Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (70)

69

Пийт Санчес, детективът от Йонкърс, вече започваше да се безпокои, че може и да не успеят да лепнат на Шарки Дайън убийството на Тифани Смит. В началото изглеждаше съвсем лесно, но сега ставаше ясно, че ако не намерят ножа, с който е била убита Тифани, и той не ги отведе при Дайън, или пък ако самият Дайън не се пречупи и не признае, тяхната версия всъщност оставаше твърде неубедителна.

Голям проблем беше, че Джоуи, барманът от „Пещерата“, не беше сто процента сигурен, че човекът, когото беше видял да изчезва в задната част на бензиностанцията наистина е бил Шарки. Ако случаят изобщо стигнеше до съд, защитата щеше да разбие свидетелските му показания. Пийт си представяше сценария:

Не е ли факт, че господин Дайън просто е поканил госпожица Смит на среща? Това криминално престъпление ли е?

Джоуи беше описал как Дайън първо подхвърлил нещо на Тифани, а после сграбчил ръката й и здраво я стиснал, когато тя се опитала да се освободи. „Той я накара да извика и не искаше да я пусне, когато тя се дръпна“ — беше казал той.

Санчес поклати глава. „Може и да мине като обвинение за тормоз, но в никакъв случай за убийство“ — помисли си той. В момента един екип претърсваше купищата отпадъци от контейнера, който бяха вдигнали от паркинга на „Пещерата“. Стискаше палци да намерят там оръжието, с което е било извършено убийството.

Другата му голяма надежда беше някой да се обади по горещата линия с нещо по-конкретно от подозрение. Собственикът на италианския ресторант беше обявил награда от десет хиляди долара за информация, която би довела до осъждането на убиеца на Тифани Смит. Той знаеше, че за онази измет, дето се мотаеха с Шарки, десет хиляди бяха много пари. Половината от тях бяха наркомани. „Повечето от тия негодници ще продадат и собствената си майка за една доза — помисли си Пийт, — какво остава за десет хиляди.“

В шест и половина вечерта той прие две телефонни обаждания в разстояние на няколко минути. Първото беше от един информатор на име Били. С дрезгав шепот той съобщи на Пийт, че след като бил изхвърлен от „Пещерата“, Шарки отишъл на едно място, наречено „Лампите“. Там бързо обърнал няколко питиета и казал на бармана и на още един тип, че сега се връщал да се разправи с мацето, дето му се дуело.

„Лампите“ — помисли си Пийт. — Бардак. И то на няколко минути от „Пещерата“.

— Кога е тръгнал оттам? — попита той рязко.

— Около дванайсет без пет. Казал, че мацето свършва работа в полунощ.

— Ти си мой човек, Били! — възкликна доволно Пийт.

Миг по-късно по телефона се обади началникът на отряда, изпратен да претърсва отпадъците от контейнера:

— Пийт, помниш ли тюркоазния пръстен, за който ни каза да гледаме? Намерихме го. Беше попаднал в средата на парче лазаня.

„Е, и какво от това? — помисли си Пийт. — Сигурно е, че не Шарки го е дал на Тифани. Но поне мога да кажа на Сюзън, че сме го намерили.“