Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
You Belong to Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 24гласа)

Информация

Сканиране
Bridget(2012 г.)
Разпознаване и начална корекция
Еми(2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013 г.)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Нежни убийства

Американска. Първо издание

ИК „Кронос“, София, 1998

Редактор: Красимира Маврова

ISBN: 954-8516-41-1

История

  1. —Добавяне

27

Бяха минали петдесет години, откакто Абдул Парки — стеснителен, слабичък юноша от Делхи, пристигна в Америка. Беше започнал незабавно работа при своя чичо. Задължението му беше да мете подовете и да лъска до блясък месинговите фигурки върху претрупаните рафтове в неговото магазинче за сувенири, което се намираше на Макдугъл Стрийт в Гринич Вилидж.

Сега собственикът беше самият Абдул, но всичко останало си стоеше почти непроменено. Магазинчето сякаш беше замръзнало във времето. Дори табелата „Сувенири Хаим“ беше точно копие на онази, която преди толкова години бе окачил чичо му.

Абдул си беше все така слаб и макар че по необходимост беше превъзмогнал срамежливостта си, беше затворен по природа, а тази негова черта го държеше на разстояние от клиентите.

Разговаряше единствено с онези, които оценяваха майсторството и усилията, вложени в малката колекция от евтини пръстени и гривни, които правеше собственоръчно. И макар че лично той, естествено, никога не би попитал за причината, Абдул често се чудеше на онзи мъж, който вече няколко пъти идваше да купува тюркоазен пръстен с надпис „Ти ми принадлежиш“.

За самия Абдул, който беше живял четиридесет и пет години със своята съпруга, която почина преди няколко години, беше забавно да си мисли, че този клиент редовно сменя приятелките си. Последният път, когато дойде, кредитната му карта изпадна от портфейла му. Абдул я вдигна и я погледна, след което му я върна с извинения за нахалството. Виждайки изражението на недоволство, изписано върху лицето на клиента, Абдул се извини отново, като този път го нарече по име. Мигновено разбра, че е допуснал втора, още по-сериозна грешка.

Той не желае аз да знам кой е и сега няма да дойде повече — беше незабавната и изпълнена със съжаление мисъл на Абдул. И тъй като беше минала цяла година, без клиентът да се появи отново, той подозираше, че е станало точно така.

Както и чичо му преди това, Абдул затваряше магазинчето всеки ден точно в един часа и отиваше да обядва. Този вторник след обяд той държеше табелката „Затворено. Ще се върна в два“ и точно се канеше да я окачи на вратата, когато неговият тайнствен клиент внезапно се появи, влезе вътре и го поздрави сърдечно.

Абдул отвърна с необичайна за него усмивка.

— Много време мина, господине. Радвам се да ви видя отново.

— И аз се радвам да те видя, Абдул. Мислех, че вече си ме забравил.

— О, не, господине.

Абдул не използва името на клиента, като внимаваше да не му напомни за грешката, която беше допуснал последния път.

— Обзалагам се, че не си спомняш как се казвам — каза клиентът със сърдечен тон.

„Вероятно съм сгрешил — помисли си Абдул. — Значи все пак не ми е ядосан.“

— Разбира се, че го помня, господине — отвърна той и с усмивка доказа, че наистина е така.

— Браво! — похвали го неговият клиент развеселен. — Абдул, знаеш ли какво? Искам още един пръстен. Помниш от кои. Надявам се, че не си ги свършил.

— Мисля, че имам още три, господине.

— Може би ще купя и трите. Ето сега те задържам и заради мен закъсняваш за обяд. Защо не заключим вратата и не сложим табелката, преди да е влязъл друг клиент? Иначе изобщо няма да излезеш оттук, а аз знам, че ти си човек с навици.

Абдул се усмихна отново, поласкан от загрижеността на този изключително приветлив стар клиент. С готовност му подаде табелката и проследи с поглед как заключи вратата. Чак тогава забеляза, че въпреки топлия слънчев ден неговият клиент беше с ръкавици.

Пръстените бяха в покрития със стъкло щанд близо до касовия апарат. Абдул отиде до тезгяха и премести малък поднос.

— Тук има два, господине. Третият е отзад, на работната ми маса. Ще отида да го донеса.

С бързи стъпки той прекоси отделената със завеса част, която водеше към малък склад. Единият от ъглите Абдул беше приспособил за офис и работилничка. Третият тюркоазен пръстен беше прибран в кутия. Беше приключил с гравирането на надписа едва предишния ден.

„Три момичета наведнъж — помисли си той с усмивка. — Този приятел добре се справя.“

Абдул се обърна с пръстена в ръка и ахна от изненада. Клиентът му го беше последвал в задната стаичка.

— Намери ли пръстена?

— Ето го, господине. — Абдул му го подаде, внезапно обзет от необяснимо напрежение и тревога.

В следващия миг забеляза проблесналия изневиделица нож и разбра каква беше причината.

„Прав бях да се страхувам“ — помисли си той, когато почувства пронизваща болка и после потъна в мрака.