Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (19)

18

Александър Райт видя, че колата му е паркирана пред болницата „Свети Клер“ на Западна петдесет и втора улица и се настани на задната седалка, преди неговият шофьор да успее да излезе и да му отвори вратата.

— Продължително заседание, сър — отбеляза Джим Кърли, докато палеше колата. — Сега накъде?

Джим говореше с непринудената фамилиарност на дългогодишен служител — работеше у семейство Райт от трийсет години.

— С удоволствие трябва ти съобщя, че както се изясни преди пет минути, първо отиваме да вземем една много привлекателна дама от Даунинг Стрийт, а оттам отиваме на вечеря в „Ил Молино“ — отвърна Райт.

„Даунинг — помисли Кърли. — Сигурно е някоя нова.“ Не беше ходил там. Кърли беше доволен от факта, че в качеството си на красив и богат ерген, наближаващ четиридесетте, неговият работодател фигурираше в топлистата на всички. В рамките на своята изключителна грижа за личната неприкосновеност на Александър Райт, Кърли с удоволствие осведомяваше своите приятели, че звездата от мюзиклите Сандра Купър е колкото красива, толкова и добра, или пък им разправяше колко забавна била Лили Локин, комедийната актриса, докато двамата си бъбрели в колата.

Но тези незначителни пикантни подробности се споменаваха, едва след като в светските хроники по вестниците се отбелязваше, че тази или онази дама се е появила на вечеря или на прием в компанията на уважавания джентълмен и филантроп Александър Райт.

Докато се движеха бавно по задръстеното с коли Девето Авеню, Кърли на няколко пъти хвърли поглед в огледалото за обратно виждане, установявайки със загриженост, че неговият шеф е затворил очи и е отпуснал глава назад върху меката кожена облегалка.

„Който е казал, че да даваш пари може да е толкова трудно, колкото и да печелиш, е бил прав“ — помисли си Кърли състрадателно. Той знаеше, че като председател на фамилна фондация „Александър и Виргиния Райт“, господин Алекс постоянно бе обсаждан от отделни хора и цели организации, които молеха за парични средства. А той беше толкова внимателен с всички. И невероятно щедър.

„Далеч не като баща си — помисли си Кърли. — Старецът беше суров. Както и майката на Алекс. Все се караше за нищо. Вечно срещу Алекс, докато беше малък. Цяло чудо е, че стана толкова добър. Надявам се, че тази дама на Даунинг Стрийт е забавна“ — каза си той. Алекс Райт заслужаваше да се позабавлява. Работеше толкова усилено.

 

 

Както обикновено в „Ил Молино“ беше пълно. Ароматът на вкусни ястия се смесваше с жизнерадостните гласове на вечерящите. Барът беше зает от хора, които чакаха маси. Препълнената кошница със зеленчуци при входа на ресторанта придаваше провинциален уют на естествения и непретенциозен декор на заведението.

Салонният управител незабавно ги отведе на една маса. Докато прекосяваха пълното помещение, Алекс Райт на няколко пъти се спираше да поздравява приятели.

Без да поглежда листа с вината, той поръча бутилка кианти и едно шардоне. Забеляза ужасения поглед на Сюзън и се засмя.

— Не е необходимо да пиете повече от чаша-две, но ви гарантирам, че ще изпитате удоволствие да опитате и от двете. Ще бъда откровен. Пропуснах обяда и умирам от глад. Имате ли нещо против веднага да погледнем менюто?

Сюзън си избра салата и сьомга. Той си взе стриди, спагети и телешко.

— Щях да вечерям спагети вкъщи — спомена тя.

Докато сервитьорът им наливаше виното, Сюзън повдигна вежди и поклати глава.

— Не мога да повярвам, че само преди час бях в любимия си поовехтял халат и планирах спокойна вечер у дома.

— Можехте да си останете с него — каза той.

— Само ако възнамерявах да ви направя впечатление — отвърна тя, с което накара Райт отново да се засмее.

Сюзън го огледа крадешком, докато той махаше на някого в другия край на заведението. Беше облечен в строг тъмносив костюм на тънко райе, снежнобяла риза и вратовръзка на дребни сиви и червени фигури. Беше привлекателен и определено впечатляващ.

Най-накрая тя си даде сметка какво беше онова, което я объркваше в него. Безспорно Алекс Райт имаше излъчването и авторитета, продукт на поколения възпитание, но и нещо друго, което я интригуваше. „Мисля, че е малко срамежлив“ — реши тя. Ето какво беше. Това й харесваше.

— Радвам се, че отидох на коктейла вчера — каза й той тихо. — Бях решил да си стоя вкъщи и да попълня кръстословицата в „Таймс“, но вече бях приел поканата и не исках да бъда груб.

Усмихна се за миг.

— Искам да ви благодаря, че се съгласихте да вечеряте с мен без предварителна покана.

— Вие казахте, че познавате Бинки отдавна?

— Да, но само както се познават хора, които ходят на едни и същи увеселения. В тесен кръг. Не понасям пищните приеми. Надявам се, че няма да ви обидя, ако ви кажа, че според мен тя е глупачка.

— И то с много убедително присъствие — добави Сюзън печално. — Какво мислите за този Дисни палат, който баща ми е построил за нея?

Двамата се засмяха.

— Изглежда все още се чувствате засегната и притеснена от ситуацията? — предположи той. — Извинете, психологът сте вие, не аз.

„Когато не желаеш да дадеш отговор, задай въпрос“ — припомни си Сюзън.

— Вие сте се запознали със сестра ми и баща ми. А какво ще кажете за себе си? Някакви братя или сестри?

Той й обясни, че е единствено дете, плод на късен брак.

— Баща ми е бил твърде зает да прави пари, за да ухажва когото и да било, преди да стане на четиридесет — обясни той. — После пък беше твърде зает да трупа богатство, за да обръща особено внимание на мен или на майка ми. Но трябва да ви уверя, че на фона на човешката мизерия, за която чета и слушам всеки ден във фондацията, се считам щастливец.

— В глобален аспект вероятно сте — съгласи се Сюзън. — Както и аз.

Името на Реджайна Клозън бе споменато, едва когато пиеха еспресо. Алекс Райт не можеше да й каже много повече от онова, което бе споменал по телефона. Беше седял на една маса с Реджайна на официална вечеря, организирана от „Фючърс Индъстри“. Беше я възприел като деликатна, интелигентна жена. Изглеждаше невъзможно да се допусне, че някой с нейния произход би могъл просто да изчезне.

— Разчитате ли на обаждането в края на предаването? — попита той. — От онази жена, която звучеше толкова напрегната?

Сюзън вече беше решила, че няма да говори пред никого за пръстена, който получи от майката на Реджайна Клозън. Същият пръстен с гравиран от вътрешната страна надпис „Ти ми принадлежиш“, за който беше споменала и „Карен“. Той беше единственият осезаем предмет, който би могъл да бъде връзката между изчезването на Реджайна и изживяното от Карен в онази мимолетна връзка на кораба. Колкото по-малко хора знаеха за него, толкова по-добре.

— Нямам представа — отвърна тя. — Все още не мога да преценя.

— Как изобщо се заехте да правите радиопредаване?

За своя изненада тя му разказа как Неда я представила на предишната водеща. Разказа му и как е работила за Неда още в юридическия колеж, как е напуснала работата си в окръжната прокуратура на Уестчестър и се е върнала да продължи образованието си.

Накрая, докато пиеха бренди, Сюзън каза:

— Обикновено слушателят съм аз. Стига толкова за мен. Всъщност, май прекалих.

Райт направи знак за сметката.

— Съвсем не — възрази той енергично.

 

 

„Общо взето, вечерта беше чудесна“ — реши Сюзън, когато се мушна в леглото.

Видя, че е единайсет без десет. Беше се прибрала преди двайсет минути. Когато се опита да се сбогува пред входната врата на кооперацията, Алекс й каза:

— Моят баща ме е научил винаги да изпращам дамата до дома й. После веднага си тръгвам, уверявам ви.

Той настоя да се качи горе и да я изчака да отключи вратата на апартамента си.

„Какво по-хубаво от малко старомодно кавалерство“ — помисли си Сюзън, докато гасеше лампата. Беше уморена, но не можеше да престане да прехвърля в мислите си събитията от изминалия ден — онова, което беше, и което не беше станало. Сети се за Доналд Ричардс, авторът на „Изчезнали жени“. Беше интересен гост. Очевидно с удоволствие би приел поканата да присъства на евентуалната среща с „Карен“.

С известно неудобство Сюзън си спомни как рязко отхвърли намека му, че би искал да се запознае с цялата информация, получена от Карен, в случай, че срещата се осъществи.

„Дали Карен ще се обади отново? — запита се тя. — Дали би било разумно в утрешното предаване да я помоля непременно да се свърже с мен, макар и само по телефона?“

Точно когато заспиваше, някъде в подсъзнанието си Сюзън долови предупредителен сигнал. Втренчи се в мрака, като се опитваше да определи какво е задействало вътрешната й алармена система? Без съмнение имаше нещо, което се беше случило, или за което бе чула по-рано през деня; нещо, на което бе пропуснала да обърне внимание. Само че какво беше то?

Като си даваше сметка, че е твърде уморена, за да се съсредоточи, тя се обърна на една страна и се приготви за сън. Щеше да го мисли на следващия ден, когато със сигурност ще разполага с достатъчно време.