Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (52)

51

След второто си обаждане в предаването „Питайте доктор Сюзън“ Тифани беше изключително доволна от себе си. Тя успя да издекламира точно онова, което искаше и сега се надяваше, че някой ще разкаже за обаждането й на Мат. Освен това беше сигурна, че шефът й Тони Сепеди щеше да бъде въодушевен, когато разбере за рекламата, която успя да направи на „Пещерата“.

После изведнъж й хрумна: „Ами ако Мат се появи в «Пещерата» тази вечер?“. Тифани се огледа преценяващо в огледалото. Определено й беше време да се боядиса — тъмните корени на косата й се бяха показали. „Изглеждат като релси“ — помисли си тя. Освен това бретонът й беше твърде дълъг. „Може да ме сбърка с овчарско куче“ — каза си тя закачливо, докато набираше номера на фризьорката си.

— Тифани! Боже, всички говорим само за теб. Една клиентка вчера ни каза, че си се обадила в предаването „Питайте доктор Сюзън“ и днес го пуснахме. Когато те чух, креснах на всички да млъкнат. Дори изключихме сешоарите. Звучеше страхотно. Толкова естествена, толкова умна. И чуй, кажи на твоя шеф, че заслужаваш повишение.

Молбата на Тифани за незабавно обслужване бе приета с ентусиазъм.

— Пристигай веднага! Ти си знаменитост. И трябва да те направим наистина да изглеждаш така.

Четиридесет и пет минути по-късно Тифани седеше пред един умивалник. Когато се прибра у дома, беше четири и двайсет. Искрящата й коса галеше раменете й, а маникюрът й бе направен в тъмносиния цвят, който Джил я насърчи да опита.

„Трябва да излезеш до петнайсет минути — предупреди се мислено тя. — Реклама или не, Тони побеснява, ако закъснееш за работа.“

Въпреки това тя отдели време да приглади набързо полата и блузата, с които знаеше, че изглежда страхотно. Може би ако Мат се появеше, двамата щяха да отидат някъде след края на работното й време в полунощ, може би на някое хубаво място за едно среднощно питие.

Тя се поколеба дали да си сложи тюркоазния пръстен, после реши да не го прави. Само че ако Мат наистина се появеше и случайно споменеше за него, нямаше защо да му обяснява. Просто можеше да го остави да го види, уж случайно…

Тифани беше на вратата, готова да излезе, когато телефонът иззвъня. „Нека си звъни — помисли си тя, — не искам да се забавя заради някакъв си разговор.“

„От друга страна — каза си тя, разсъждавайки бързо — може пък да е Мат.“ Прекоси тичешком малката всекидневна до още по-малката спалня и успя да вдигне слушалката на третото позвъняване.

Беше майката на Мат. Не си направи труда да я поздрави, а премина направо на въпроса:

— Тифани, настоявам незабавно да престанеш да говориш по радиото за моя син. Матю те е извеждал само няколко пъти. Той ми каза, че няма нищо общо с теб. Следващия месец се мести в Лонг Айланд. Току-що се сгоди за една много привлекателна млада жена, с която излиза от известно време. Тъй че, моля те, забрави го и престани да разправяш за срещите си с него, особено там, където неговите приятели или годеницата му могат да те чуят.

След което в ухото на Тифани прозвуча решително изщракване.

Шокирана, цяла минута тя остана абсолютно неподвижна, стиснала в ръка слушалката. Сгоден? „Аз дори не съм чувала да е излизал с някоя по-специално“ — помисли си тя, а отчаянието постепенно стягаше гърлото й.

— Ако желаете да се обадите…

Гласът от централата звучеше така, сякаш идваше от друга планета. Тифани тресна слушалката върху вилката. Трябваше да тръгва за работа. Вече знаеше, че трябва да бърза, за да не закъснее. С лице, обляно в сълзи, тя хукна надолу по стълбите, без да обръща внимание на поздрава на шестгодишния син на хазяина си, който играеше на верандата.

В колата болката и разочарованието я заляха и тя почти не можеше да си поеме дъх от риданията, които разтърсваха тялото й. Искаше й се да спре някъде и да се наплаче, но знаеше, че няма никакво време.

Вместо това, когато пристигна при „Пещерата“, тя си избра едно отдалечено място на паркинга и за момент застина неподвижно зад волана. После си извади пудрата. Трябваше да се овладее. Не можеше да влезе там в този вид. Не можеше да им позволи да я видят обляна в сълзи заради някакъв си глупак, който ядеше сурова риба и я водеше само на тъпи филми.

— Че на кой изобщо му е притрябвал? — възкликна тя гласно.

Нов пласт фон дьо тен, още малко сенки за очи и червило помогнаха за маскиране на пораженията, макар че устната й не преставаше да трепери.

— Ти като не ме искаш, и аз не те искам! — повтаряше си тя гневно. — Мразя те, Мат! Глупак такъв!

Беше пет без една минута. Въпреки всичко можеше да пристигне навреме, но трябваше да тръгне незабавно. Само това й липсваше сега — Тони да започне да й крещи.

На път за кухнята тя мина покрай контейнера за боклук. Спря за момент и го погледна. С единствено рязко движение свали тюркоазния пръстен от безименния си пръст и го хвърли вътре, където той изчезна в полуотворена найлонова торба, пълна с отпадъци от обяда.

— Кофти пръстен и ми донесе кофти късмет! — измърмори Тифани, после хукна към кухненската врата, бутна я, влезе и извика: — Здравейте момчета. Тони, разбра ли каква реклама направих днес на това бунище?