще предприема такова пътуване. Свършвам представянето на книгата си следващата седмица в Маями и ще видя дали мога да намеря някой подходящ маршрут.

— Това е добра новина — каза Грийнбърг. — Последен въпрос: Сега излизаш ли с някого?

— Снощи бях на среща. Сюзън Чандлър, психолог. Води ежедневно радиопредаване и освен това има частна практика. Много привлекателна и интересна жена. Но това е всичко.

— Доколкото разбирам, възнамеряваш да се видиш с нея отново?

Дон Ричардс се усмихна.

— Бих казал, че имам големи планове за нея, Марк.

 

 

Когато Дон Ричардс се прибра вкъщи в десет часа, той се поколеба дали да се обади на Сюзън, после реши, че не е прекалено късно да опита.

Тя отговори при първото позвъняване.

— Сюзън, звучахте доста потисната днес следобед. Как се чувствате сега?

— О, по-добре, струва ми се — отвърна Сюзън. — Радвам се, че се обадихте, Дон. Исках да ви питам нещо.

— Давайте.

— Вие сте правили много туристически рейсове с кораб, нали така?

Ричардс осъзна, че е стиснал здраво слушалката.

— Преди да се оженя и след това. Двамата със съпругата ми обожавахме морето.

— И сте били на борда на „Габриел“ няколко пъти?

— Да.

— Аз никога не съм била на такова пътешествие, така че моля ви, помогнете ми. Доколкото разбирам, на корабите се предлагат фотографски услуги и се правят много снимки.

— О, разбира се. Изключително доходно предприятие.

— Да имате някаква представа дали пазят негативите от отминалите рейсове като архив?

— Не зная.

— А случайно да притежавате някакви снимки, които да са направени на „Габриел“? Надявам се да намеря името на фирмата, която работи… или е работила за „Габриел“.

— Сигурен съм, че имам снимки от времето, когато с Кати ходехме на туристически рейсове.

— Бихте ли проверили? Бих могла да попитам госпожа Клозън, но не ми се иска да я безпокоя за това.

— Изчакайте малко.

Доналд Ричардс остави слушалката и отиде до шкафа, където беше прибрал снимките и спомените от съвместния си живот с Кати. Издърпа една кутия от най-горния рафт, на която пишеше „Ваканции“ и я отнесе обратно до телефона.

— Един момент — каза той на Сюзън. — Ако имам, трябва да са в кутията, която преглеждам в момента. Радвам се, че сте от другата страна на линията. Връщането към стари спомени може да бъде потискащо.

— Точно това правех в апартамента на Джъстин Уелс — каза му Сюзън.

— Била сте при Джъстин Уелс? — Дон Ричардс дори не се опита да скрие изненадата си.

— Да. Смятах, че мога да му бъда полезна.

„Няма да ми каже нищо повече“ — даде си сметка Ричардс. Той беше намерил онова, което търсеше — купче яркосини картонени папки.

Отвори най-горната и погледна снимката, на която двамата с Кати седяха на своята маса на „Габриел“. Отзад се виждаше големият панорамен прозорец, който очертаваше в рамка залеза над океана.

Махна снимката от папката и я обърна. На гърба имаше информация за повторна поръчка. Когато прочете данните на Сюзън, гласът му беше овладян.

— Чудесно — възкликна Сюзън. — Една и съща фирма прави снимките за „Габриел“ и за кораба, на който е пътувала Каролин. Може би ще успея да открия копие на снимката, която Каролин Уелс е възнамерявала да ми прати по пощата.

— Искате да кажете фотографията на мъжа, който й е подарил тюркоазния пръстен?

Тя не отговори направо.

— Мисля, че не трябва да се надявам особено. Вероятно вече не пазят дори негативите.

— Вижте, следващата седмица няма да бъда в града — отивам на последния етап от рекламната кампания на книгата ми — каза Дон Ричардс. — Тръгвам в понеделник и много бих искал да ви видя, преди да замина. Какво ще кажете за късна закуска, ранен обяд или вечеря в неделя?

Сюзън се засмя.

— Нека да е вечеря. Следобед съм заета.

Когато няколко минути по-късно приключи разговора, Доналд Ричардс продължи да разглежда снимките от пътуванията с Кати. Внезапно бе обзет от усещането, че това е една безвъзвратно отминала част от живота му. Очевидно предстоеше промяна. Той знаеше, че след седмица може би щеше да погребе завинаги всичките си терзания от последните четири години.