Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (40)

39

В сряда сутринта Дъглас Лейтън започна да прилага стратегията си. Той знаеше, че ще му трябват много усилия да успокои Джейн Клозън, преди да тръгне на пътуването, но през безсънните ранни утринни часове беше измислил план.

Колко пъти през годините майка му му беше говорила — разтревожена, притеснена и напрегната, със сълзи на очи, умолявайки го да не си създава повече неприятности: „Виж само как баща ти си съсипа живота, Дъг. Не бъди като него — казваше тя. — Вземи пример от братовчедите си“.

„Разбира се — помисли си Дъг нетърпеливо, докато отмяташе завивките и ставаше от леглото. — Вземи пример от братовчедите си, дето поколения наред са тъпкани с пари и нямаше защо да се тревожат за стипендии, защото получаваха автоматичен достъп до най-добрите училища.“

Стипендии… Дъглас Лейтън се усмихна на спомена. Изискваше се много работа, за да бъде винаги начело. За щастие беше достатъчно умен, за да поддържа необходимите високи бележки, дори ако това понякога означаваше да прави неофициални посещения в кабинетите на своите преподаватели, за да зърне предварително най-важните тестове.

Той си спомняше преподавателката по математика в прогимназията, която го спипа в кабинета си. Беше успял ловко да се измъкне от конфузната ситуация, обръщайки я в своя полза, защото веднага съобрази и я попита дали нещо не е наред. Обясни й, че е получил съобщение, което му нареждало да отиде при нея незабавно. В крайна сметка преподавателката му се извини с думите, че ученици, на които им предстоят кандидатстудентски изпити, биха могли да използват времето си за нещо по-полезно от това да пращат глупави съобщения.

Дъглас Лейтън винаги беше успявал с приказки да излезе от неприятно положение. Този път обаче не ставаше въпрос само за резултат от тест. Залогът беше много по-голям.

Той знаеше, че госпожа Клозън винаги закусва рано и ако нямаше заседание или час при своя лекар, можеше да се разчита, че ще се задържи в трапезарията и за втора чаша кафе на малката масичка до прозореца. Веднъж му беше казала, че като наблюдавала мощното течение на Ийст Ривър, това й вдъхвало успокоение. „Целият живот се управлява от течения, Дъглас — беше му казала тя. — Когато се натъжа, гледката на реката ми напомня, че не мога вечно да контролирам събитията дори в собствения си живот.“

Госпожа Клозън беше приемала неговите спорадични обаждания с молба да намине на чаша кафе, за да могат да обсъдят дадена молба за отпускане на средства, преди разглеждането й пред Управителния съвет. За всички, с изключение на една сума, неговите съвети бяха разумни и тя бе свикнала да му се доверява и да разчита на него. Само по един въпрос той съзнателно я беше дезинформирал и го беше направил толкова внимателно, че тя нямаше никакво основание да подозира каквато и да било случайност.

„Джейн Клозън вече няма близък човек“ — напомни си той, докато си вземаше душ и се обличаше, след като внимателно бе подбрал подходящ тъмносин костюм. Вчера на заседанието беше със сако и панталон. Грешка — госпожа Клозън не одобрява ежедневно според нея облекло да се носи на заседания на Управителния съвет.

„Имах да мисля за твърде много неща — каза си Дъг с раздразнение. — Джейн Клозън е самотна и много болна — не би трябвало да е толкова трудно да бъде успокоена.“

В таксито на път за Бийкмън Плейс той внимателно изрепетира историята, която щеше да й предложи.

Портиерът настоя да съобщи за него, въпреки че той му каза да не си прави труда, защото го очакват. Когато излезе от асансьора, икономката наистина го очакваше пред вратата на апартамента, като я държеше притворена. С леко напрегнат глас му съобщи, че госпожа Клозън не се чувства добре и му предложи да остави съобщение.

— Вира, трябва да видя госпожа Клозън, макар и за минута — настоя Дъг. — Зная, че в момента закусва. Вчера й прилоша в офиса и се разстрои, когато й казах да повика лекар. Сама знаеш как се държи, когато я боли.

Той забеляза колебанието, изписано на лицето на Вира, и прошепна:

— Ние и двамата я обичаме и искаме да се грижим за нея.

После я хвана за лактите и я принуди да се отмести. С четири големи крачки прекоси антрето и през френските врати се озова в трапезарията.

Джейн Клозън четеше „Таймс“. При звука от стъпките му тя вдигна поглед. Дъг мигновено забеляза две неща: първоначалното й изражение на изненада, че го вижда, бе заменено с нещо подобно на страх.

„Положението е по-лошо, отколкото предполагах“ — помисли си той. Второто, което му направи впечатление, бе, че вероятно само няколко часа деляха Джейн Клозън от поредното влизане в болница. Тенът й беше пепеляв.

Той не й даде възможност да говори.

— Госпожо Клозън, ужасно се обезпокоих от факта, че вчера ме разбрахте погрешно — каза той с успокоителен глас. — Направих грешка, когато споменах, че Реджайна лично ми е казвала, че приютът за сираци в Гватемала е любимият й обект на благотворителност и, разбира се, отново сбърках, когато после заявих, че това са ваши думи. Истината е, че когато ме покани в Управителния съвет, господин Марч лично ми обясни много неща за този приют и как Реджайна го е посещавала и била много разстроена от окаяното положение на тамошните деца.

Това бе доволно безопасна история. Марч нямаше да си спомни дали го е казвал, естествено, но пък и щеше да се бои да го отрече, поради все по-ясното съзнание за прогресиращата му склероза.

— Казал ти го е Хюбърт? — тихо попита Джейн Клозън. — Той беше като чичо на Реджайна. Тя споделяше с него точно такива неща.

Дъг веднага разбра, че е на правилен път.

— Както знаете, аз отивам там следващата седмица, така че Управителният съвет ще разполага с най-точни сведения за хода на работата в приюта за сираци. Зная колко крехко е здравето ви напоследък, но бихте ли обмислили възможността да ме придружите, за да видите лично прекрасните неща, които се правят в приюта за тези бедни деца? Убеден съм, че ако го сторите, всякакви съмнения относно целесъобразността на отпусканите помощи ще отпаднат. А аз обещавам, че ще бъда плътно до вас всяка секунда.

Лейтън отлично знаеше, че беше абсолютно изключено Джейн Клозън да приеме това пътуване и все пак очакваше отговора й.

Тя поклати глава.

— Де да можех да отида!

Дъг наблюдаваше как се топи ледът.

„Тя иска да ми вярва“ — каза си той и мислено се поздрави. Оставаше само още едно нещо, което трябваше да прикрие.

— Нямам достойно извинение за това, че ви оставих сама в кабинета на доктор Чандлър в понеделник — каза той. — Наистина ми предстоеше среща от изключителна важност, но трябваше да я отменя. Проблемът беше, че не можах да се свържа с клиентката, а тя пристигаше от Кънектикът, за да се срещне с мен.

— Аз ви уведомих в последния момент — каза Джейн Клозън. — Опасявам се, че това ми се превръща в навик. Вчера настоях друг професионалист да ме приеме почти незабавно.

Той знаеше, че става въпрос за Сюзън Чандлър. „Какво ли е разказала на онази жена? — запита се той. — Дали го беше обсъждала с нея? С положителност.“

Когато си тръгна няколко минути по-късно, Джейн Клозън настоя да го изпрати. Вече на вратата, тя небрежно попита:

— Виждаш ли се с братовчедите Лейтън?

„Проверява ме“ — помисли си Дъг.

— През последните години не — отвърна той бързо. — Докато бях малък, им гостувахме редовно. Грег и Кори бяха моят пример. Но когато баща ми и майка ми се разделиха, връзката беше прекъсната. Аз и досега мисля за тях като за своите по-големи братя, макар че, опасявам се, моята майка и тяхната не се обичаха особено. Мисля, че братовчедката Елизабет смяташе, че майка ми стои по-ниско от нея в обществото.

— Робърт Лейтън беше чудесен човек. Опасявам се обаче, че Елизабет винаги е била тежък характер.

Докато слизаше с асансьора, Дъг се усмихна на себе си. Визитата беше успешна. Той отново спечели благоволението на Джейн Клозън и пак излезе на пътя към председателския стол на фондация „Клозън“. Едно беше сигурно — оттук нататък и най-вече през времето, което оставаше на Джейн Клозън на този свят, той нямаше да си позволява повече грешки.

На излизане от сградата се погрижи да размени няколко думи с домакина и да остави бакшиш на портиера, който му повика такси. Дребните жестове на любезност винаги имаха своята възвръщаемост. Така имаше реален шанс някой от тях двамата да спомене колко добър човек е господин Лейтън.

След като се озова в таксито обаче, изражението на благост и ведро настроение изчезнаха от лицето му. Какво беше говорила Клозън с Чандлър? Освен че беше психолог, доктор Чандлър имаше и мисъл на компетентен юрист. Той не можеше да не се притеснява, защото тя първа би се вкопчила в нещо, което изглеждаше съмнително.

Погледна часовника си. Осем и двадесет. Трябваше да бъде в офиса преди девет. Това щеше да му предостави един цял час да отхвърли известно количество работа по документацията, докато стане време за днешното предаване на „Питайте доктор Сюзън“.