Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (16)

15

Осемдесетгодишната Хилда Джонсън обичаше да казва на хората, че цял живот е живяла на Източна осемдесета улица и си спомня времето, когато миризмата от пивоварната на Джейкъб Рупърт на Седемдесет и девета улица изпълвала въздуха с острия аромат на бирена мая и малц.

— Съседите там смятаха, че се местят в центъра, когато напуснаха Манхатън и се установиха със семействата си в Южен Бронкс — спомняше си тя, като се смееше високо. — Е, да, всичко се променя. Тогава Южен Бронкс си беше район, а тук имаше само паянтови пренаселени къщи. Сега този район е елегантен и модерен, а Южен Бронкс е пълна трагедия. Но това е животът.

Нейните приятели и хората, които срещаше из парка, бяха чували тази история многократно, но това не възпираше Хилда. Дребничка, слабичка, с оредяващи бели коси и будни сини очи, тя беше доста словоохотлива.

В хубавите дни Хилда обичаше да ходи в Сентръл Парк и да седи на някоя огряна от слънцето пейка. Свикнала да гледа другите, тя беше изключително наблюдателна и не се колебаеше да изкоментира всичко, което според нея имаше нужда от уточнение.

Хората знаеха как беше нахокала една детегледачка, че се е отдалечила от детската площадка. Редовно скастряше деца, които хвърляха хартийки от бонбони по тревата. И често спираше полицаи, за да им покаже хора, които според нея имали нещо лошо наум, тъй като само обикаляли около детската площадка или пък се шляели по алеите.

С вяло търпение полицаите я изслушваха учтиво, отбелязваха предупрежденията и обвиненията й и обещаваха да държат под око подозрителните типове.

Въпросният понеделник прословутата й наблюдателност без съмнение свърши добра работа. Малко след четири часа, на път от парка за вкъщи, докато чакаше с другите пешеходци смяната на светофарите, тя се случи вдясно и малко зад елегантно облечена жена с плътен кафяв плик под мишница. Вниманието на Хилда беше привлечено от внезапното движение на някакъв мъж, който с една ръка се пресегна за плика, а с другата блъсна жената пред завиващия в момента камион. Хилда понечи да изкрещи предупредително, но беше твърде късно. Поне беше огледала добре мъжа, който в следващия миг изчезна сред тълпата.

В суматохата, която последва, Хилда беше изблъскана назад, а в това време един полицай извън дежурство пое нещата в свои ръце и се развика:

— Назад! Отстъпете назад! Полиция.

От гледката на премазаното, потънало в кръв тяло на паважа, и елегантния костюм със следи от автомобилни гуми, Хилда за малко да припадне, но все пак успя да се съвземе достатъчно, за да говори с репортера. После си тръгна и с голяма мъка се добра до апартамента си. Щом се озова вътре, с треперещи ръце си направи чай и започна да го пие бавно и на глътки.

— Горкото момиче — мърмореше си тя непрестанно, докато за пореден път изживяваше злополуката.

Накрая почувства, че се е възстановила достатъчно, за да се обади в полицейския участък. Сержантът на пропуска, който вдигна телефона, й беше стар познат — тя беше разговаряла с него няколко пъти, обикновено когато докладваше за просяци, които се присламчваха към пешеходците на Трето Авеню. Той изслуша историята й търпеливо.

— Хилда, знаем какво смяташ, но грешиш — каза той успокоително. — Вече говорихме с много хора, които са били на този ъгъл по време на злополуката. Натискът на тълпата, когато светофарът е светнал зелено, е станал причина госпожа Уелс да загуби равновесие. Това е всичко.

— Една ръка, която нарочно я блъсна в гръб, беше причината да падне — възрази му рязко Хилда. — Жената носеше кафяв плик и онзи мъж го грабна. Сега съм изтощена и си лягам, но ти остави съобщение за капитан Ший. Ще дойда да говоря с него още щом пристигне на работа утре сутринта. Точно в осем часа.

И затвори възмутена. Беше само пет часа след обяд, но изпитваше нужда да си легне. Върху гърдите си чувстваше тежест, която можеше да се разнесе единствено с почивка в леглото и таблетка нитроглицерин под езика.

Няколко минути по-късно тя беше облечена в топлата си нощница, подпряла глава на висока възглавница, която улесняваше дишането й. Мъчителното главоболие, което в продължение на няколко минути неизменно съпътстваше хапчето, започна да отшумява. Болката в гърдите намаляваше.

Хилда въздъхна с облекчение. Една хубава почивка през нощта и тя щеше да отиде в полицейския участък и да подаде оплакване срещу този глупав сержант. После щеше да настоява да седнат с художника на полицията и тя да му опише мъжа, който беше блъснал онази жена.

„Зъл човек — помисли си тя, припомняйки си лицето му. — От най-лошите — добре облечен, изискан на вид, от онзи тип хора, които неизменно будят доверие. Как ли се чувстваше онова бедно момиче? Може би щяха да съобщят по новините.“

Тя се пресегна за дистанционното и включи телевизора точно навреме, за да се види и чуе в ефир като свидетелката, която твърди, че е видяла как някакъв мъж блъска Каролин Уелс под колелата на камиона.

Обзеха я смесени чувства. От една страна изпита безспорно вълнение, че се превръща в знаменитост, но от друга се ядоса на водещия репортажа, който явно смяташе, че тя греши. После пък онзи глупав сержант се държа с нея като с дете. Последната й мисъл, докато заспиваше, бе, че сутринта щеше хубавичко да ги разбута. Ще видят те. Сънят я обори точно когато бе подхванала молитва към Света Богородица за тежко пострадалата Каролин Уелс.