Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (63)

62

В четвъртък сутринта в девет и половина капитан Том Ший за пореден път разговаряше със свидетеля Оливър Бейкър. Този път Бейкър изглеждаше видимо напрегнат. Първите му думи бяха:

— Капитане, Бети — това е жена ми — е направо съсипана, откакто се обадихте снощи. Вече се чуди дали не смятате, че съм блъснал горката жена и дали това не е вашият начин да ме накарате да говоря за злополуката и сам да се издам.

Ший се взря в лицето на Бейкър и забеляза, че издутите му бузи, тънките му устни и тесният му нос тази сутрин изглеждаха някак сгърчени, сякаш притежателят им се беше свил в очакване да получи удар.

— Господин Бейкър — заяви капитанът с унило търпение, — повикан сте тук, само за да ни кажете дали няма още някакви подробности, макар и незначителни, които може би сте си спомнил.

— Значи аз самият не съм заподозрян?

— Категорично не.

Бейкър изпусна една драматична въздишка на облекчение.

— Удобно ли е да се обадя веднага на Бети? Когато тръгнах, тя щеше да припадне от притеснение.

Ший вдигна телефона.

— Какъв ви е номерът?

Набра го и когато от другата страна някой вдигна, той каза:

— Госпожа Бейкър? Добре, радвам се, че ви чувам. Говори капитан Ший от XIX полицейско управление. Искам лично да ви уверя, че съм извикал съпруга ви тук, само защото той е важен свидетел, който ни оказва неоценима помощ. Понякога свидетелите се сещат за незначителни подробности след инцидента и това е всичко, което се надяваме, че можем да научим от Оливър. Сега ще ви го дам за минута и ви желая приятен ден.

Сияещ, Оливър Бейкър пое слушалката от Ший.

— Чу ли, скъпа? Аз съм важен свидетел. Точно. Ако момичетата се обадят от училище, можеш да им кажеш, че техният баща няма да свърши в дранголника. Ха-ха… Разбира се, че ще се прибера веднага след работа. Дочуване.

„Трябваше да го оставя да се притеснява“ — помисли си Ший, докато оставяше слушалката.

— А сега, господин Бейкър, нека прехвърлим отново по-важните подробности. Вие казахте, че сте видели как някой взема дебелия плик от госпожа Уелс?

Бейкър поклати глава.

— Не „взема“. Както ви обясних, аз си помислих, че той се опитва да я задържи да не падне и поема плика.

— И не можете да си спомните нищо за външния вид на този човек? Изобщо не сте зърнали лицето му?

— Не. Жената, госпожа Уелс, стоеше леко извърната на една страна. Аз гледах право в нея, защото чувствах, че нещо не е наред, че е някак нестабилна. И тогава онзи мъж, непознатият де, хвана плика.

— Вие сте сигурен, че е бил мъж?

— Видях ръката му — нали разбирате, ръкава на палтото му, пръстите.

„Все пак стигнахме донякъде“ — помисли си Ший с надежда.

— Какво палто носеше?

— Не беше за специален сезон. Но беше хубаво. Толкова поне видях. Хубавите дрехи говорят сами за себе си, не мислите ли? Не мога да бъда сигурен, но май неговото беше „Бърбъри“.

— „Бърбъри“?

— Точно така.

— Това фигурира в бележките ми. Казахте го миналия път. Забелязахте ли дали носи пръстен?

Бейкър поклати глава.

— С положителност не, нямаше пръстен. Трябва да разберете, капитане, цялата тая работа стана за част от секундата и после очите ми бяха приковани в горката жена. Аз просто знаех, че камионът ще я прегази.

„Значи палто деми-сезон като «Бърбъри» — помисли си Ший. — Ще проверим с какво е бил Уелс на работа този ден.“ Той стана.

— Съжалявам за безпокойството, господин Бейкър, и много ви благодаря, че се отзовахте на поканата ми тази сутрин.

Бейкър, вече убеден, че не е заподозрян, изглежда не изгаряше от желание да си тръгне.

— Не зная дали това може да е от полза, капитане, ама… — Той се поколеба.

— Всичко може да се окаже от полза — каза Ший бързо. — Какво имате предвид?

— Ами, може и да греша, ама аз наистина останах с впечатление, че мъжът, който взе плика, носеше часовник с тъмна кожена каишка.

Един час по-късно инспектор Марти Пауър се намираше в офиса на Джъстин Уелс. Самият Уелс не беше там, но инспекторът си побъбри доста ползотворно с Барбара Джинграс — момичето в приемната, което се оказа доста общително. За по-малко от три минути той научи всичко за това, как Барбара чула Каролин Уелс в радиопредаването „Питайте доктор Сюзън“ в понеделник и как казала на господин Уелс за това, когато той се върнал от обяд.

— Мисля, че това или го вбеси, или го разстрои, нещо такова — призна му тя, — защото по-късно той излезе, без да ми каже кога ще се върне.

— Помните ли дали е бил облечен с палто, когато е излязъл? — попита Пауър.

Барбара прехапа устни и се смръщи в усилие да се сети.

— Чакайте да видя. Сутринта беше с палтото си от туид. Той е много взискателен към дрехите си и аз винаги забелязвам с какво е облечен. Виждате ли, моят приятел Джейк е горе-долу на ръста на господин Уелс и е тъмнокос, също като него, тъй че когато искам да му купя някаква дреха за подарък, винаги гледам да му намеря нещо подобно на онова, което съм виждала да носи господин Уелс.

Барбара се усмихна на инспектора.

— Всъщност, рожденият ден на Джейк беше миналата седмица и аз му купих риза на сини и бели райета с бяла яка и маншети, точно каквато има и господин Уелс. Струваше цяло състояние, но той много я хареса. А връзката…

Без да проявява интерес към вратовръзката, която Джейк беше получил за рождения си ден, Марти Пауър я прекъсна:

— Значи вие твърдите, че в понеделник Джъстин Уелс е бил с палто от туид?

— Абсолютно. Само че… един момент. Знаете ли какво? Когато господин Уелс излезе в понеделник след обяд, той пак беше с палтото от туид, но когато се върна, вече носеше „Бърбъри“. Не бях помислила за това, но вероятно си е ходил до вкъщи.

Последното, което инспекторът научи, и според него представляваше съществена информация, бе, че Уелс винаги носел часовник с тъмна кожена каишка.