Елизабет Хюит
Изабел (11)

Единадесета глава

Изабел намери някакво старо наметало в стенния гардероб до една врата, която водеше към градината, разположена зад сградата. Слънцето се бе скрило зад мрачните облаци, но младата жена се задушаваше в къщата. Искаше да излезе да подиша чист въздух и да се раздвижи, за да разсее булото от противоречиви чувства, засенчило мислите й. Знаеше, че Куентин ще настоява да получи обяснение за застъпничеството й за Адриан, но не съжаляваше за постъпката си. Въпреки това предстоящият разговор не я тревожеше. Не знаеше какво щеше да говори пред годеника си, но нямаше намерение да се извинява заради думите си.

Докато бе гледала как Адриан и Куентин се борят на живот и смърт с придошлите речни води, Изабел бе проумяла една истина, но този път не се бе опитала да прогони мисълта за нея, нито да се самозаблуждава, че прозрението й не е факт. Нямаше съмнение, че ако Куентин бе загубил битката с реката, Изабел щеше да бъде потресена. Ако Адриан беше загинал, тя знаеше, че с него щеше да умре завинаги и нейното сърце.

Но откритието, че обича Адриан, не я зарадва. То породи у нея желание не да ликува, а да плаче. Може би връзката й с Куентин не беше достатъчно истинска за нея и вероятно невинаги бе била щастлива с него, но поне бъдещето й не криеше неизвестност. Изабел познаваше утехата на сигурността. Сега всичко се бе разпаднало на парченца.

Отдалечи се на много по-голямо разстояние, отколкото бе смятала първоначално, и сега се намираше до парка отвъд градините. Яркото слънце, благосклонно огрявало утринната езда към реката, през късния следобед капризно се бе скривало и после отново бе надничало иззад сивите облаци, а сега съвсем отказваше да се покаже. Ако дъждът се усилеше, щеше да се измокри до кости, но Изабел не съжаляваше за дългата разходка, защото уединението и физическото натоварване сякаш й помогнаха да въведе някакъв, макар и символичен, ред в мислите си.

Вместо да заобиколи малката горичка в имението, Изабел тръгна през нея, защото оттук пътят бе по-кратък и минаваше край конюшните. Видя оседлан кон отпред на площадката и някакъв мъж, който го възседна и препусна към главната алея. Голямото разстояние й пречеше да вижда добре, но почти бе сигурна, че това бе Куентин. Изпита облекчение, че можеше да отложи срещата си с него още с няколко часа, докато решеше какво точно щеше да му каже.

Когато се прибра в стаята си, каза на Доли, че ще е доволна, ако й донесе вечерята горе. После се опита да почете от книгата, която бе започнала предния ден, но непрекъснато се унасяше в собствените си мисли и накрая се отказа от четивото си. Почти се зарадва на поканата на лейди Адора да отиде да й прави компания, тъй като това щеше да я поразсее.

Изабел завари леля си, изтегната на шезлонга в нейната всекидневна. Върху масичката до нея бяха наредени сиропи и успокоителни, а лейди Адора държеше напоена с лилава течност кърпичка в едната си ръка и красиво шишенце от парфюм, украсено с изящен филигран, в другата. Беше повече от очевидно, че Куентин я бе информирал за заблудата, в която ги бе държал Адриан. Също така бе очевидно, че американецът вече не трябваше да очаква от нея разбиране или състрадание. Лейди Адора беше възмутена и твърдо убедена, че Адриан бе поддържал заблудата им, за да отнеме с измама наследството на Куентин.

— Винаги съм смятала, че той е лукав човек, решен да елиминира Куентин, ако му се удаде подобна възможност.

— Но Адриан не се нуждае от наследството на дядо — възрази Изабел.

— Така твърди той — отвърна лейди Адора, явно подлагайки на съмнение всяка дума на своя племенник.

— В такъв случай се е заел да го постигне по очевидно глупав начин — малко рязко изкоментира Изабел. — Никога не съм виждала графа толкова ядосан и той прокуди Адриан също както и баща му.

— Одуин трябваше да направи това в мига, когато Адриан прекрачи прага на дома му — заяви убедено лейди Адора.

— Но, лельо Адора, как би го направил, след като именно той бе поканил Адриан в Одзуик.

— Трябваше да предположи що за стока може да е синът на Франсис и изобщо да не го кани — заяви възрастната дама. — Едва не уби Куентин днес, за което щяхме да сме виновни всички, защото се оставихме един измамник да ни заблуди.

Доброто настроение на Изабел помръкна. Запита се дали последната забележка на лейди Адора бе резултат от собствените й размишления, или тя просто повтаряше като папагал онова, което Куентин й бе казал.

— Адриан повторно се хвърли в реката, за да се опита да спаси Куентин, въпреки че самият той вече се бе отскубнал от течението и се намираше в пълна безопасност, лельо Адора — каза тя. — Беше нещастна случайност, че двамата паднаха от моста.

— Ти и Куентин може да вярвате, че е било случайност — изпръхтя възмутено лейди Адора, — но лично аз съм убедена, че всичко е било предварително планирано от онова проклето хлапе, за да получи цялото наследство на Одуин. Много вероятно е да е планирал същата ужасна участ за Карлтън, а след него и за Саймън.

Твърдението бе толкова абсурдно, че Изабел можеше да се изсмее, но сега, когато бе признала пред себе си своите чувства към Адриан, то й подейства като посипване на сол в жива рана.

— Това е много сериозно изявление, лельо Адора, а не почива на никакви доказателства. Никога с нищо Адриан не е наранявал Куентин или когото и да е друг, въпреки че от деня на пристигането си в Одзуик непрекъснато трябваше да търпи подигравките и високомерното отношение на другите. Именно той е човекът, който трябва да се радва, че ни напуска завинаги.

Лейди Адора изслуша тези думи със смесено чувство на учудване и обида.

— Мисля, че се самозабравяш, Изабел — укоризнено каза тя. — Много скоро ще бъдеш съпруга на Куентин…

— Не! — отсече Изабел, сама изненадана от острия начин, по който бе реагирала.

По лицето на по-възрастната жена се изписа явно недоумение.

— Не? Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Не, скоро няма да стана съпруга на Куентин — повтори Изабел. Сякаш говореше не тя, а някакво друго същество вътре в нея, защото сама не бе подозирала, че вече окончателно е решила да разтрогне годежа с Куентин. С изненада установи, че след като изрече тези думи, изведнъж раздразнението й премина. Имаше усещането, че от плещите й бе паднало голямо бреме.

— Да не си си изгубила ума, момиче? — гневно попита лейди Адора.

— Не, мисля, че току-що го събрах — отвърна тя със спокоен, овладян глас, за разлика от пронизващия тембър, с който леля й бе задала въпроса. — Двамата с Куентин няма да си подхождаме. Знам, че ми бе необходимо много време, за да осъзная това. Преди години в мечтите ми си представях, че Куентин ще ме обича така силно, че ще е готов да преобърне планини и морета, за да бъдем заедно. Сега се радвам, че той не е всеотдайният влюбен от моите сънища. Щяхме да бъдем много нещастни, ако вече се бяхме оженили.

— Мисля, че си полудяла, Изабел — каза лейди Адора и този път в думите й имаше по-скоро ожесточение, отколкото недоумение. — Не без помощта на онзи мъж, предполагам. Оказва се, че диващината му надминава моите предположения.

— Става въпрос за Куентин и мен, а не за Адриан. Куентин е станал егоистичен и самовлюбен. Може да бъде забавен и приятен, когато получава своето и всичките му желания се удовлетворяват, но става арогантен и язвителен, когато открие, че нещо се изпречва на пътя му. Той почти не се опитва да прикрива, че да ме придружава на светски събирания и балове за него е едно скучно задължение и предпочита компанията на приятелите си. В продължение на пет години си играеше с мен, защото не можеше да си позволи да се ожени без одобрението на Одуин, и пропиля цяло състояние, за да си доставя удоволствия и да живее „със стил“. Убедена съм, че не ми е бил верен. А като капак на всичко това, започна да пие повече от когато и да е било. Често се случва да преполовява бутилката дори в ранните часове на деня, а вечерите обикновено прекарва вън от имението. Ако чувствата ми към Куентин са охладнели и съм се влюбила в друг, вината не е на другия мъж.

В края на тази тирада Изабел се почувства пречистена. Никога преди не бе излагала така логически подредено своите виждания за причините, довели до разпадането на отношенията й с Куентин, и със сигурност никога преди не би ги споделила пред друг човек.

Лейди Адора не отговори веднага на нейните думи. Поизправи се в шезлонга и отмери една доза от някакво лекарство, после я сипа в мъничка чаша. Изпи я и отново се отпусна назад върху меките възглавници. Затвори очи. Най-накрая попита:

— Не мисля, че си говорила за тези неща с Куентин. Права съм, нали?

— Не за всички наведнъж, но съм му казвала част от тях по време на нашите спречквания.

— Така си и знаех. Куентин щеше да ми каже, когато се отби при мен днес, за да ме увери, че се чувства добре след инцидента. Предполагам, че е направил нещо, с което да те ядоса, и ти имаш нужда да излееш гнева си към него. Изненадана съм да открия, че можеш да храниш такава враждебност към сина ми, но знам, че понякога той се държи много лекомислено, а ти си млада, никога не си била омъжена и още не познаваш добре мъжете. Знаеш ли, в описанието, което направи на Куентин, няма нищо необикновено. Повечето жени трябва да търпят подобно поведение. Можеш да разчиташ на мен, че няма да му кажа нищо за нашия разговор, а ние двете никога повече няма да говорим за това.

Изабел не очакваше такава реакция. Не искаше да й се предоставя възможност да се откаже от решението си. Изкушението да се възползва от нея все още бе силно.

— Не мисля, че аз бих могла да търпя подобно поведение — промълви тя. — Но се надявам, че наистина няма да му кажеш нищо за този разговор, лельо Адора. Трябва да чуе от мен, че искам разтрогване на годежа.

По-възрастната жена отвори очи и я изгледа с крайно неодобрение.

— Ще съжаляваш, Изабел. Даваш ли си сметка, че с онзи дивак ще бъде много по-различно? Вероятно далеч по-лошо. Онова, което искаш да сториш, ще унизи сина ми и той няма да те приеме отново, когато осъзнаеш каква грешка си допуснала. А това ще стане много скоро. Нима допускаш, че Карълайн и баща ти ще се радват да признаят този шарлатанин за свой зет? Ще установиш, че и ти като него ще бъдеш изгнаница.

Казаното изразяваше тъй вярно собствените й страхове, че Изабел се обезкуражи, но бе твърдо решена да не издава своите колебания.

— Няма да съжалявам — настоя вироглаво тя.

— Куентин е изключително красив мъж, с изискани маниери и стил на обличане, който не следва, а диктува модата — студено каза лейди Адора. — С тези качества и своето чисто потекло може да предявява високи изисквания при избора на съпруга, а има много млади жени, готови да застанат пред олтара с него. От днес нататък ще гледам на това като на възможност синът ми да намери жена, която да оценява голямата чест, оказана й с предложението за брак с него. — Затвори очи отново и добави с неочаквано отпаднал глас: — Изпрати камериерката при мен, Изабел. Много ме разстрои. Здравословното ми състояние, както знаеш, е нестабилно и несъмнено ще бъде разклатено от този разговор. Нека това да тежи на твоята съвест, момиче.

Изабел побърза да извика камериерката на леля си, а после се прибра в спалнята си. Беше предвиждала реакцията на лейди Адора, но все пак я намираше доста тревожна. Седна пред тоалетната масичка и видя, че лицето й бе зачервено. Сложи ръце на бузите си, сякаш така можеше да извлече част от топлината. Стомахът й се бе свил на топка, сърцето й биеше учестено. Запита се дали наистина притежава достатъчно смелост, за да се справи с усложненията, които щяха да последват, след като се разделеше с Куентин.

Не беше гладна, затова само опита вечерята. Малко по-късно успя да съсредоточи мислите си в книгата, която бе започнала да чете предишния ден.

Когато Изабел остави романа и се изправи, за да се пораздвижи, часовникът върху лавицата над камината показваше десет. По-рано бе започнала да пише писмо на втората си майка, в което й разказваше за премеждието край реката и развръзката, довела до разкриване на истината за Адриан. Бе седнала да напише писмото веднага след прибирането си в имението, защото искаше лейди Лейлънд да научи за всичко от нея. Знаеше, че лейди Адора нямаше да се стърпи и щеше да информира веднага снаха си за случилото се и несъмнено щеше да обрисува Адриан като престъпник.

Изабел с облекчение бе отложила продължението му, когато Доли й бе донесла вечерята в стаята. Все още изпитваше неохота, но се насили да седне пред малкото бюро и продължи писмото оттам, откъдето бе спряла. Не остана много доволна от крайния резултат, но то щеше да свърши работа, поне докато имаше възможност лично да се срещне и да разговаря с втората си майка, за да неутрализира нападките спрямо Адриан, които щяха да заемат съществена част от разказа на лейди Адора.

Затършува в чекмеджето на бюрото за восък и печат, но не можа да открие. Изруга тихо, защото трябваше да слезе до писалището на долния етаж, за да намери необходимите неща. Не искаше да отлага за следващата сутрин, защото се опасяваше, че ще забрави да го остави на масичката в коридора, преди слугата, когото Бийл изпращаше да занесе писмата до пощенската кола в селото, да е събрал сутрешната поща.

Изабел не беше се съблякла и само наметна шал върху раменете си, за да се предпази от студения въздух в дългите коридори на сградата. Запали свещта, поставена на нощната масичка, и се отправи към долния етаж.

Сградата тънеше в мрак. Само стенните свещници в коридорите все още горяха. Изабел забеляза, че изпод вратата на библиотеката се процежда слаба светлина и се постара да премине възможно най-тихо край нея. Не знаеше дали вътре беше Адриан или Куентин, или Саймън, но нямаше желание да разговаря с никого от тримата по това време на денонощието. Влезе в салона за утринен прием, остави свещника на бюрото и затърси восък и печат. Отне й само няколко минути, за да ги намери и да ги пъхне в джоба на полата си, след което отново се озова в коридора. Веднага забеляза, че светлината, процеждала се изпод вратата на библиотеката, вече я няма. Спря за миг и се ослуша. Изведнъж вратата се отвори и Изабел изпита желание да побегне и да се скрие в приемната. Въпреки това остана на мястото си и изчака, за да види как Куентин излиза в коридора.

Срещата им сякаш го изненада.

— Мислех, че Бийл проверява дали всички врати на сградата са заключени през нощта — каза той, докато се приближаваше към нея. — Но се радвам, че си ти, Изабел. Прибрах се по-рано единствено за да разговарям с теб и смятах да те събудя, ако вече беше заспала.

Думите му я изплашиха. Беше уморена от тежкия ден и не беше в състояние да обсъжда важни проблеми, които несъмнено засягаха по-нататъшния живот и на двамата. Когато се изравни с нея, тя усети дъх на алкохол. Куентин не изглеждаше пиян, но Изабел от опит знаеше, че той издържа на големи количества алкохол и дори когато беше много пиян, умееше да прикрива добре истинското си състояние.

— Много е късно, Куентин — каза тя с надеждата, че ще го обезкуражи. — Знам, че е важно да поговорим за нещата, които се случиха напоследък, и… и за нашето бъдеще, но аз съм уморена и това може да почака до утре.

Куентин не отговори нищо, но взе от нея свещника, хвана ръката й и я поведе към библиотеката. Изабел нямаше желание за неравностойна борба и с примирение го последва. Куентин не й изглеждаше толкова пиян, че да не разбере онова, което имаше да му каже.

Той запали няколкото свещи, поставени на големия разклонен свещник, после се върна при Изабел. Хвана двете й ръце в своите и я притегли към себе си.

— Изненада се, когато ме видя, любов моя — започна той с тих, пресипнал глас. — Не аз бях човекът, когото очакваше, нали?

Въпреки че не завалваше думите, когато говореше, очите му проблясваха заплашително на слабата мъждукаща светлина на свещите. Изабел изпита желание да се отдръпне назад, но не искаше да прави сцената помежду им още по-неприятна.

— Не чаках никого — отвърна тя с уверено спокойствие, което прикриваше ускореното биене на сърцето й. — Слязох тук, за да взема восък и печат за писмото, което написах на втората ми майка.

— В този час? — с престорено учудване попита Куентин. — Сигурен съм, че след като си така уморена, както ми каза, подобно неприятно задължение можеше да почака до утре. Ще трябва да измислиш нещо по-добро, моето момиче.

— Не знам какво се опитваш да кажеш — искрено каза тя. — Исках да оставя писмото на масата в антрето тази вечер, за да бъде отнесено навреме за пощенската кола, която пристига в селото сутринта.

Смехът му прозвуча цинично.

— Очакваше именно пристигането на мъж, нали, любов моя? Но, уви, мъжът се оказа друг. Страхуваш се да го приемеш в леглото си, нали? Умно момиче. Щеше да се наложи да даваш обяснения, ако той бъдеше заварен в спалнята ти.

Отвращението надделя гнева й.

— Не съм предполагала, че ще прибавиш вулгарността към списъка на пороците си, Куентин — студено каза тя.

Той доближи устни до ухото й, ухапа го леко, после прошепна:

— Къде е той, Бел? Да очакваме ли, че ще се присъедини към този сладък разговор или вече се е насладил на прелестите ти?

Опита да се отскубне от него, но той затегна хватката си.

— Отвращаваш ме — процеди през зъби Изабел.

Той наведе глава и ожесточено притисна устни в нейните, докато Изабел почувства вкуса на кръв. Дъхът на алкохол беше непоносим. В първия момент помисли, че ще повърне, но успя да се овладее. Куентин я притисна плътно към себе си и тя установи, че беше силно възбуден. Изведнъж я обзе страх, но успя да го потисне.

— Изглежда, най-голямата ми грешка е, че подценявах моя високомерен братовчед — каза той, отдръпвайки се, за да заговори с ожесточено-ироничен тон. — Но както се оказа, той не е чак такъв селяк, нали? Много е хитър и лукав този Адриан. Намислил е да наследи не само титлата и състоянието, но и теб. Това първата ти тайна среща ли е или вече те е имал? Добре ще е да ми кажеш истината, защото иначе ще съм принуден да я изтръгна с бой или с камшик.

Изабел успя да освободи едната си ръка и с нея го зашлеви силно през лицето. Куентин само се усмихна и отново я притисна към себе си, за да я целуне с настървение, което нямаше нищо общо с любовната страст. Изабел започна да се дърпа и накрая успя да се отскубне, отдръпвайки главата си достатъчно, за да захапе долната му устна, едновременно с което заби коляното си в слабините му. Бяха прекалено близо един до друг и не можа да му причини трайни поражения, но той се задъха и разхлаби хватката си, а тя се възползва от момента и се отскубна от него. Опита се да избяга от стаята и почти бе прекосила половината разстояние, когато той я сграбчи за раменете изотзад.

Куентин я повлече, въпреки съпротивата й, към широкото кожено канапе в средата на стаята. Блъсна я върху него с такава сила, че ударът изкара всичкия въздух от дробовете на Изабел, после стовари тялото си отгоре й. В продължение на няколко минути тя бе напълно неспособна да избегне грубите целувки, с които той обсипваше лицето, шията и гръдта й.

— Куентин, престани веднага! — изрече тя думите с възможно най-повелителен тон. — Ако ме изнасилиш, ще опозориш и двама ни.

Куентин беше смъкнал корсета й и сега повдигна глава от оголената й гръд.

— Твърде късно е, скъпа — изсмя се цинично. — Ти вече си ни опозорила, отдавайки се на онзи дивак. Харесва ти да го правиш така, нали? По най-примитивен начин ли? Като животните? Трябваше да ми кажеш, самият аз харесвам да го правя така.

Изабел усети как ръката му се плъзна между телата им и пръстите му започнаха да разкопчават кожените бричове. Дали от страх или от мириса на алкохол, но почувства, че й се повдига. Ако той постъпеше както първия път и я обладаеше грубо, Изабел бе сигурна, че ще се поболее.

— Никога не съм била с друг мъж освен с теб, Куентин — задъхана от тежестта му, каза тя. Последната й надежда бе, че ако го убедеше в това, той щеше да я остави. — Адриан ми харесва, признавам, но заклевам ти се, той не ми е любовник. Не съм го виждала, след като излязох от кабинета на дядо.

Куентин сякаш изобщо не я чуваше. Явно вече бе разкопчал необходимите копчета, но трябваше да отстрани дългите фусти под роклята и бельото й. Изабел, която вече се бе приготвила за битката, издебна този момент, направи опит да се претърколи странично до ръба на канапето и да падне на пода, но не успя.

Отричането вече не можеше да я спаси. Сега за нея бе извън всякакво съмнение, че Куентин наистина възнамерява да я изнасили. Без да я е грижа, че може да събуди цялата прислуга, тя запищя пронизително. Той изруга и запуши с длан устата й, но Изабел впи зъби в нея. Куентин отскочи назад с вик и тя най-накрая успя да се измъкне изпод него. Падна с глухо тупване на пода пред дивана и без да губи секунда, запълзя на колене към вратата, докато най-накрая събра сили да се изправи на крака. Ако се опиташе да тръгне след нея, Изабел без всякакви задръжки щеше да пищи, докато дробовете й се пръснеха от усилието.

Бе направила само няколко крачки, когато Куентин я сграбчи изотзад и запуши с ръка устата й. Преди да успее да го захапе отново, той дръпна ръката си, но викът й остана нечут, защото носната му кърпичка бе мигновено натъпкана в устата й.

Очакваше, че Куентин пак ще я завлече на канапето, но той я блъсна по лице на пода и се зае с полите на роклята й. Тя замахна с единия си крак назад и го улучи в слабините. Чу го как изохка и за втори път се измъкна от него и се изправи до седнало положение. Гърбът й опря в краката на малка масичка. Протегна ръка назад, търсейки пипнешком нещо, с което да се отбранява. Пръстите й напипаха някаква ваза и тласкана от отчаяние, Изабел я повдигна с една ръка, както беше пълна с вода и цветя, и я запрати към Куентин с цялата сила, която успя да събере в тази неудобна поза. Вазата улучи странично главата му, но не достатъчно силно, за да се счупи, а цветята и водата се разпиляха навсякъде около него.

Куентин неочаквано я пусна, явно прекалено изненадан дори за да изпсува. Скочи на крака, а после, сякаш някой го бе блъснал, се сгромоляса върху й. Точно в този момент вратата на библиотеката се отвори.

Изабел не погледна да види кой се бе притекъл на помощ, а се заизмъква изпод тежкото тяло на Куентин. Издърпа носната кърпа от устата си и отмести тялото му от себе си, но част от полата й бе затисната под Куентин и тя трябваше отново да се обърне, за да я издърпа. Най-накрая беше свободна и се изправи на колене. Погледна нагоре и видя Адриан, хванал свещника така, сякаш възнамеряваше да го използва като оръжие, а не като източник на светлина.

Адриан протегна свободната си ръка и помогна на Изабел да се изправи. В същия миг тя го прегърна и се притисна към него, сякаш искаше да се увери, че се намира в безопасност. Той повдигна свещника и огледа обстановката, която сама говореше за случилото се. Косите на Изабел бяха раздърпани, корсетът на роклята й бе разкъсан, оголвайки почти изцяло гърдите й. Видя мокрото петно на килима, разпилените цветя, а също и Куентин, проснат сред всичко това, по чиято буза се стичаше струйка кръв, започваща от малка рана близо до веждата. Вазата като по чудо бе паднала права и в нея все още имаше малко вода.

Адриан остана дълго така, притиснал Изабел в прегръдката си, после внимателно я сложи да седне в едно от кожените кресла. Наведе се, взе вазата и изля останалата в нея вода върху главата на Куентин.

Братовчед му изстена, разтърси глава, сякаш за да разсее мъглите в нея, после се надигна и се опря на лакът. Когато зрението му отново се фокусира, видя изправилия се над него Адриан. Лицето му, осветено от свещника в ръката на американеца, изразяваше не облекчение, а злорадство.

— Не си загубил надежда, че ще осъществиш любовната си среща, а? — процеди хапливо Куентин, докато се изправяше в седнало положение. — Много си закъснял, ако си въобразяваш, че си намерил свенлива девица в лицето на прекрасната Изабел. Тя беше моя и носи моя отпечатък много преди деня, в който си стъпил на кораба, довел те в Англия. — С усилие се изправи на крака, но не получи помощ от Адриан, който продължаваше да мълчи. — Но ако искаш, вземи я. Аз вече получих от нея каквото исках и това е моят прощален подарък за теб.

В следващия момент Куентин отново беше на пода, но този път отгоре му бе Адриан. Свещникът падна, но за щастие не улучи измокрената част от килима и продължаваше да гори. Изабел го сграбчи и го постави далеч от тях, на масата.

Тя чуваше глухите удари на юмруците им, но не знаеше кой от двамата взема превес. Страхуваше се за Адриан, защото знаеше, че Куентин е горещ привърженик на борбите и беше тренирал със самия Джаксън Великия.

Борбата неочаквано свърши само няколко минути след като бе започнала. Двамата се бяха изправили на крака и Адриан успя да избегне на косъм удар в слабините, който, ако беше улучил, щеше да има далеч по-сериозни последици от онзи, който Изабел бе стоварила в слабините на Куентин. В отговор американецът заби юмрука си с все сила в стомаха на противника си. Куентин се строполи на ръце и колене, останал без въздух, и миг по-късно започна да повръща неудържимо върху килима.

С гримаса на погнуса Адриан отиде до Изабел, взе свещника, изведе я от библиотеката и я поведе нагоре по стълбището. Тя си спомни, че гърдите й все още бяха оголени и измъкна ръката си от неговата, за да се прикрие, но той поклати глава и я погледна усмихнато.

— Почакай, докато стигнем до твоите стаи. Ако искаш, ще ти обещая, че няма да гледам.

Тя се усмихна неуверено.

— Подозирам, че е твърде късно за подобно обещание.

Адриан въздъхна уморено.

— Уличен съм в още една лъжа, уви!

Стигнаха до вратата на всекидневната й и той я последва вътре. Изабел веднага отиде в спалнята си, а Адриан запали една газена лампа, поставена близо до малкото канапе. Няколко минути по-късно Изабел се върна във всекидневната, загърната в домашна роба.

Макар че не й бе отнело много време, за да поправи пораженията върху външния си вид, Адриан бе успял да намери отнякъде шише коняк и две чаши, в които имаше по малко от тъмномахагоновата течност. Подаде й едната от чашите. Тя изпи коняка на малки глътки и почувства как питието изгори гърлото й и как неговата топлина се разля по цялото й тяло.

Остави се Адриан да я заведе до шезлонга, а самият той седна с лице към нея. Очите му се взираха загрижено в нея и тя се почувства длъжна да каже нещо.

— Куентин беше много пиян.

— Обикновено е пиян — отвърна саркастично Адриан.

Тя поклати глава.

— Преди не беше такъв, поне в началото.

— Не се съмнявам — увери я той. — Ти притежаваш достатъчно здрав разум, за да не се влюбиш в пияница.

— Когато за първи път реших, че съм влюбена в него, Куентин беше на петнадесет — каза тя с треперлива усмивка, която изчезна от лицето й след секунди, защото Изабел избухна в плач. Адриан взе чашата й и я остави на масата край шезлонга. После я прегърна, докато тя плачеше с дълбоки ридания, които не бяха предизвикани само от преживяното изпитание, а и от онова, което доказваше края на нейните момински мечти.

Накрая риданията й стихнаха и тя повдигна глава. Адриан й подаде носна кърпичка. Понечи да му благодари, но думите й се задавиха в хълцане.

— Съжалявам — каза тя, след като бе издухала носа си. — Обикновено не се държа като водопроводен кран.

— Понякога всички имаме нужда да поплачем.

Изабел наведе очи.

— Знам какво си мислиш…

Той й направи знак да замълчи.

— Не е нужно да ми обясняваш нищо, ако това отново ще те разстрои, Изабел. Достатъчно ми е да знам, че съм могъл да ти помогна, макар и незначително. Не че се нуждаеше от мен — добави шеговито той. — Когато влязох в библиотеката, по всичко личеше, че си успяла сама да се справиш с проблема.

— Куентин бе много пиян и много ядосан, защото днес следобед се застъпих за теб пред дядо. Не трябваше да го предизвиквам.

— Прости ми — каза Адриан с изненадващо рязък тон, — но не мога да си представя, че можеше да предизвикаш някого, още по-малко човека, който се е заклел да ти бъде закрилник, към поведение, принудило те да го халосаш с ваза в лицето. Това не беше просто спречкване, Бел. Трябва да съм глупак, за да се преструвам, че съм ти повярвал. Той нарани ли те по някакъв начин?

— Не мисля — отвърна тя с престорена веселост. — Предполагам, че аз го нараних доста по-лошо.

— Опитваше се да те насили, нали?

Може би съзнанието, че вече не обича Куентин, я караше да проявява снизходителност към него. Но не можеше да излъже.

— Не точно това.

— Куентин твой любовник ли е, Бел? Влагам в думата смисъла, който и ти вече влагаш в нея.

Изабел се отдръпна от него.

— Не мисля, че…

— Питам те, защото искам да знам на какво станах свидетел тази нощ — поясни той, хващайки я, преди да бе успяла да се отдалечи от него. — Ще го кажа по-просто: според мен Куентин се е опитал да те изнасили тази нощ. Но ако сте били любовници, ако е било нещо друго…

Изабел искаше да отрече стореното от Куентин, но откри, че не може да излъже за това.

— Не е мой любовник в смисъла, в който ти го разбираш.

— А в какъв смисъл тогава?

Откри, че е много трудно да изрече думите.

— Ние сме… — Замълча, защото не искаше и не можеше да се насили да каже „правили любов“ — … били заедно и преди, но това беше много отдавна.

Адриан помълча около минута с неразгадаемо като каменна маска лице.

— По взаимно желание или като тази нощ?

За втори път почувства, че не може да излъже и сълзите неочаквано премрежиха очите й.

— Не като сега, не беше така ужасно — успя да промълви тя.

Адриан не искаше да я разстройва допълнително и не зададе повече въпроси, но разбираше напълно чувствата й.

— Мисля, че се нуждаеш от още една глътка коняк — каза той и стана от шезлонга. — Денят беше пълен с изпитания за теб.

— За теб също — напомни му тя. — След всичко, което се случи, почти бях забравила, че двамата с Куентин едва не се удавихте днес следобед. Може би това е причината Куентин да се държи така непоносимо тази вечер. Всеки от нас изживява по различен начин шока.

— Единствената причина, поради която не смятам, че Куентин се държа като стопроцентов измамник — рече убедено Адриан, докато пълнеше чашите е коняк, — е, че му липсва достатъчно интелект, за да бъде такъв. Един истински измамник не би оплескал всичко днес следобед, нито пък би се опитал да те изнасили в пияно състояние. Общоприетата практика — продължи той, подавайки й чашата с дяволита усмивка — е да завъртиш главата на набелязаната жертва с помощта на алкохол.

Веселите пламъчета в очите му бяха неустоими и извикаха усмивка върху лицето й, но тя се замисли над думите му.

— Какво искаш да кажеш с „оплеска“? Какво се случи днес следобед? Куентин има глупостта да предложи да преминете по моста, но не може да е знаел, че е опасен, защото в такъв случай сам не би минал по него.

— Мостът не беше опасен.

— Какво искаш да кажеш?

Адриан съжали, че бе изпуснал езика си. Нямаше нужда да очерня допълнително Куентин, защото братовчед му сам се бе постарал добре, а понякога прекалената критичност водеше до обратен на желания резултат.

— Не знам защо го казах. Опасявам се, че започвам да оглупявам от изтощение — каза той с неподправено отпаднал глас, който поставяше извън съмнение достоверността на думите му.

— Не е честно — настоя Изабел. — Ти ме накара да ти доверя неща, за които изобщо не исках да говоря.

Адриан се усмихна и погали с длан лицето й.

— Накарах ли те? Извини ме, че бях така безчувствен. И без това днес преживя твърде много. — Наведе се и я целуне по челото, сякаш й беше брат. — Ще те оставя да си починеш, Бел.

Изабел изпита усещане за предстояща загуба.

— Моля те, не още. — Адриан отново седна до нея. Гледаше я безмълвно, а тишината започна да я тревожи. — Как така стана, че дойде в библиотеката? — попита тя, защото си беше задала този въпрос още тогава. Бе изминало доста време от нейните викове за помощ до неговата поява.

— Чух те да излизаш от всекидневната си малко преди това и се разтревожих, когато измина доста време, а ти още не се бе върнала. — Изабел го погледна учудено, а той се разсмя. — Вратата скърца с много специфичен звук.

— Но можех да се прибера в покоите си през входа откъм спалнята — възрази тя.

— Проверих — призна той със самоиронична усмивка.

— Защо? — попита тя.

— Знаех, че Куентин също не се бе качил, макар да се бе върнал в имението най-малко преди час. Предположих, че ще е пиян и че ще бъде ядосан заради теб.

Изабел се смая от неговата осведоменост. Можеше да я отдаде частично на изключителната му прозорливост, но познаваше склонността му да опознава в детайли поведението на заобикалящите го хора.

— Благодаря ти — едва чуто промълви тя.

Адриан взе едната й ръка, обърна я с дланта нагоре и нежно я целуна.

— Винаги на твое разположение — отвърна той със също така тих глас. Погледите им се срещнаха и този път много неща останаха неизречени помежду им. Адриан се приведе напред и я целуна, но вече не братски, а със сдържана страст. После се облегна назад и рече с натежал от нега глас: — Мисля, че ще е по-добре да тръгвам.

Изабел бавно поклати глава.

— Искам да останеш с мен. Моля те, Адриан.

Изабел не можеше да обясни поведението си, нито пък се опита. Може би това бе нейната реакция на многото шокови ситуации, които бе изживяла през този ужасен ден. Желанието й да се люби с този мъж бе така силно, че й причиняваше почти физическа болка. Никога преди не бе изпитвала подобно желание, нито бе предполагала, че то съществува.

Изтощението, от което се бе оплакал Адриан, необяснимо как изчезна. Усещаше негата й така, сякаш тя я бе описала с думи. В желанието й имаше ожесточение и първичност, които го караха да се чувства примитивно същество, подвластно единствено на тайнствата на любовта. С изненада откри, че иска да я обладае още в този миг. Но той нямаше да я използва, както бе направил Куентин. Искаше да изтръгне от нея всяка споделена ласка, да й дари удоволствие дори ако трябваше да се лиши от своя дял. Но нещата не се развиха така.

Адриан обсипа с целувки устните, лицето и шията й. Тя отговаряше на милувките му с тихи стенания, захапваше нежно ухото му, после кожата на рамото му, възхитена от кадифената й мекост и непознатия аромат. Устните им отново се сляха в изпепеляваща целувка.

Изабел го притегли върху себе си и в следващия момент той проникна в нея, забравил за всичко, отдаден единствено на изгарящия го първичен инстинкт. Краката й се сключиха около кръста му. Цялото й тяло ликуваше от възторг, познало такава всепоглъщаща наслада, че за миг тя си помисли, че ще изгуби съзнание. Тогава от гърдите на Адриан се изтръгна сподавен вик и той я дари с доказателството за своята страст.

Все още облечени, със сплетени едно в друго тела, двамата останаха да лежат прегърнати, задъхани от изтощителния танц на страстта. Когато успя да събере достатъчно сили, Адриан целуна челото й, после очите й, скулите и накрая устните й.

Изабел отвори очи, премрежени от притома и наслада, сякаш току-що ставаше от сън.

— Беше много по-различно, отколкото с Куентин — рече тя.

Думите й успяха да го подразнят и поласкаят едновременно.

— Куентин да върви по дяволите, където със сигурност му е мястото и където ще свърши накрая. Ела на леглото, Изабел — подкани я той, когато се изправи и й подаде ръка.

— Май беше уморен — подразни го тя.

— Откривам, че се чувствам странно подмладен — отвърна усмихнат той, докато й помагаше да се изправи.

Този път се любиха, както Адриан бе искал да бъде първия път. Отстраниха една по една дрехите си, разменяха си нежни целувки. Когато отново се сляха, ритъмът на телата им бе по-умерен, но това не означаваше, че страстта им бе по-слаба. Изабел отново позна блаженство, каквото дори в най-смелите си представи не бе допускала, че е възможно.

Прекалено скоро през повдигнатите краища на завесите на прозорците започна да се процежда сивкавият полумрак на утрото. Адриан се изтегна и притегли Изабел към гърдите си, изтръгвайки я от леката дрямка, в която се бе унесла.

— Прислугата скоро ще е на крака и ще започне да се суети из коридорите, макар че — бог ми е свидетел — никак не ми се иска да си тръгвам. След няколко часа напускам Одзуик Чейс, Бел — прошепна в ухото й той. — Ела с мен.

Беше полусънена, но между две прозевки успя да каже „да“, след което се унесе в дълбок сън.