Елизабет Хюит
Изабел (5)

Пета глава

Изабел чу гласовете в коридора, отиде до вратата и се заслуша за минута-две в спора. След това се върна пред огледалото, оправи последните детайли от тоалета си и бързо се отправи към галерията. Каза си, че прави това, за да спаси Кити от неловкото положение, но истинската причина за припряността й беше Адриан. Все още беше раздразнена, задето Куентин бе пренебрегнал способността й да разгадае характера на братовчед им, и беше твърдо решена да го проучи повече, за да докаже правотата си.

Когато Адриан видя Изабел да влиза в галерията, откри, че му е много трудно да скрие искреното си възхищение от нея. Косата й блестеше като току-що сечена монета и представляваше изобилие от къдрици, хванати високо на главата. Красивото й овално лице бе обрамчено от нежни букли. Беше облечена в копринена рокля с перлен цвят, която проблясваше на светлината, хвърляна от стенните свещници, и караше мекия оттенък на кожата й да изпъква. Макар че видът й силно го развълнува, чертите му не издадоха това.

Когато я видя, Кити усети явно облекчение. Изабел й се усмихна окуражително, докато погледът й се плъзна по непривлекателния външен вид на Адриан.

— Доста рано си се облякла, Кити — отбеляза тя. — Твърде рано дори и за теб. Бях сигурна, че тази вечер ще сляза първа в галерията. Добър вечер, братовчеде Адриан — рече Изабел, като се обърна към него. — Виждам, че вече сте научили за нашия обичай да се събираме в галерията преди вечеря.

— Кити ме осведоми, за да не се изложа като последния глупак да отида пръв и да се настаня на масата — каза Адриан и кимна с благодарност към момичето. — Тя тъкмо ми разправяше, че тези чудаци били моите предци.

Изабел прехапа устни, за да не се разсмее на това определение на поколенията горди мъже от рода Ренвил. Дойде й наум, че графът би бил доста недоволен, ако Адриан направеше такава забележка в негово присъствие. Тя погледна към братовчед си, за да види дали ще открие отново присмехулните искрици в очите му, но в тях долови само най-обикновена любезност.

— Адриан ме попита за тях, но и аз не знам много — обясни Кити. — Ти би могла да му кажеш повече, Бел. — След това измърмори, че трябвало да донесе някаква книга, и хукна към стаята си.

Двамата я изпратиха с погледи, после Изабел се обърна към Адриан и рече любезно:

— Е, тогава да започваме разясненията за „тези чудаци“, преди другите да са дошли.

Думите й бяха възнаградени с одобрителен блясък в очите и нещо като лека усмивка. Изабел се почувства удовлетворена. Може и да беше прост и недодялан, но очевидната му глупост като че ли беше нещо, което всички неоснователно приемаха за даденост.

Изабел го поведе из галерията, като се спря да представи на Адриан всеки от предците му. Той разгледа прилежно портретите и направи няколко забележки, които братовчедка му не би насърчила. Когато стигнаха до портрета на баща му на млади години, Адриан се спря и се вгледа в него мълчаливо и напрегнато.

Изабел го наблюдаваше настойчиво, което в друг момент щеше да изглежда грубо, но Адриан беше толкова погълнат от изучаването на приликата с баща си, че сякаш бе напълно забравил за присъствието й. Двамата бяха застанали доста близо един до друг и тогава Изабел откри, че усеща мъжкото му излъчване. Почувства се доста засрамена от мисълта, че можеше да изпитва физическо влечение, когато той все пак се беше оказал един недодялан селянин.

Изабел погледна от портрета на Франсис Ренвил към Адриан и видя, че приликата между баща и син е по-силна, отколкото бе предполагала.

Адриан отстъпи неволно назад от портрета и се блъсна в Изабел, като едва не я събори, но веднага след това се обърна и я хвана за ръцете, за да не падне. Задържа я само за момент, докато се увери, че е възстановила равновесието си, но това беше достатъчно, за да изпрати леки тръпки по цялото й тяло. Адриан усети, че физическият им контакт бе имал някакво влияние и върху нея и се усмихна вътрешно. Явно привличането беше взаимно. В този момент страшно му се прииска да се наведе и да я целуне, но не искаше да действа прибързано.

— Моля за вашето извинение, братовчедке. За пръв път виждам баща си като млад и забравих, че сте зад мен — рече малко стеснително Адриан. — Май доста приличам на него.

— Наистина — съгласи се Изабел с възхитително самообладание. — И аз тъкмо това си мислех. Разбира се, никога не съм виждала баща ви, той е напуснал Англия, преди да съм се родила. Признавам, че докато бях ученичка, го смятах за много романтична личност. Струваше ми се страхотно това, че се е скарал с баща си и е заминал за Америка да си търси късмета.

— И майка ми мислеше така — усмихна се Адриан. — Ето как е бил в състояние да я убеди да напусне Филаделфия и да заживее с него във фермата. Или поне така казваше тя.

— Напускане на цивилизацията в името на истинската любов? — подразни го Изабел.

— Така изглежда — рече той и се ухили доволно на нейната схватливост. Погледът му се насочи някъде зад Изабел и чертите му моментално се промениха — отпуснаха се видимо и очите му станаха безизразни, което отново му придаде глуповат вид.

Учудването на Изабел нямаше възможност да прерасне в подозрение, защото се чуха гласове. Явно усамотението им беше привършило. Секунди по-късно мащехата й и лейди Адора Ренвил се показаха иззад ъгъла на източното крило на галерията.

Изабел пое задължението да представи Адриан на леля му. Лейди Адора изглеждаше доста шокирана, когато подаде неохотно два пръста на племенника си. И тя не беше по-склонна от синовете си да мисли хубави неща за него, но явно беше ужасена от реалността.

— Вие ли сте синът на Франсис? — попита лейди Адора със слаб глас.

— Аз самият, госпожо — отговори Адриан, без да покаже с нещо, че забелязва удивлението й.

Карлтън и Саймън също влязоха в галерията. Кити ги следваше по петите. Лейди Адора се обърна към сина си и каза с отпаднал глас:

— Карлтън, скъпи, тази вечер се чувствам доста слаба. Ще бъдеш ли така любезен да ми помогнеш да поседна за малко? Може би все пак щеше да бъде по-добре да ми бяха донесли вечерята в стаята.

Реакцията на лейди Адора към всичко, което намираше за неприятно, беше моментално да се оттегли в стаята си. Дъщеря на разорен граф, тя беше направила грешката да се влюби в красиво лице, а не в богатството, което родителите й се бяха надявали да донесе с женитбата си, за да напълни семейната съкровищница. Тя и Джулиън Ренвил бяха научили същия урок като графа и нещастната му първа съпруга: бързата женитба означава бавно разкаяние. Но макар лейди Адора да съжаляваше много за избора си на по-малък и доста своенравен син и на свекър, който държеше здраво кесията си, то поне отдавна беше намерила начин да контролира живота си. Беше се усъвършенствала в манипулирането на чувства и този трик винаги й вършеше работа. Съпругът й я беше изоставил заради конете и любовниците си веднага щом тя беше изпълнила задължението си да роди двама сина. След смъртта на Джулиън лорд Одуин й беше позволил да живее в Одзуик Чейс, заявявайки, че къщата била достатъчно голяма и нямало да му се налага всеки ден да се сблъсква с въздишките и оплакванията й. На думи беше домакиня на дома, но всъщност нямаше други задължения, освен да се грижи за собствените си удоволствия, което се състоеше предимно от това да се превзема с въображаеми болести и да досажда на приятели и съседи с приказки за здравето си и подвизите на синовете си.

Карлтън направи това, за което го беше помолила. Лейди Лейлънд се настани до нея, докато чакаха появата на графа, за да отидат на вечеря. Още веднъж всички като че ли забравиха за Адриан и сякаш само Изабел се притесни от това.

— Тъкмо показвах на Адриан неговите предци и му разправях за геройствата им — рече тя, като малко повиши глас, без да се обръща конкретно към никого. — Ако братовчедът облече къса туника и тесни панталони, мисля, че може да го сбъркат със сър Люсиен дьо Ренвил.

Адриан погледна към въпросния портрет от петнадесети век и по лицето му се изписа съмнение.

— Само дето не мисля, че бих могъл да сменям конете посред реката като него, без да се измокря до кости — каза той.

Ставаше дума за историята, която Изабел му беше разказала за онзи джентълмен, който сменил няколко пъти суверена си по пътя от Йорк до Ланкастър. По този начин спасил не само кожата, но и имотите си от конфискация.

— Може и да не е бил почтен, но поне е бил умен — рече Одуин, който току-що беше влязъл в галерията. Сега не беше в количката си, а вървеше тежко, облегнат на ръката на Куентин, като от другата страна се подпираше само на един бастун. — Всеки Ренвил, в чиито вени тече кръвта на сър Люсиен, ще прокопса в живота.

Графът огледа хладно външния вид на Адриан, приседна с мъка на широкия стол от шестнадесети век и прониза с очи Куентин.

— Мисля, че ти казах да му заемеш някакви прилични дрехи. Ако исках да се храня с лакеите, щях да наредя да ми сервират вечерята долу.

— Няма нужда да се сърдите на Куентин, сър — увери го Адриан. — Купих си всичко, което ми е необходимо, докато бях в Лондон. Затова отпратих слугата, като благодарих за предложението.

Не беше в природата на лорд Одуин да дава воля на думите си, но цветът на лицето му потъмня обезпокоително и всички го очакваха да избухне. Старецът само каза яростно:

— Мили боже! Това сигурно е възмездието за греховете ми. Моят наследник!

Вечерята не мина в приятна атмосфера. Все пак стана ясно, че графът няма намерение да демонстрира пълното си недоволство към Адриан, както Куентин беше предсказал, когато братовчед му бе отпратил Людкин. По време на първите три ястия разговаряха малко. Лейди Адора, както обикновено, не се престараваше в ролята си на домакиня. Всички обаче смятаха, че бе много добре, задето графът сдържа нервите си. Куентин, ако изобщо проговореше, беше много язвителен, а Карлтън запази ледено мълчание, като само изражението му ставаше все по-мрачно всеки път, когато погледнеше към Адриан. Даже Кити и Саймън, чиято младежка веселост трудно можеше да бъде потисната, очевидно считаха за по-разумно да не привличат вниманието към себе си.

Единствено Адриан като че ли не намираше нищо странно в тази мълчалива компания. Той ядеше бодро вечерята си и поне маниерите му бяха безупречни. Само Изабел и мащехата й полагаха известни усилия да се държат естествено. Карълайн Лейлънд се опита на няколко пъти да подхване незначителни теми, но старанията й се сблъскваха най-вече с едносрични отговори и пропадаха. Отчаяна, тя изостави правилата и заговори по диагонал през масата към Адриан.

— Надявам се, прекосяването на океана от Америка не е било твърде трудно, Адриан — рече тя. — Татко каза, че сте пристигнали по-късно, отколкото очаквахме, тъй като морските бури са ви забавили.

Той изглеждаше изненадан, че лейди Лейлънд се бе обърнала към него, но й отговори с готовност:

— Наложи ни се да преминем през една-две бури по пътя, но те не бяха толкова страшни. Най не ми харесваше стрелбата.

— Стрелба ли? — попита заинтригувано Саймън.

— Блокадата — отвърна Адриан. — Каперът, на който се намирах, „Морският ястреб“, беше ударен, но продължи да плава и успяхме да избягаме от военния кораб, дето се опита да ни потопи. Ама даже и това не беше по-лошо от пиратите.

— Пирати? — повтори като папагал Кити, на която любопитството беше дало смелост.

— Да, госпожице — отвърна той. — Съвсем близо до северноафриканското крайбрежие. Спряхме на Антилските острови, за да вземем малко товар. Отначало помислихме, че е някакъв търговски кораб, но на миля-две от брега той смени знамето си и видяхме, че е с череп и кръстосани кости. Изплаши ни до смърт, защото всички знаят, че северноафриканските пирати прерязват гърлото без много церемонии; затуй дигнахме платната и им избягахме. Само че успяха да стрелят по нашата палуба, макар и не толкоз точно, колкото моряците на Нейно Величество. Един куршум от английския кораб изсвистя толкова близо до мен, че ми разкъса ръкава. Ако бях застанал малко по-вляво, никога нямаше да имам шанса да дойда тук и да се запозная с родата на баща ми.

На Изабел й се стори, че долавя ирония в гласа му. Изражението му не издаваше нищо такова, но тя беше уверена, че Адриан иска да види ефекта от фантазьорските си истории. Със сигурност беше привлякъл поне вниманието на Саймън и Кити, като първият бе особено заинтригуван, защото се надяваше един ден да напише вълнуващ приключенски роман като сладникавия „Тайните на Удолфо“. Но, изглежда, не само най-младите членове на семейството бяха впечатлени от думите на Адриан. На лейди Адора и Карълайн Лейлънд явно им бе доста интересно. Такава атмосфера едва ли беше най-подходяща за разговор по време на вечеря.

— Наистина, колко ужасно за вас! — възкликна несигурно лейди Лейлънд. — Имаме приятели с имоти в Ямайка и Антилските острови, но знам, че беззаконията от ранните дни на заселването са вече минало.

— За тези, които живеят в хубави къщи, несъмнено — съгласи се Адриан. — Те имат армии от слуги, които да държат главорезите настрана.

— Ако всичко беше толкова варварско, колкото описвате, търговията никога нямаше да процъфти — отбеляза сухо Изабел. — Аз знам, че е точно обратното.

— Мисля, че търговията винаги процъфтява, когато има хора, които да поемат риска заради самия риск. На около двадесет мили от нашата ферма направиха магазин. Първите четирима собственици бяха скалпирани. Накрая на местните диваци им омръзна да се разправят и петият собственик успя да завърти добра търговия. А и сега, когато нападенията не са толкова чести, на жените им е по-лесно. Някога съпругата на заселника се е считала за голям трофей от местните — добави Адриан толкова нехайно, че Кити, която седеше от лявата му страна, видимо потрепера.

— Но аз разбрах, че Франсис е живял във Филаделфия или поне близо до нея — каза лейди Лейлънд и се намръщи. — Чувала съм от други хора, които са ходили там, че бил прекрасен, цивилизован град.

— О, да, в пазарен ден е много голям — рече Адриан и се подсмихна. — Като малки, когато се държахме добре, татко ни позволяваше с брат ми да караме от време на време прасетата на пазар.

Изабел реши да го изобличи, погледна го право в очите и произнесе:

— Празни приказки.

Нямаше никакво съмнение, че я беше разбрал. Устните му потрепнаха толкова леко, че едва се забелязваше през масата.

— Госпожице? — попита той и набърчи озадачено чело.

— Казах, че са празни приказки, братовчеде — повтори Изабел, без да обръща внимание на мащехата си, която я погледна намръщено. — Може и да е вярно, че сте били обстрелван от английските кораби и дори, че сте оцелели при нападението на пиратите, но нищо на света не може да ме убеди, че чичо ми, който е бил отгледан като джентълмен и наследник на графска титла, би позволил на синовете си да карат прасетата на пазар. И то боси.

— Ами да — призна любезно Адриан. — Обувките ги пазехме за църква. Но все пак носехме най-хубавите си панталони, вързани около кръста.

— За да закарате прасетата на пазар ли?

— Пазарният ден беше голямо събитие, а калта се изпира по-лесно от плат, отколкото от кожа — поясни той.

— Много практично — отбеляза Изабел и присви иронично устни.

— Такъв си беше моят татко — съгласи се Адриан.

— По-скоро бих казал, че чичо ми е бил глупак — рече неочаквано Куентин.

Думите му изненадаха всички и последва неловка тишини, нарушена само от лейди Адора, която се опита да укори сина си, макар и това да беше доста нехарактерно за нея:

— Куентин, скъпи, наистина не мисля, че трябва да…

— А как би нарекла човек, който се е отказал от богатство и графска титла, за да основе свинеферма, майко? — Гласът му звучеше дрезгаво. — Тогава не е никак изненадващо, че си дал живот на такъв глупак, нали?

Кити ахна шумно, а Саймън зяпна. Даже и Карлтън за момент забрави да овладее изражението си. Този път лейди Адора не каза нищо. Беше седнала точно срещу графа и по внезапното сковаване на лицето му разбра, че възнамерява сам да се оправи с внука си.

— Достатъчно, Куентин — рече сурово Одуин. — Задачата ти е да му помогнеш да се издигне до твоето ниво на възпитание, а не да паднеш до неговото.

Скастрен по този начин, Куентин млъкна, но по лицето му плъзна лукава усмивчица.

— Изобщо не съм се обидил — каза дружелюбно Адриан. — Разбирам защо Куентин мисли така. Освен това от време на време върху главата ми се изсипват и по-лоши имена.

— Нима? — попита невинно Саймън. — Като например?

Адриан придоби срамежлив вид и измънка:

— Ъ-ъ… наистина не мисля, че трябва да ги повтарям в тази компания.

— Така ли? — възкликна изненадано Саймън. — Разочаровате ме, братовчеде.

— Достатъчно, Саймън — сряза го лейди Лейлънд, като се изчерви заради грубостта на сина си. Знаеше, че той счита Куентин за идеал, но нямаше намерение да му позволява да копира най-отвратителните навици на братовчед си.

— Ти, млади човече — обърна се графът към Саймън, — ще направиш по-добре, ако се замислиш малко за собствената си глупост, защото нямаш никакво оправдание за нея. Научен си да яздиш още преди да проходиш и не би трябвало да си толкова наивен, че да караш неопитен кон да прескача препятствие с такава височина, особено когато от другата му страна има ров. Би трябвало да се чувстваш щастлив, задето си счупи само ръката, а не ключицата или врата.

Саймън, който не обичаше острите думи и свадите, беше научил от дълъг опит, че най-лесният начин да се отърве от забележките на дядо си беше да премълчи. Куентин обаче се опита да го защити:

— Това е вече прекалено, дядо. Винаги сте казвали, че никой от нас няма кураж и би трябвало след онази случка да имате по-добро мнение за момчето.

— Малко вероятно е да съм казвал някога такова нещо за теб, Куентин — рече хапливо Одуин. — Куражът си е кураж, но момчето има да учи още много, докато те достигне. Бих предпочел да не копира твоите спортни безразсъдства.

Карлтън, който почти не беше проговорвал, откакто бяха влезли в галерията преди вечеря, направи грешката да се включи в спора точно в този момент.

— Разбира се, подвизите на такъв несравним човек като Куентин не биха могли да се нарекат така — рече той толкова любезно, че нямаше никакво съмнение за подигравката в гласа му.

— Несравним! Титла, давана на всеки никаквец, облечен като кочияш! По мое време не беше така. Но все пак признавам, Куентин, че не си толкова вързан в ръцете, колкото някои, които бих могъл да назова — рече лорд Одуин и хвърли леден поглед към Карлтън.

След като по този начин направи на пух и прах претенциите на внуците си, старецът кимна едва забележимо на лейди Адора, която веднага се изправи и предложи на дамите да се оттеглят в съседната дневна стая.

Изабел беше по-убедена от всякога, че Адриан не бе толкова недодялан, колкото искаше да изглежда. Озадачаваше я само неговият мотив да се представи като такъв. Единственото нещо, което й хрумна, бе първото й подозрение — че Адриан е някакъв измамник, но и това не изглеждаше много вероятно. Той несъмнено беше синът на Франсис. Вече бе сигурно, че щеше да наследи титлата и имотите, но ако се държеше така, едва ли щеше да спечели нещо повече от богатството на лорд Одуин. Ако пък играеше някаква игра, която Изабел още не можеше да разгадае, беше наистина много глупаво от негова страна да й позволява да го разбере. Девойката не беше сигурна в нищо друго, освен в това, че той ни най-малко не бе глупав. Беше решила твърдо да се добере до истината, ако изобщо имаше нещо за откриване.

Изабел престана да мисли за загадката Адриан Ренвил и отново насочи вниманието си към разговора, който водеха майка й и леля й. Само че той също се отнасяше до Адриан. Лейди Адора тъкмо казваше:

— Знаех, разбира се, че той няма да бъде нещо кой знае какво, но не съм и предполагала, че ще трябва да се червим всеки път, когато го признаваме за свой роднина, Франсис трябва здравата да е изпаднал, след като е напуснал Англия, щом е възпитал толкова просташки сина си.

— Франсис не беше много описателен в писмата си — каза замислено лейди Лейлънд, — но нямах впечатлението, че не му е провървяло в Америка. От писмата му разбрах, че се е оженил за някакво момиче от много уважавано семейство във Филаделфия и си е купил малко имение на река Делауеър, недалеч от града.

— А ти какво очакваше да ти пише, Карълайн? — изсумтя лейди Адора. — Че се е оженил за слугинче от кръчмата и си е купил свинеферма? Сигурно е било така. Нищо друго не би могло да обясни факта, че е възпитал сина си по този начин.

— Той е много недодялан — намеси се в разговора Изабел. — Толкова недодялан, че изглежда чудно дали в действителност е такъв, какъвто изглежда.

— За нещастие имаме доказателството пред очите си — отбеляза тъжно лейди Лейлънд.

— А и го чуваме — вметна лейди Адора и потрепера от отвращение. — Не само акцентът му е странен, ами и казва ужасни неща. Помислих, че ще получа един от моите спазми на вечеря, когато започна да говори за главорези и прасета. Явно е, че Франсис се е отнесъл много небрежно към възпитанието на синовете си.

Изабел нямаше намерение да споделя подозренията си с когото и да било, след като Куентин ги беше отхвърлил по този начин, но й бе любопитно да разбере дали само тя забелязва неща, които хвърлят съмнение върху държането на Адриан.

— Може би той иска да ни накара да си мислим точно това.

Мащехата й, която беше доста по-умна от етърва си, моментално разбра намека на Изабел.

— Смяташ, че той само се преструва на простак? Защо, за бога, някой би правил такова нещо? И без това срещата със семейството, от което баща му се е отказал, не е кой знае колко приятна. Едва ли би пожелал нарочно да си навлече нашето порицание.

— Не знам защо го прави — беше принудена да признае Изабел, — но знам, че не е толкова глупав, за колкото иска да го мислим. Понякога виждам по очите му, че се забавлява на нашите реакции.

Двете етърви се спогледаха.

— Наистина, Изабел — каза лейди Адора. — Това е нелепо. Или си въобразяваш, или се опитваш да ни прилъжеш да повярваме на тази глупост.

Беше явно, че нито майка й, нито леля й шаха да я разберат повече от Куентин.

— Но това не се случи само веднъж — настоя Изабел. — Не може всеки път да съм си въобразявала!

— Мили боже, Бел! — възкликна мащехата й. — Затова ли му каза онова нещо на вечеря? Помислих, че се шегуваш с него, когато го обвини, че говори празни приказки. Със сигурност, ако продължаваш с тези нелепи забележки, ще го накараш да си мисли странни неща за нас.

Изабел прехапа устни, за да не каже, че това беше нищо в сравнение със странната представа, която имаха за него и която някои не се колебаеха да му демонстрират. Беше безсмислено да продължава разговора, при положение че събеседничките й не й вярваха. Затова остави темата и след няколко минути отиде и седна до Кити, която разгръщаше лениво страниците на последния брой на „Дамски журнал“.

Бийл донесе подноса с чая и когато излизаше от стаята, господата влязоха и се присъединиха към компанията на дамите. Графът отново се беше облегнал на Куентин. Двамата се смееха на някаква шега, докато минаваха през вратата, и Изабел си отбеляза наум, че годеникът й явно беше поуталожил отровните си чувства към братовчед си. Девойката се питаше дали Куентин имаше намерение — и всъщност дали можеше, като се имаше предвид презрението му към Адриан — да се подчини на желанието на дядо си и да обучи Адриан в изкуството да бъде джентълмен.

Карлтън се беше оттеглил още с излизането на дамите с извинението, че бил уморен. Адриан и Саймън последваха графа и Куентин в дневната. Двамата братовчеди изглеждаха увлечени в приятелски разговор, но Изабел забеляза, че Саймън от време на време поглежда към Куентин, сякаш се страхува, че той може да го скастри за всяка негова проява на любезност към Адриан.

Куентин, който се настани до дядо си, потупа приканващо едно столче до себе си. Саймън седна до него и го попита дали не възнамерява да полови риба по време на престоя си в Одзуик. Риболовът беше любимото занимание на момчето, като се изключеха книгите му; донякъде той даже изместваше ездата и лова. Възможността да обсъжда любимата си тема, заедно с ласкателния интерес, изразен от Куентин, беше неустоима примамка.

Лейди Адора и лейди Лейлънд продължиха разговора си, докато мъжете обсъждаха оживено риболова. Кити пък бърбореше с Изабел за последните модели, показани в списанието. Адриан, напълно изолиран от семейните групички, стоеше неуверено до вратата. Изабел вдигна очи от списанието и видя, че той се обърна, отиде до пианото и заразглежда нотите.

Девойката можеше да разбере защо Куентин и Карлтън не обичаха Адриан; защо графът, мащехата й и леля й се отвращаваха от липсата му на възпитание; даже защо Саймън и Кити чувстваха нуждата да повтарят като папагали мнението на по-възрастните. Дори щеше да се радва, ако Адриан решеше, че се чувства чужд при тях и си отидеше. Не можеше обаче да стои спокойно и да позволява да го изолират, когато той нямаше никаква вина освен тази, че беше син на черната овца на семейството и бе възпитан по коренно различен начин от тях. Затова Изабел пророни някакво извинение на Кити и се приближи до пианото.

— Обичате ли музиката, братовчеде? — попита тя.

Адриан се обърна към нея. Този път в изразителните му очи грееше усмивка, която озаряваше нежно извитите му устни. Изабел побърза да сведе очи и придърпа пейката.

— Да ви изсвиря ли нещо?

Той й подаде мълчаливо инвенция на Бах, не много лесно парче, но все пак бе в нейните възможности. Изабел беше леко изненадана от избора му, но не възрази. Това бе една от най-дългите инвенции на Бах и Адриан помагаше на девойката, като й обръщаше страниците. За нейно най-голямо учудване, той явно следеше музиката.

Когато замря и последният акорд, Изабел вдигна очи и каза:

— Вие познавате нотите, братовчеде Адриан.

Той извърна поглед встрани, сякаш се притесняваше от умението си, и призна:

— Сестрата на мама беше учителка по музика и много ме харесваше. Когато ходехме до Филаделфия на гости на семейството на мама, леля ме учеше на нотите.

— Несъмнено това е била причината да обличате най-хубавите си панталони, когато сте карали прасетата на пазара — предположи сухо Изабел.

— Точно така — отвърна енергично Адриан. — Леля Ребека беше добра душа, но щеше да ми покаже вратата, ако посмеех да се появя на урок, все още покрит с кал от къпането на прасетата.

— Убедена съм, че се подигравате с мен, братовчеде — рече строго Изабел.

— Но как бих могъл! — възрази той. Очите му се разтвориха широко и в тях личеше невинност, в която Изабел не вярваше ни най-малко. — Аз съм само един простичък човек и нищо повече.

— Мисля, че не сте чак толкова простичък, за колкото ви смятаме.

— Всъщност аз не съм знаел мнението ви преди, нали?

В тона му имаше нещо, което не можеше да се определи веднага, някаква острота.

— Е, да видим дали сте се упражнявали прилежно в пазарните дни, братовчеде — каза тя, издърпа един „простичък“ дует на Моцарт от купчината партитури, направи място на пейката и го погледна предизвикателно.

Адриан се поколеба за момент и седна до нея. Началните акорди бяха нейни и тя започна да свири, без да му даде никакво време да огледа нотите. Той обаче не я разочарова. Бързо влезе в такт и свиреше с умение, не по-малко от нейното. Изабел подозираше, че Адриан може да го прави и много по-добре, ако пожелае. Тъй като познаваше произведението, тя се осмели да извърне поглед от нотите, докато братовчед й свиреше един солов пасаж. Видя, че се беше съсредоточил в музиката и бе забравил всичко около себе си — качество, което беше забелязвала само у най-добрите музиканти, които познаваше.

Когато свършиха, тя се обърна и се втренчи в него, докато най-сетне го принуди да срещне погледа й.

— Вие наистина ни се подигравате, братовчеде — рече убедено Изабел.

Адриан прецени светкавично положението и отвърна:

— Малко.

— Признанието за дребна измама може да бъде направено, за да замаскира по-голяма.

Изабел се беше надявала да го смути, но остана разочарована. Той се усмихна.

— Според мен най-често става дума за самоизмама. Всички виждаме това, което бихме искали да видим — рече загадъчно Адриан.

— Това е процес, на който може и да се помогне — възрази тя.

— О, разбира се! — отвърна братовчед й, като изведнъж акцентът му се влоши и чертите на лицето му се отпуснаха глуповато. — Туй сигурно е вярно.

Както предишния път, когато бе забелязала подобна промяна у него, тя вдигна очи и видя, че вече не бяха сами. Зад тях стоеше мащехата й. Адриан стана учтиво от пейката.

— Вие свирите много добре, Адриан — рече лейди Лейлънд. Гласът й звучеше изненадано и леко объркано. — Майка ви ли ви е учила?

Адриан отново се впусна да разправя историята за леля си. Този път обаче, не пропусна да спомене, че тя нямала големи доходи, затова преподавала уроци по музика и свирела в долнопробни кръчми. Докато той говореше, Изабел огледа останалите в стаята и видя известно учудване по лицата им. Но за своя изненада, не забеляза и сянка на подозрение, макар да не можеше да допусне някой от тях да повярва, че такъв дървеняк, за какъвто се представяше Адриан, беше способен, да свири по този начин.

Лейди Лейлънд очевидно беше решила, че племенникът й не е чак толкова безнадежден случай, колкото си бе помислила. Тя го хвана под ръка със значително по-топло отношение.

— Бих искала да ми разкажете нещо за Америка и начина на живот, на който се е радвал брат ми Франсис там, Адриан — рече дамата и го поведе към стола до канапето, където седеше лейди Адора.

Изабел, която имаше достатъчно материал за размисъл, се обърна отново към пианото и засвири смесица от популярни мелодии. Знаеше ги толкова добре, че пръстите й се движеха механично по клавишите, без да има нужда да се съсредоточава върху свиренето. Нямаше никакво желание да слуша повече измислиците на Адриан.

След известно време Изабел се умори от упражнението и затвори пианото. Извини се на присъстващите, че е уморена от пътуването, пожела им лека нощ и се качи в стаята си. Само няколко минути по-късно тя чу драскане по вратата. Девойката отвори, без да се колебае, като си мислеше, че е Кити, която понякога обичаше да поговори за случилото се през деня, преди да си легне. За своя най-голяма изненада обаче, видя Адриан, но не възрази, когато той влезе и затвори тихо вратата след себе си.

— Тъкмо си мислех, че ще се оттегля преди вас, братовчедке Изабел — каза Адриан. — Денят беше много изморителен и за мен.

Не беше никак прилично той да се намира в стаята й, но в този момент Изабел не помисли за това.

— Да не би да сте дошли да ме помолите да запазя тайната ви? — попита предизвикателно тя.

Адриан се усмихна и поклати глава:

— Нямам никаква тайна, братовчедке Изабел.

Тя се усмихна иронично.

— Знаете ли, не може в един момент да признавате, че ни мамите, а в другия просто да го отричате. Подозирах го почти от момента, в който се срещнахме, и сега знам със сигурност, че ни мамите, само че не мога да разбера защо.

— А защо не споделихте с никого мислите си? — попита той.

— Опитах се да кажа на Куентин, на мащехата и леля ми — призна Изабел, — но те всички смятат, че си въобразявам.

Усмивката му стана още по-широка.

— А може и тъй да е — рече той възможно най-недодялано.

Изабел го изгледа с потъмнял поглед.

— Поне със сигурност сте вбесяващ.

— Тази преценка е доста вярна. И преди са ми го казвали. — След това, за нейна изненада, я погали леко по лицето с опакото на дланта си и я целуна по устните. — Лека нощ, Изабел, ma belle^[1] — прибави още по-нежно, обърна се и излезе от стаята.

Известно време Изабел остана загледана във вратата, зад която беше изчезнал. Сърцето й кънтеше лудо в ушите й. Едва ли бе могла да очаква, че той ще постъпи така, но и самата тя не бе сторила нищо, за да го спре. Но вече беше взела твърдо решение: на всяка цена да стигне до дъното на тайната, наречена Адриан Ренвил.

Адриан се радваше, че не му се наложи да се ползва от услугите на прислужник. Съблече се бавно и замислено, като прехвърляше наум държането и мотивите си през тази вечер. Защо наистина се бе впуснал в тази игра и след като веднъж я бе започнал, защо излизаше от ролята си, когато беше с Изабел? Преди бе смятал намеренията си за съвсем ясни, но сега всичко изглеждаше мъгляво и несигурно. Влечението му към Изабел беше силно; по-силно, отколкото му се искаше да признае. Отначало си бе поиграл с фантазията да я прелъсти, но сега знаеше, че това беше истинското му намерение. Беше я последвал в стаята й като омагьосан, сякаш не можеше да я остави да си отиде напълно.

Най-разумното нещо, което можеше да направи, беше да намери подходяща причина да напусне къщата колкото е възможно по-скоро и да сложи край на този маскарад. Но докато лежеше буден в тъмнината, Адриан осъзна, че няма да го направи.