Елизабет Хюит
Изабел (13)

Тринадесета глава

Лейди Лейлънд си беше у дома при пристигането на Саймън и Изабел и преждевременната им поява силно я изненада. Изабел не желаеше брат й и Кити да присъстват на разговора й с нейната втора майка относно Адриан и поради тази причина обяснението на скорошното им завръщане беше получено едва след като двете се уединиха.

Карълайн Лейлънд възкликна удивено при вестта за това, че Куентин и Адриан едва не се бяха удавили и изрази майчинската си благодарност за това, че Изабел не беше позволила на Саймън да се хвърли в реката, за да ги спаси, което, предвид състоянието му, щеше да бъде невъзможно.

Когато Изабел спомена и господин Лидиард, лейди Лейлънд възкликна:

— О, скъпа моя Изабел, ти беше права, когато каза, че Адриан се представя за такъв, какъвто не е, но ние решихме, че си въобразяваш. Сега се чувствам толкова глупаво. Като се сетя за онази нощ, когато празнувахме рождения ден на татко и за това как обсъждахме изненадващата промяна в маниерите на Адриан, не мога да си представя как съм могла да бъда толкова сляпа. Татко трябва да е бил поразен от промяната, ако, разбира се, вече не е бил усетил играта му — той винаги е толкова проницателен.

— Да — додаде Изабел, — а също и гневен.

Лейди Лейлънд звънливо се изсмя:

— Обзалагам се, че си избрала възможно най-слабата дума. Доколкото го познавам, той направо е бил вбесен или по-скоро е замразил бедния Адриан на кристали.

Изабел въздъхна:

— Не, първото ти предположение беше по-вярно. Дядо беше така бесен, че крещеше на Адриан по начин, който не бях виждала преди.

— Затова пък аз съм го виждала. — При спомена Карълайн леко потрепера. — Беше още по-ужасно, когато изгони брат ми Франсис от Одзуик. — Тя закри с пръсти устните си при внезапно споходилата я мисъл. — Но той не е постъпил по същия начин с Адриан, нали?

Изабел призна, че графът беше отритнал и прогонил от Одзуик своя наследник.

— Но ти винаги си казвала, че според теб дядо в крайна сметка е съжалил за начина, по който е постъпил с бащата на Адриан, и вероятно ще го приеме, щом гневът му отмине. В края на краищата той трябва да е доволен, че Адриан не се оказа този, за когото го мислеха.

Лейди Лейлънд се съгласи с това предположение, но очевидно не вярваше във вероятността на подобна възможност.

— Татко винаги е бил раздразнителен и с възрастта започват да го дразнят все по-незначителни неща. Но ще видим какво ще стане. — Внезапно осъзна, че Изабел също беше напуснала Одзуик, и то в компанията на Адриан. — Но ти не си се карала с него, нали, скъпа? — разтревожено попита Карълайн.

Изабел осъзна колко безполезно е да крие от втората си майка своята собствена роля в разигралите се събития.

— Страхувам се, че точно това стана. Той наговори на Адриан ужасни неща и аз не успях да се сдържа.

Лейди Лейлънд взе ръцете на Изабел в своите.

— Значи сте се скарали, така ли е, скъпа моя? — В гласа й липсваше и следа от неодобрение. — Трябвало е да си замълчиш. Нали го знаеш какъв е!

— Това не го извинява и не го прави недосегаем за предизвикателства — войнствено се защити Изабел.

— А Куентин? И с него ли си се скарала? — ужасена попита лейди Лейлънд. — Той едва ли е доволен от факта, че си напуснала Одзуик с братовчед му.

С надеждата, че Адриан ще й прости за това, че не е изчакала появата му, Изабел разказа на втората си майка за последното си скарване с Куентин, което беше довело до решението й да сложи край на техния годеж, като при това спести някои от подробностите. Но лейди Лейлънд не можеше да бъде подведена така лесно и реагира по-бързо, отколкото всеки би предположил. Изабел прибави към разказа си и признанието за своето нараснало през времето на годежа им усещане за нещастие и когато свърши, мащехата й я изненада с въпроса:

— Няма ли Адриан нещо общо с решението ти?

— Влюбих се в него заради добротата и загрижеността му. Мислим еднакво по толкова много въпроси и намираме за смешни едни и същи неща. Между нас вече съществува такава близост, сякаш цял живот сме били близки приятели.

— Възможно е причината за близостта ви да е романтиката и вълнението, които са изчезнали от връзката ви с Куентин — без да укорява, предположи лейди Лейлънд. — Може би е добре да изчакаме малко, преди да отпечатаме във вестниците известието за развалянето на годежа ви, за да си съвсем сигурна, че това ще бъде окончателното ти решение.

— Не — твърдо отговори Изабел. Беше се изморила да защитава решението си да се омъжи за Адриан. — Адриан и аз решихме да се оженим колкото е възможно по-бързо. Съжалявам, че татко го няма, за да даде формалното си съгласие, но вече съм достатъчно възрастна, за да постъпвам както намеря за добре.

Лейди Лейлънд не показа, че е забелязала войнствения тон на Изабел. Тя тихо попита:

— Налага ли се толкова да бързате с женитбата?

Изабел леко се изчерви.

— Не — остро отвърна тя и после изненада самата себе си с думите: — Поне доколкото ми е известно.

— О, скъпа моя — развълнувано възкликна по-възрастната жена. — Баща ти няма да бъде никак доволен. Сигурна съм, че ще обвини мен за случилото се. Нямах ни най-малка представа за това, че в Одзуик двамата с Адриан сте правили любов, в противен случай не бих ви оставила сами, докато той беше там. — В очите й се появиха сълзи и тя се изправи, за да намери носна кърпичка. — Но аз постъпвам прекалено егоистично — каза Карълайн, изтривайки сълзите си с дантелената кърпичка, която извади от едно чекмедже, — като говоря за тези неща, когато ти си тази, за която трябва да съм загрижена.

Изабел се приближи до нея.

— Уверявам те, че няма за какво да се тревожиш. Обичам Адриан, а и той ме обича.

На Изабел й бе нужен почти цял час, за да убеди втората си майка в това, че чувствата й към Адриан са истински, а не са следствие на гняв, нараненост, чувственост или пък моментно увлечение.

Накрая лейди Лейлънд разбра, че Изабел твърдо е решила да има Адриан и няма да се откаже от намерението си. Когато той ги посети на следващия ден, тя се държа с него много мило, като весело го укори за шегата, която беше изиграл на всички. Избягваше да говори с Изабел за страховете, които изпитваше относно бъдещето им, ако графът се окажеше решен да постъпи с внука си така, както бе постъпил и със собствения си син, но знаеше, че единственият начин да се смекчи изгнаническата им съдба бе останалата част от семейството да показва, че не споделя отношението на лорд Одуин към неговия наследник.

На следващата сутрин, когато се срещнаха отново, Карълайн ги извести, че положението им не е толкова плачевно, колкото се бе опасявала. Тя се съгласи да отпечата в „Морнинг Поуст“ известието за прекратяването на годежа и ги посъветва да избягват обществото до пролетта, когато щяха да се завърнат като съпружеска двойка.

Лейди Лейлънд разговаря със Саймън и Кити и се постара да ги убеди, че колкото и трудно да им е да смятат решението на Изабел за нещо повече от каприз, те трябва да уважават това решение и да приемат Адриан, ако в противен случай не желаят да изгубят благоразположението й.

От двамата по-трудният за убеждаване бе Кити. Тя се разплака, но и Карълайн и Изабел знаеха добре, че причината бе в загубата на романтичката представа за идеалната двойка, която младото момиче бе виждало осъществена във връзката на Изабел и Куентин. Наложи се да я придумват и заплашват, за да се държи с Адриан ако не другояче, то поне вежливо, но беше очевидно, че за нея Адриан щеше да си остане злият прелъстител, а Куентин — предаденият благороден рицар.

Изабел бе силно оскърбена от поведението й и отначало се изкушаваше да разкрие пред момичето някои от недотам лъскавите истини за Куентин и отношението му към нея, но Адриан, с привичното му абсурдно чувство за хумор, вместо да се обиди, много се забавляваше и скоро я убеди да гледа на нещата от смешната им страна.

Саймън изглеждаше по-примирен с решението на сестра си. Когато Адриан и Карлтън дойдоха за вечеря на следващия ден, двамата се държаха много вежливо, дори сърдечно помежду си. Поведението им, а също и усилията, които втората й майка бе положила, караха Изабел да се съмнява в опасенията си, че Адриан никога няма да получи топъл прием в средата на семейството й.

Нищо не помрачи радостта й от неочакваното откритие до следобеда на следващия ден. Беше напълно неподготвена за смута и бедите, които щяха да й донесат идните няколко дни. Докато се ровеше из дрехите в един от гардеробите, й съобщиха, че господин Ренвил чака в приемната.

Не очакваше Адриан. Той изглеждаше много зает със срещите си с адвоката, който беше наел да оформи приемането на правата му на наследник. Освен това се занимаваше и с въпроса за разрешителното, въпреки че Карлтън бе предложил услугите си за решаването на този проблем.

Тя бързо слезе долу, като се надяваше, че неочакваното му посещение бе свързано с добри вести във връзка с придобиването на документа. Известието за прекратяването на годежа й с Куентин бе излязло в „Морнинг Поуст“ предния ден и сега на дневен ред оставаше бракът й е Адриан.

Тя влезе в салона и приветливата й усмивка увяхна на устните й. От едно от креслата се изправи Куентин. На масата до него лежеше брой на „Морнинг Поуст“ и Изабел се почувства неподготвена за предстоящото противопоставяне, особено предвид неговата неизбежност. Лейди Лейлънд и Кити бяха отишли на гости на някаква по-възрастна сродница, а Саймън бе излязъл с приятели, така че нямаше надежда неприятната им среща на четири очи да бъде предотвратена от появата на някой от членовете на семейството. При спомена за последната среща е него Изабел си даде сметка, че ще са й нужни нови запаси от самоувереност, за да се изправи съвсем сама срещу Куентин.

Той не изгуби много усилия за проява на галантност. Взе вестника от масата и го протегна пред лицето й.

— Какво, по дяволите, е това, Изабел? — Гласът му звучеше обвинително.

Изабел дори не погледна вестника.

— Това е съобщението за разтрогването на годежа ни.

— Не ти ли мина през ума, че аз може да имам правото да ми съобщиш за намерението си, преди да се наложи да изстрадам унижението да науча всичко от вестника? — процеди той през зъби.

— Оставих ти писмо, в което те известих за края на връзката ни. Върнах ти и пръстена. Това, мисля, е достатъчно, за да те подготви за случилото се. Но смятам, че с чиста съвест можех да не правя нито едно от тези две неща — беше очевидно, че между нас вече всичко е свършено — отговори тя, като се стараеше гласът й да звучи равно и безстрастно.

— О, разбира се, давам си сметка, че беше разстроена — посмекчи тона той, — но си мислех, че само се опитваш да ме накажеш заради кавгата ни. Не съм предполагал, че написаното в писмото може да се окаже вярно.

Изабел се почувства така, сякаш току-що го бе видяла за пръв път. Той безспорно беше изключително красив и елегантен, въпреки че чертите на лицето му бяха загрозени от сърдитото му изражение. В момента не можеше да си представи защо в миналото фактът, че беше избрал измежду всички останали именно нея, бе в състояние да премахне всичкия й гняв и болката, които й причиняваше.

Но този път беше съвсем различно. Не изпитваше никакво удоволствие да го наблюдава. Не чувстваше гняв, нито презрение или горчивина заради изгубените по негова вина години от живота си. Не изпитваше никакви чувства към него. За първи път бе напълно уверена, че вече не го обича. Думите му извикаха само удивление от факта, че той се опитва да заблуди самия себе си.

— Вярно е, иначе не бих го написала. Много добре знаеш, че между нас се случи нещо повече от скарване, Куентин. — Устните й се свиха в презрителна усмивка. — Но навярно си бил прекалено пиян, за да си спомняш.

— Разбира се, че бях пиян. — В гласа му не прозвуча извинение. — Какъв по-добър начин да отпразнувам победата над дивака! За бога, Изабел! Нали не искаш да кажеш, че ме заряза само защото имах повод за радост?

— Ти се опита да ме изнасилиш — каза тя със студен, равен тон.

Куентин отбегна погледа й, след което захвърли вестника върху масата.

— Не ставай смешна, Изабел. Не превръщай в мелодрама един невинен мой опит да правя любов с теб. Нима можеш да ме виниш, че съм действал малко прибързано? Сгодени сме от толкова време и мисля, че успях да бъда повече от търпелив.

— Мислих за връзката ни и стигнах до извода, че двамата с теб не си подхождаме, Куентин. Съжалявам за това, че трябваше да се разделим по такъв начин, но раздялата е единственият изход и за двама ни.

Той слушаше официалния й тон и очевидно не вярваше на ушите си.

— По дяволите, Изабел! Ти се шегуваш.

Видяла объркването му, тя смекчи тона си.

— Напротив, не се шегувам. От доста време усещах, че това ще се случи, но самата аз не вярвах в промяната на чувствата си.

— Но моите чувства не са се променили, уверявам те. Защо? Защо постъпваш така? — Лицето му внезапно помръкна. — Заради дивака, нали? — Той силно я стисна за китката на ръката. — Спиш с него, нали?

Безразличието на Изабел отново се превърна в гняв.

— Не е заради Адриан. Дори той да ме напусне още утре, пак няма да стана твоя жена.

— Наистина ли вярваш, че ще станеш негова жена, след като вече те е имал? — Силно я дръпна към себе си. — Съвсем скоро ще разбереш колко неизгодна е размяната ти, като те изостави сама с издут корем.

— Ти си отвратителен. — Очите й хвърляха огнени искри. — Каза, че ме обичаш, но повече те е грижа за конете ти, отколкото за мен. Не се интересуваш от нищо и от никой, а само от себе си. Питаш се защо не искам да се омъжа за теб. Аз пък се чудя как въобще съм могла да искам да бъда твоя жена.

Лицето му пребледня, но после отново яростно се зачерви. Той пусна ръката й и с безстрастен глас каза:

— Щом това е мнението ти за характера ми, тогава късметлията при раздялата съм аз. Предполагам, че ти дължа благодарност, но се съмнявам, че заслужаваш дори това.

Той се обърна и напусна стаята, като на излизане така силно затръшна вратата, че картините по стените се раздвижиха от трясъка.

Изабел се върна в стаите си, за да се преоблече за излизане и заръча на Доли да изпрати лакей за кабриолета, тъй като лейди Лейлънд беше взела закритата карета. Даде указания на кочияша да кара към квартирата на Карлтън с надеждата да завари там Адриан, но не й провървя — не намери нито един от двамата.

Вместо веднага да се върне вкъщи, тя заповяда на кочияша да кара към Хайд Парк. По време на сезона това би било равносилно на лудост, но тъй като отбраното общество беше напуснало Лондон, вероятността да се натъкне на някой близък познат беше съвсем малка. От завръщането си от Одзуик почти не бе излизала навън от къщата, както и след публикуването на известието за разтрогването на годежа.

Паркът се оказа почти пуст, а промяната на обстановката и чистият въздух повдигнаха настроението й. Бяха поели обратно към къщи и бяха достигнали до изхода на парка, когато вниманието й бе привлечено от трима ездачи, които бяха спрели конете си край пътя и разговаряха помежду си. Когато кабриолетът ги доближи, Изабел видя, че единият от тях е Адриан. Тя заръча на кочияша да спре, щом се изравнят с тях, и топлата заговорническа усмивка на Адриан я накара да забрави за рисковете, на които ги излагаше подобна среща.

Единият от мъжете, с които Адриан бе разговарял до този момент, беше господин Лидиард, а другият й беше непознат. Адриан й го представи като господин Еймс-Хардинг. Господин Лидиард, който в Одзуик се бе държал подчертано сърдечно, днес я заговори е неестествено официален тон и след задължителния разговор на най-общи и неангажиращи теми се извини и побърза да си тръгне в компанията на господин Еймс-Хардинг.

— Зарязала си благоприличието в името на глътка чист въздух. — Адриан се усмихна и се наведе от седлото, за да докосне ръката й.

— Не очаквах да срещна човек, който да ми задава неудобни въпроси, но ето че съм грешила — сухо отвърна Изабел. — Отбих се у Карлтън с надеждата да те заваря. Мама и аз те каним на чай, ако нямаш други ангажименти естествено.

— За мен ще бъде удоволствие. Ще ви придружа до къщата, щом и без това почти сте стигнали, но после ще ви помоля да ме изчакате да върна коня в конюшнята и да сменя дрехите си.

Изабел трябваше да скрие нетърпението си, поне пред кочияша, но очите й успяха да предадат на Адриан смисъла на желанията й, а той, на свой ред, безгласно я увери, че няма да се забави повече от половин час. И тъй като не беше възможно да изкаже с думи посоката на мислите си, Изабел подметна:

— Не предполагах, че господин Лидиард е пристигнал в града, а ти?

— Аз знаех — призна Адриан. — Срещнахме се, докато наемах пощенския екипаж, и той ми каза, че тръгва за Лондон още на следващата сутрин. Нямал търпение да разгледа града и не възнамерявал да изчака тръгването на леля си и чичо си.

— Но не се ли карахте преди малко — преди аз да се появя? — Изабел се сети за резкия тон на Лидиард.

За нейна изненада Адриан се засмя с глас.

— Не, разбира се, че не. Не изглеждаше особено радостен, когато ги застигнах и наруших уединението им. Но всъщност отначало не разпознах него, а спътника му — господин Еймс-Хардинг, с когото двамата с Карлтън вечеряхме снощи. Той също работи във Външното министерство и доколкото разбирам, е протеже на Карлтън.

— Да, Карлтън наистина има навика да взема начинаещи млади служители под своя закрила. Според дядо постъпва доста предвидливо, като се обгражда с подчинени, които да имат причина да са му благодарни. А той е в състояние да извлече полза и от най-невинния акт на благотворителност.

Кабриолетът най-сетне спря пред дома на семейство Лейлънд и Адриан се раздели с Изабел, като повтори обещанието си да не се бави повече от половин час. Докато чакаше, младата жена започна да нервничи, защото втората й майка можеше да се появи всеки момент, а тя отчаяно се молеше да има възможността да остане насаме с него поне за пет минути. Поканата за чай беше само предлог да дойде на гости, но Адриан се бе облякъл в елегантен жакет от фин тъмносин плат и светлобежови панталони, които прилепваха към мускулестите му крака подобно на втора кожа. Мерит, икономът, въведе Адриан в салона, където Изабел вече го чакаше и той благоприлично се наведе и й целуна ръка, сякаш посещението му наистина беше напълно официално.

— Благодаря ти, Мерит, това е всичко. Щом лейди Лейлънд се върне, предайте й, че я чакаме и тогава пригответе чая и ни го внесете. — Икономът се поклони и излезе. Веднага щом вратата се затвори зад него, Изабел се обърна към Адриан и се хвърли в прегръдките му. Той я притискаше към себе си и я обсипваше с целувки, като безмълвно я уверяваше, че между тях нищо не се е променило. На нея й се искаше да му разкаже за срещата си с Куентин и да разбере след колко време могат да се надяват да напуснат Лондон, но той я притегли към канапето и тези нейни тревоги изведнъж напуснаха мислите й.

Те се целуваха и галеха в продължение на няколко минути, като си шепнеха любовни думи, докато накрая Адриан не попита дръзко:

— След колко време трябва да се появи лейди Лейлънд? И има ли вероятност да ни обезпокоят, преди тя да се върне?

Изабел разбра посоката на мислите му и едновременно бе шокирана и възбудена при мисълта да правят любов в златния салон на мащехата й посред бял ден, с всичките рискове, на които това ги подлагаше. Но го желаеше не по-малко, отколкото той нея и забрави за дискретността, давайки му отговорите, на които се бе надявал.

След по-малко от тридесет минути в стаята влезе лейди Лейлънд, все още в облекло за излизане. Изабел седеше на края на канапето, а Адриан се беше отпуснал в едно от креслата срещу нея. Външният вид на дрехите им беше изряден, по лицата им нямаше и най-малка следа от чувство за вина. Изабел беше съвсем леко зачервена, но това не пристъпваше границите на нормалното предвид изключително светлия цвят на кожата й.

— Мерит ми съобщи, че вече сте тук, Адриан. — Карълайн Лейлънд се усмихна, докато той й целуваше ръка. — Надявам се, Изабел ви е поканила да останете за чая.

— Да, беше така добра — официално отговори Адриан.

— Ще предам на Мерит да приготвят чая и ще се присъединя към вас колкото мога по-скоро. Кити отново има главоболие и на връщане се наложи да спираме няколко пъти каретата, заради което и закъсняхме. Ще я сложим да си легне и ще се върна при вас. — Тя се усмихна съучастнически на Изабел, защото очевидно си даваше сметка, че отсъствието й им предлагаше още няколко минути насаме.

Адриан отново седна в креслото си и погледна Изабел с доволна и мързелива усмивка.

— Ако внезапно отвори вратата след една-две минути, смятам, че би се изненадала да не ни завари прегърнати. Как мислиш, колко минути ще й отнеме да се преоблече?

Изабел се изчерви още повече.

— Не мога да повярвам, че приех предложението за женитба на такъв безсрамен развратник — каза тя, искрено удивена от думите му.

— Аз — безсрамен? — театрално се възмути той. — Бих казал, че това е несправедливо обвинение, отправено от изоставена жена с леко поведение, която на два пъти вече ме прелъстява въпреки почтените ми намерения.

— Намеренията ти бяха доста непочтени още от първия ден на нашето запознанство — отвърна тя.

— О, дори и преди това — каза той, като имаше предвид нощта във Воксхол, когато я бе целунал за пръв път.

— Според Куентин намеренията ти и сега не са кой знае колко почтени. Видяхме се тук днес и той изглеждаше доста разстроен заради известието във вестника. Мисли, че няма да ме искаш за съпруга, щом съм изоставила целомъдрието си още преди официалната церемония.

Адриан изглеждаше поразен от думите й.

— Нима вярваш, че и на мен това не ми е минавало през ум, но ето че на братовчед ми му е дошла истински добра идея. Предполагам тогава, че мога да върна това в „Рандъл и Бриджис“ и да си поискам парите обратно. — Той извади от един вътрешен джоб малка кутийка. Изправи се и седна на канапето до Изабел, като й подаде кутийката. — Реших, че няма да бъде удачно да ти го дам, преди известието да излезе във вестника.

В кутийката имаше нежен пръстен с диаманти и сапфир, който беше с цвета на очите на Изабел. Адриан сложи пръстена на ръката й и я целуна продължително. След още няколко минути, които запълниха със същото това занимание, той я помоли да му разкаже за срещата си с Куентин.

Изабел предаде накратко случилото се, но видя, че докато говореше, погледът на Адриан помръкна и лицето му прие познатото изражение, което според нея беше белег, че той се опитва да прикрие прилив на силни чувства.

— Да бъде проклет и да гори вечно в ада! — каза Адриан, щом Изабел свърши разказа си. — Да се опита да прехвърли върху теб вината за това, че е съсипал живота ти — не мога да му го простя. Мисля, че повече не бива да разчитаме на мълчанието му. Ако се окажеш права в преценката си, той на всяка цена ще се опита да ни навреди, особено предвид факта, че това ще го сближи с Одуин. Затова за нас става още по-важно да се оженим и да напуснем Лондон колкото може по-скоро.

Лейди Лейлънд влезе в стаята и Изабел побърза да й покаже годежния пръстен, който Адриан й беше дал. Карълайн я увери, че очите й никога не са виждали по-красив пръстен.

— Сега остава само специалният документ, за да бъде всичко, както си му е редът. — Тя прегърна Изабел. — Толкова искам двамата с Адриан да се съберете и да бъдете щастливи колкото е възможно по-скоро.

— Тъкмо за това говорехме и ние преди малко.

— Карлтън, изглежда, среща повече трудности, отколкото е очаквал, в изготвянето на разрешителното — каза Адриан. — Не знам за този документ повече от това, че е абсолютно задължителен, за да бъде бракът ни напълно легален. Но Карлтън разбира повече от мен и предполагам, че трябва да оставим въпроса в негови ръце.

На Изабел не й бе минавало през ум, че е възможно Карлтън напълно съзнателно да се опитва да осуети брака им, като не изпълнява поетото обещание да се погрижи за така нужния документ, и за първи път си зададе въпроса дали това е причината за забавянето. Нещо в гласа на Адриан й подсказа, че и на него тази мисъл не му е съвсем чужда.

Лейди Лейлънд, на свой ред, даде да се разбере, че подобен вариант и на нея й се струва вероятен. В думите й звучеше повече съмнение, отколкото сигурност:

— Мисля, че Карлтън много добре знае какво трябва да се направи за получаването на документа. Той винаги е наясно с правните въпроси.

— Ще ми се и аз да бях толкова сигурна — притеснено каза Изабел. — Не ми се иска да мисля, че нарочно ни подвежда по толкова важен за двама ни с Адриан въпрос, но си спомням, че когато му казах за намерението ни, той ме посъветва добре да обмисля всичко, преди да предприемам толкова важна стъпка. Напълно възможно е да мисли, че го прави за мое добро.

— Може би просто трябва да се консултирам с адвоката, който наех да уреди получаването на наследническите ми права — предложи Адриан, но лейди Лейлънд го посъветва да не прави това за нищо на света.

— Знам, че адвокатите действат напълно коректно и ще получите правилен съвет, но не е тайна, че в адвокатските кантори работят служители, които не намират нищо лошо в това да продават слухове на вестниците.

Адриан си даде сметка, че вестта за намерението им да се оженят толкова скоро след прекратяването на годежа би се разпространила светкавично и затова реши да не настоява с предложението си.

— Но затова пък мога да ида до Дорсет и да потърся помощта на сър Джеймс. Доколкото знам, неговият брат е добър адвокат и той може да ни посъветва как да постъпим.

Един слуга внесе таблата с приборите за чай и разговорът се прехвърли върху по-общи и неангажиращи теми, докато накрая Адриан се изправи с намерението да си тръгва. Изабел отправи към втората си майка умоляващ поглед и лейди Лейлънд начаса си спомни, че е забравила уреждането на неотложен свой ангажимент.

Когато отново останаха сами, Адриан прегърна Изабел и устните им се сляха в продължителна целувка, която трябваше да компенсира дългия период от време до следващия път, когато отново можеха да бъдат заедно сами. Тя още не знаеше, че този следващ път щеше да дойде доста по-късно, отколкото можеше да предположи.

— Смятам утре да замина за Стоукс Хол, Бел — каза той. — Мисля, че наистина се налага да се заема лично аз с въпроса за документа. Смятам да не наемам екипаж и да отида сам на кон, а и няма да ми отнеме повече от ден и половина. Ако Джейми пожелае да се върне с мен в Лондон или ако може по някакъв начин да ми помогне да се сдобия с документа, ще се видим след не повече от седмица.

Макар да си даваше сметка, че е нелепо, Изабел внезапно бе обхваната от страх, че в негово отсъствие може да се случи нещо ужасно и тя никога повече няма да го види.

— Адриан, вземи ме със себе си — помоли го.

Той долови безпокойството в гласа й и се опита да я успокои.

— Знаеш, че на мен също ми се иска да не се разделяме, Изабел, но сама разбираш, че при тези обстоятелства не мога да те взема със себе си, а и не мога да те оставя в странноприемница, за да те посещавам, когато само на мен ми се прииска. Въпреки че — добави той замислено — в гората край Стоукс Хол има една изоставена къщичка, която преди се е използвала от лесничеите. Видях я при предишното си посещение и много ми хареса — човек може да си живее там и никой да не подозира за това. Струва ми се идеално, ако ти, разбира се, нямаш нищо против да я делиш за няколко дни с катеричките и полските мишки.

— Поне ще съм сигурна, че няма да остана гладна — игриво го иронизира тя.

Той нежно хвана главата й в дланите си.

— Съмнявай се във всичко, свързано с мен, Изабел, но никога не се съмнявай в това, че те обичам и че искам да прекарам остатъка от живота си с теб. — Целуна я и като сложи длани на кръста й, каза: — След като се върна, нищо повече няма да ни раздели, обещавам ти.

Последните му думи, макар и силно хиперболични, й прозвучаха толкова романтично, че очарована, тя го остави да си тръгне, забравила за предишните си лоши предчувствия.