Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (41)

40

В сряда сутринта Сюзън се събуди в шест часа, взе си душ, изми си косата и бързо я изсуши. „Тинесторуса“ — помисли си тя, докато се гледаше в огледалото и нагласяваше няколко непокорни кичура. Е, поне бе естествено чуплива и не изискваше специални грижи. За момент се взря в отражението си и се огледа безпристрастно. Твърде дебели вежди. Но по-добре да си останат такива. Идеята да ги изтъни не й допадаше. Хубава кожа. Поне с нея можеше да се гордее. Дори едва забележимият белег на челото й, резултат от съприкосновение с кънката на Дий, когато и двете паднаха едновременно, докато се пързаляха заедно преди години, почти беше изчезнал. Устни, също като веждите й — твърде плътни. Нос правилен — това беше добре, очи пъстри, като на мама; брадичка волева.

Тя си спомни какво каза сестра Беатрис на майка й, когато постъпи първа година в Академията „Свято Сърце“. „Сюзън е упорита по характер и при нея това е добродетел. Щом издаде брадичка по този начин и аз разбирам, че става нещо, което според нея трябва да се уреди.“

„В този момент мисля, че доста неща трябва да се уредят или поне да се огледат — помисли си Сюзън. — Приготвила съм цял списък.“ Трябваше да бъде готова за вечерята с Доналд Ричардс. Да, доктор Ричардс, чийто любим пътнически кораб беше „Габриел“.

 

 

За да спести време, този път Сюзън се отказа от обичайната си разходка и взе такси до офиса си. Пристигна в седем и петнайсет. Когато влезе в сградата с изненада установи, че вратата на фоайето не е заключена и въпреки това бюрото, където обикновено седеше охраната беше празно. „Това място изобщо не се охранява“ — помисли си тя, докато вървеше към асансьора. Сградата беше продадена наскоро и Сюзън се запита дали това непретенциозно обслужване не е началото на кампания от страна на новите собственици да се освободят от старите наематели, за да могат да вдигнат цените. „Време е да изчета подробно договора“ — каза си тя, докато слизаше от асансьора, за да се озове на потъналия в мрак най-горен етаж.

— Това е абсурдно — измърмори тя под нос, търсейки пипнешком ключа за осветлението.

Но въпреки лампите коридорът продължи да тъне в сумрак. „Нищо чудно — каза си Сюзън, отбелязвайки, че две крушки липсват. — Кой въобще поддържа тази сграда в момента?“ — запита се тя унило. Набеляза си по-късно да говори с домакина, но щом се озова в кабинета си, раздразнението й постепенно отмина. Незабавно се залови за работа. През следващия час прегледа натрупаната кореспонденция и се подготви да задейства плана, който беше съставила миналата нощ.

Беше решила да отиде в офиса на Джъстин Уелс и да му постави ребром въпроса за записа и за нейното убеждение, че тайнствената слушателка, обадила се в ефир, е неговата съпруга. Ако го нямаше, възнамеряваше да пусне онази част от предаването в понеделник на неговата секретарка или служителката на рецепцията. В случай че Уелс наистина бе човекът, помолил за записа, както тя подозираше, тогава жената, която бе нарекла себе си „Карен“, можеше да бъде разпозната от някой от неговите подчинени, помисли си Сюзън. Възможно ли беше да е просто съвпадение, че съпругата на Джъстин Уелс претърпя злополука толкова скоро след телефонното обаждане?

Сюзън прегледа останалата част от бележките си, отбелязвайки точките, които все още я интересуваха. „Възрастната свидетелка на произшествието с Каролин Уелс.“ Беше ли права Хилда Джонсън, когато твърдеше, че някой беше блъснал Каролин? И не по-маловажно — убийството на Джонсън само няколко часа по-късно пак ли беше съвпадение? „Тифани.“ Тя се беше обадила, за да каже, че притежава тюркоазен пръстен с гравиран надпис също като този на Реджайна и Карен. Дали щеше да й го изпрати?

„Ще трябва да поговоря за нея в днешното предаване — помисли си Сюзън. — Така поне има вероятност да се обади отново, въпреки че ми е необходимо да се срещна с нея. Ако пръстенът е същият като другите, ще трябва да я накарам да дойде и да се срещне с мен. Просто трябва да си спомни откъде го е купила. Или може би ще пожелае да попита бившия си приятел, ако той си спомня по-добре.“

Следващата бележка в списъка й беше относно Дъглас Лейтън. Предния ден, когато посети Сюзън и говори за него, Джейн Клозън изрази съвсем недвусмислени опасения.

„Лейтън се беше държал подозрително — помисли си Сюзън, — с това негово излизане буквално минути преди часа, в който Карен трябваше да пристигне в офиса. Нима се страхуваше да се срещне с нея? И ако беше така, защо?“

Последната точка се отнасяше до Доналд Ричардс. „Случайно съвпадение ли беше, че неговият любим пътнически кораб се казваше «Габриел» и че книгата му беше посветена на темата за изчезнали жени? Имаше ли нещо скрито в този на пръв поглед приятен мъж, което не се виждаше на повърхността?“ — запита се Сюзън.

Тя стана от бюрото. Неда сигурно вече беше пристигнала в офиса си и беше сварила кафе. Сюзън заключи външната врата, пусна ключа за офиса в джоба си и тръгна по коридора.

Днес за пореден път вратата на Неда беше отключена. Сюзън прекоси рецепцията, продължи по коридора и се отправи към кухнята, следвайки аромата на горещо кафе. Завари Неда да реже току-що затоплен във фурната бадемов кекс. Възрастната жена се обърна, щом чу стъпките на Сюзън, и когато я видя, се усмихна.

— Видях, че при теб свети и реших, че ще се появиш по някое време. Имаш инстинкт на пощенски гълъб, когато се отбия в пекарната.

Сюзън се пресегна към шкафа за чашка и отиде до кафеника.

— Защо не си заключваш вратата, когато си сама?

— Не се притеснявах… Знаех, че ти си тук. Как е на домашния фронт?

— Спокойно. Мама вече се оправи след пристъпа на меланхолия по случай годишнината. Чарлс специално ми се обади да ме пита не смятам ли, че приемът е бил невероятен. Всъщност, като последствие аз наистина имах една интересна среща. С един приятел на Бинки. Алекс Райт. Изискан и представителен. Ръководи семейната фондация. Много приятен мъж.

Неда повдигна вежди.

— Боже мили, както би възкликнала майка ми. Впечатлена съм. Фондацията на семейство Райт дарява цяло състояние всяка година. Срещала съм се с Алекс няколко пъти. Може би е малко затворен, освен това очевидно мрази да бъде център на внимание, но от онова, което съм чувала, той е много деен и не е човек, който се задоволява само да прибира допълнителната печалба от членството си в Управителния съвет. Доколкото знам, проверява лично всички основни молби за отпускане на помощи. Дядо му започнал да трупа състояние, а баща му превърнал милионите, в милиарди. Чувам, че Алекс е прагматик, но доколкото разбирам, не е от същото тесто. Забавен ли е?

— Приятен е, даже много — отвърна Сюзън, изненадана от топлината в гласа си. Погледна часовника си. — Добре, аз тръгвам. Имам да проведа няколко разговора.

Сюзън грабна едно солидно парче бадемов кекс и си взе чашата.

— Благодаря за дажбата за бедстващи.

— За теб винаги. Отбий се довечера на чаша вино.

— Благодаря, но няма да е довечера. Имам среща. Ще ти разказвам утре за него.

Когато Сюзън се върна в своя офис, Джанет беше там и разговаряше по телефона.

— О, чакайте малко, ето я — каза Джанет и покри слушалката с ръка. — Алекс Райт. Каза, че е лично. И прозвуча толкова разочарован, когато му казах, че не сте тук. Сигурно е готин.

„По-спокойно“ — помисли си Сюзън.

— Кажи му, че веднага отивам.

Тя затвори вратата с ненужна сила, остави чашата с кафе и кекса на бюрото си и вдигна слушалката.

— Здравейте, Алекс.

Гласът му прозвуча с весело задоволство.

— Секретарката ви е права. Бях разочарован, но трябва да отбележа, че никой досега не ме е наричал „готин“. Поласкан съм.

— Джанет има дразнещия навик да закрива слушалката с ръка и после на висок глас да прави своите коментари — отбеляза Сюзън.

— И все пак съм поласкан. — Тонът му се промени. — Потърсих ви у вас преди половин час. Смятах, че е прилично време. Предположих, че тръгвате на работа към девет.

— Днес дойдох в седем и половина. Обичам да започвам отрано.

— Приличаме си. Аз също ставам рано. Домашното възпитание на баща ми. Той смяташе, че който спи след шест часа сутринта, пропуска възможността да натрупа повече пари.

Сюзън си помисли за онова, което Неда току-що й беше разказала за бащата на Алекс Райт.

— Споделяте ли мнението му?

— Господи, не. Всъщност, в някои дни, когато нямам съвещания, съвсем съзнателно се излежавам или чета вестниците в леглото, само защото знам колко би го подразнило това.

Сюзън се засмя.

— Внимавайте. Говорите на психолог.

— О, забравих. Всъщност, наистина съжалявам за баща си. Той пропусна толкова неща в живота си. Ще ми се да се беше научил да усеща аромата на цветята. В много отношения той беше забележителен човек… Както и да е, не се обадих да го обсъждам или да обяснявам какви са ми навиците за спане. Просто исках да ви кажа, че в понеделник вечерта прекарах чудесно във вашата компания и се надявам, че отново ще бъдете свободна в събота вечерта. Нашата фондация отпусна парични средства на Нюйоркската обществена библиотека, предназначени за поддържане на редките издания. По този случай в Ротонда Макгро в централната библиотека на Пето Авеню се организира официален прием. Няма да бъде в много широк кръг — не повече от четиридесет души. Първоначално възнамерявах да отклоня този ангажимент, но не е редно, а ако вие приемете да дойдете с мен, дори може да ми бъде приятно.

Сюзън слушаше. Беше поласкана. В един миг си даде сметка, че тонът на Алекс Райт е станал увещателен.

— Много любезно от ваша страна. Да, свободна съм и бих дошла с удоволствие — отговори тя искрено.

— Ще ви взема около шест и половина, ако ви е удобно.

— Добре.

Гласът му се промени, в него се прокрадна несигурност.

— О, Сюзън, между другото, разговарях със сестра ви.

— С Дий?

Сюзън си даде сметка, че не успя да прикрие изненадата си.

— Да, запознах се с нея на приема на Бинки, след като вие си тръгнахте. Тя се обадила в моя апартамент снощи и ми оставила съобщение. Затова я потърсих. Ще пристигне в Ню Йорк този уикенд. Казах й, че ще ви поканя на приема и й предложих да се присъедини към нас. Стори ми се доста потисната.

— Много любезно от ваша страна — отвърна тя.

Когато миг по-късно затвори, Сюзън отпи от полуизстиналото кафе и впери поглед в бадемовия кекс, който вече изобщо не я съблазняваше. Спомни си как преди седем години Дий се беше обадила на Джак да сподели колко била разстроена от новите си снимки, да го помоли да им хвърли един поглед и да я посъветва какво да прави.

„И това — помисли си Сюзън с болезнена горчивина, — бе началото на края за нас двамата с Джак. Възможно ли е историята да се повтаря?“ — запита се тя.