Елизабет Хюит
Изабел (1)

Първа глава

През 1813 година Адриан Ренвил измами смъртта три пъти.

Първия път всичко беше пресметнат риск. Избавлението му бе истински шанс, просто усмивка на добрата съдба.

Малко преди това същата година флотата на набиращите сила Съединени щати влезе в няколко битки с британски линейни кораби и спечели значителни победи. В отговор англичаните поставиха здрава блокада по целия източен бряг на Америка. Това се оказа много ефективна маневра. През зорко охраняваната линия успяваше да се промъкне само от време на време по някой бърз капер. Тези, които не успяваха, често биваха застигани от смъртта.

Ренвил много добре знаеше това, когато в началото на май същата година уреждаше пътуването си за Мадейра с един от споменатите дръзки капери. Възнамеряваше да отиде в Англия, но директното пътуване дотам бе невъзможно От Мадейра се надяваше да стигне до Португалия и оттам — до Англия. Нямаше да бъде приятно пътуване, даже и без опасността от блокадата.

Въпреки че капитанът на „Морският ястреб“ имаше несравнима репутация заради умението си да се измъква незабелязано покрай английските кораби, този път късметът му изневери и по капера беше открит огън. Понесе два удара, вторият от които улучи точно мястото, където Адриан Ренвил бе стоял момент преди това. Снарядът мина толкова близо до него, че разкъса ръкава му и ръката го наболяваше почти две седмици.

Ренвил беше избрал да пътува с „Морският ястреб“ не само заради репутацията на капитана, а и заради името на кораба. Като ученик във Вирджиния приятелите му го наричаха Ястреба заради манията му да изучава внимателно всяка трудна или враждебна ситуация, преди да се хвърли стремително към нея. Беше имал предчувствието, че кораб с такова име може да му донесе късмет. По времето, когато „Морският ястреб“ стигна местоназначението си, оцелял както от атаката на англичаните, така и от две страшни морски бури, Адриан вече беше убеден в мъдрия си избор.

Пристигна в Борнмът^[1] през Лисабон в края на юли. Когато слезе от кораба, слънцето вече залязваше. Младежът събра вещите си и се поразходи безцелно из пристанището, за да се ориентира в обстановката, преди да потърси хана на име „Трите камбани“.

Накрая умората и гладът надвиха любопитството му и малко преди здрач той влезе в двора на „Трите камбани“. Когато се приближаваше към сградата на хана, една карета с гербове на вратите връхлетя внезапно и накара Адриан да отстъпи чевръсто встрани, за да не попадне под колелата й. Последва суматоха и конярите се втурнаха към главите на конете. Адриан влезе вътре.

Не беше човек, който би стоял навън в тълпата, освен ако не го счетеше за свое задължение. Беше висок, макар и не прекалено. Чертите на лицето му, фини и аристократични, бяха по-скоро привлекателни, отколкото впечатляващи. Тъмнозлатистата му коса на слаба светлина можеше да бъде взета за кестенява, а очите му бяха сиви, с повече зелен, отколкото син оттенък. Беше слаб и строен, със силата и телосложението на атлет, но физиката му бе скрита от широката пелерина, която висеше свободно на раменете му, за да го предпазва от необичайния за сезона хлад.

В общата зала на хана беше също толкова оживено, колкото и на двора. През същия следобед бяха пристигнали три кораба с пътници и всички гостилници по крайбрежието бяха пълни. Наоколо цареше врява от гласове и стържене на метал в порцелан. Келнерите се движеха забързано от кухнята към масите в общата зала, а оттам идваха обичайните избухвания от полупиянски смях и добродушни викове. Ренвил остави багажа си до вратата, дръпна един от келнерите за лакътя и го помоли да извика собственика. Мъжът кимна разсеяно и изчезна в общата зала, като остави Адриан да се чуди дали съобщението му ще бъде предадено.

Копнееше за удобен стол, топлина и огън, здрава храна и халба бира, но за момента се примири, че трябва да изчака, и използва времето си да се огледа. Видя един добре облечен мъж да влиза в хана и предположи, че това беше собственикът на каретата, която едва не го бе ударила. Мъжът се огледа нетърпеливо. След като измина около минута и все още никой не му обръщаше внимание, той протегна напред бастуна си и едва не препъна един келнер, който носеше пълен поднос. Това действие беше преднамерено и се оказа доста по-ефикасно, отколкото учтивата молба на Адриан. Келнерът незабавно се върна към помещението зад общата зала и само след минута излезе, следван от един човек, чийто уверен вид и безупречно чиста престилка издаваха, че е собственикът.

Мъжът от каретата доста наперено съобщи името си — сър Антъни Белзуик — и уведоми собственика, че желае спалня за нощта и отделен салон за хранене. Собственикът отвърна с уважение, но в никакъв случай раболепно, че ханът е пълен за нощта и само тези, които вече имаха уговорени стаи, могат да бъдат настанени.

— Това е просто непоносимо — каза сър Антъни с подчертано провлечен глас, както беше на мода по това време. — Човече, ще намериш стая или ще ти отнема разрешителното; проклет да бъда, ако не го направя. Имам много високопоставени приятели, както ще откриеш за своя най-голяма изненада.

Собственикът обаче изглеждаше повече ядосан, отколкото изненадан.

— Както и да е, сър Антъни, нямам свободна стая да ви дам. Също така няма хан на пристанището, който да може да го направи. Все пак бихте могли да опитате в „Зеленият човек“, сър. Той се намира на миля път от брега и е възможно да има все още незаети стаи. Там не ходят много от изисканите клиенти, но е чисто и благоприлично.

Сър Антъни обаче предпочете да приеме този разумен съвет като лична обида към достойнството му и смъмри стопанина за неговата глупост и наглост. След това заяви, че желае незабавно да му се даде стая, даже и това да означава да бъде изхвърлен някой по-маловажен гост.

Адриан престана да слуша тази тирада почти в самото й начало. Отбеляза си наум, че стаята, ангажирана за евентуалното му пристигане преди месец, едва ли бе останала свободна. Явно щеше да му се наложи да се влачи още една миля до „Зеленият човек“, докато накрая се настани удобно. Свадата тук не му влизаше в работата.

Адриан беше пристигнал в Англия, твърдо решен да не си създава предубеждения, особено що се отнася до благородниците и едрите земевладелци. Баща му навремето бе напуснал страната, сърдит и изпълнен с горчивина към обществото, в което беше роден. Въпреки това беше възпитал децата си да си формират свое собствено мнение. Сред приятелите на Адриан имаше един английски благородник, чието семейство притежаваше имоти във Вирджиния. Сър Джеймс Стоукс не му се струваше нито надут, нито ограничен, както бе чувал баща си да се изразява за някогашните си сънародници. Обаче това първо наблюдение на член от класата, от която баща му се бе отрекъл, и то в естествената й среда, не бе никак благоприятно.

Стопанинът изслуша тирадата мълчаливо, но със стиснати юмруци и зачервено лице. Когато баронетът спря, за да си поеме дъх, собственикът каза с рязък тон:

— Нямам нищо за вас, сър. По-добре е да идете в друг хан или изобщо няма да си намерите място за нощта. — И се обърна, без да дочака отговор.

Адриан също понечи да се обърне и да вдигне отново куфара и пътната си чанта, но е ъгълчето на окото си видя как баронетът вдигна бастуна и пристъпи към стопанина с явното намерение да го удари. Адриан направи бързо движение и отскубна бастуна от ръката на сър Антъни точно преди ударът да се стовари върху раменете на нищо неподозиращия мъж. Стопанинът се обърна към тях точно навреме, за да види как Адриан строши бастуна на две.

Лицето на баронета се обля в ярка червенина.

— Какво, но дяволите, си мислиш, че правиш? — каза яростно той и се обърна към собственика: — Кой е този нахален простак?

— Някой наистина добър човек, както и да му е името — отвърна стопанинът. — И аз ще го почерпя с халба от най-добрата си бира.

Сцената, предизвикана от неприятния баронет, най-накрая привлече вниманието на двама-трима от хората на стопанина и те се приближиха в очакване той да им даде някакъв знак. Работодателят им се обърна към един от тях и му нареди да докара до входа каретата на сър Антъни.

— Нямам намерение да си отивам — заяви баронетът, разтреперан от гняв. — Всъщност намерението ми е да извикам съдията, който ще накара да арестуват този човек за нападение.

Адриан само сви нехайно рамене в отговор. След това стисна юмруци, пристъпи към сър Антъни и каза:

— Е, щом ще се давя, то поне нека е в дълбока вода.

Сър Антъни видимо пребледня. Беше слабоват и няколко инча по-нисък от Адриан и предпочете да отстъпи, тъй като не разполагаше с оръжие и нямаше възможност да заплашва. Той се дръпна няколко крачки назад, изкриви устни, като се опита не особено успешно да изобрази презрителна усмивка, и каза с отвращение:

— Аха, американец! Проклет варварин. Виждам, че това място не е за свестни хора. — После се завъртя рязко и последва слугата, който току-що беше напуснал общата зала.

Стопанинът, чийто гняв се стопи незабавно, се обърна към Адриан с широка усмивка:

— По-добре варварин, отколкото копеле. Най-любезно ви благодаря, господине. А сега, ако желаете, ще ви почерпя с халба бира, както вече обещах.

Адриан отвърна на усмивката и в изражението му веднага пролича непринудената природа и чувството му за хумор.

— Тогава нека бъде от домашната ви бира, благодаря. Все още не съм запознат с обичаите на вашата страна, но се надявам този проклет човек да не е типичен пример за това, което бих могъл да очаквам.

Усмивката на стопанина се превърна в гримаса.

— Невинаги, но пък за сметка на това твърде често. Някои от дребните аристократи си мислят, че притежават телата и душите ни само защото са имали щастието да се родят с потекло. Но все пак не бих искал да ви създам погрешно впечатление, господине. Повечето от хората, които ще срещнете, са също толкова добросърдечни, колкото се обзалагам, че сте и самият вие.

Докато говореше, погледът му попадна върху багажа на Адриан и лицето му помръкна.

— Ще имате нужда от стая ли, господине? Аз казах истината на Негова Всемогъща Светлост, но бих могъл да ви настаня някак си, ако не сте особено придирчив.

Адриан се засмя и поклати глава:

— Човек се научава да не очаква твърде много след един месец по моретата и две седмици в португалски хан, където държат козите и кокошките в една стая с гостите. Надявах се, че е възможно да пазите стаята, резервирана за мен, но тъй като съм закъснял доста и виждам броя на клиентелата ви, разбирам, че това е напразна надежда. Името ми е Ренвил. Дядо ми, лорд Одуин, ми писа, че ми е запазил стая тук, но ми се струва малко вероятно уговорката да е била за толкова дълго време.

За пръв път стопанинът придоби смутен вид.

— Негова Светлост даде разпореждания да ви се пази стаята, господин Ренвил, като се подразбираше, че пътуването през океана в такива времена не е твърде сигурно. — Той въздъхна съкрушено. — Но кой можеше да предположи, че точно тази вечер ще дойдете да я поискате? Имах намерение да ви помоля да споделите стаята си с друг пътник, който е сам, но сега, след като знам кой сте, това като че ли няма да свърши работа. Все пак бих могъл да убедя господин Дженкинс да се откаже от стаята си и да му поставя легло в друга.

— Желанието ми е да не поставяте себе си и нищо неподозиращия господин Дженкинс в такова неудобно положение — възрази бързо Адриан. — Ако бъдете така добър да ме упътите, ще се чувствам съвсем удобно и в „Зеленият човек“.

Стопанинът щеше да постави под съмнение интелигентността на Адриан, ако продължеше да настоява, че в това положение няма нищо неудобно. Затова поклати глава със съжаление и каза:

— Негова Светлост ми е дал нареждания, господине. Трябваше да се погрижа да ви настаня удобно и веднага да изпратя съобщение на Негова Светлост, за да го уведомя, че може да изпрати каретата си колкото е възможно по-скоро.

— Е, тогава нищо не му пречи да я изпрати в „Зеленият човек“ — рече Адриан с непоколебимото търпение на човек, който възнамерява да постъпи така, както смята за добре.

Стопанинът не изглеждаше особено убеден, нито пък доволен от подобен обрат на събитията.

— Моля за вашето извинение, господине, но Негова Светлост желае…

— Аз, разбира се, ще ви обезщетя за парите, които дядо ми несъмнено е предплатил, за да ми запазите стаята и които ще трябва да върнете — каза Адриан бързо и уверено, като се надяваше по този начин да прекрати всякакви по-нататъшни спорове. Внезапно се беше почувствал страшно уморен и ако му се налагаше да върви още цяла миля, предпочиташе да не се бави.

— Не е заради парите, господине — рече мъжът и се усмихна мрачно. Беше чувал, че в Съединените щати нещата стояха другояче. Бе малко вероятно този приятен младеж, току-що пристигнал оттам, да разбира, че човек не си позволяваше да върви срещу желанията на благородниците. Не и на истинските благородници, какъвто сър Антъни Белзуик със сигурност не беше. Когато те бяха богати и силни, както старият лорд Одуин, чието име се познаваше от всички класи даже и в най-отдалечените кътчета на кралството, това си беше истинско безразсъдство. — Лорд Одуин ще бъде много засегнат, когато разбере, че не сте направили, както е пожелал той, господине.

Адриан се усмихна леко, за да прикрие нарастващото си раздразнение.

— Сигурен съм, че ще успея да дам задоволително обяснение за действията си на лорд Одуин. Също така ще го уверя, че аз съм настоявал на своето и че няма защо да ви обвинява, задето не сте спазили нарежданията му.

По изражението на стопанина не личеше да е кой знае колко убеден, но беше достатъчно хитър, за да разбере, че Адриан не възнамерява да промени плановете си.

— Както обичате, господине. Все пак няма нужда да вървите пеш до „Зеленият човек“; ще накарам да ви приготвят двуколката. Ако ви е угодно, настанете се на някоя маса и аз ще се погрижа да ви донеса домашната бира.

Адриан предпочиташе да язди, отколкото да пътува с кола дотам, но багажът му правеше това невъзможно. Все пак двуколката беше за предпочитане пред ходенето в такова уморено състояние. Затова той не възрази срещу тези предложения и се настани на най-близката маса, на която имаше свободен стол. Там бяха седнали двама души, които обсъждаха едновременно вечерята си и политиката и прекъснаха разговора си само за да кимнат на Адриан.

Не след дълго стопанинът се завърна с препълнената халба в общата зала. Той извади лист запечатан пергамент от джоба на престилката си и го подаде на Адриан.

— Трябваше да ви предам това веднага след пристигането ви, господин Ренвил. — След това се поклони и остави младежа да се наслаждава на бирата си.

Адриан разчупи печата и отвори писмото, като предполагаше то да е нещо като пожелания за добре дошъл или нареждания от дядо му. Съобщението беше кратко и изписано с уверен почерк. Младежът го прочете два пъти, след това го сгъна и го постави във вътрешния джоб на дрехата си. Когато конярят дойде да му съобщи, че двуколката е готова, чертите на Адриан бяха застинали в мрачна физиономия и той изглеждаше доста по-различно от това, което се очакваше от един приятен млад джентълмен.

 

 

В камината на малкия удобен салон в „Зеленият човек“ беше запален слаб огън, който разпръскваше приятна топлина. Вечерта беше необикновено хладна и влажна за сезона. Сър Джеймс Стоукс се бе настанил удобно до току-що разчистената маса.

— За нещастие сред нас има някои нахални и отвратителни малки просяци — каза тъжно той в отговор на разказаното току-що от Адриан Ренвил. — Белзуик, казваш? Мисля, че никога не съм го чувал. Може да е някой провинциален земевладелец. Хора като него понякога са много самомнителни. Но бъди спокоен, Адриан, не всички са такива.

Изминалите двадесет и четири часа и добрата храна, придружена с отлично бордо, бяха поуталожили раздразнението на Адриан от грубия и непоносим баронет. Сблъсъкът вече изглеждаше като забавна история, подходяща за разправяне след вечеря.

— О, разбира се. Ти не си чак толкова лош за англичанин — подметна присмехулно той. — Само че се съмнявам дали ще мога да намеря някаква похвала за дядо ми.

Адриан извади писмото от джоба на палтото си. То все още го тревожеше, макар и да бе възвърнал вечното си чувство за хумор и влечението си към абсурдностите. Адриан протегна писмото, а сър Джеймс го взе и го прочете. Когато свърши, остави го да падне на масата, усмихна се на приятеля си и каза:

— Значи ще те заключат на тавана, докато те приведат в приличен вид. Старият дявол сигурно очаква да пристигнеш, увит в мечи кожи и с набедрена превръзка.

— Най-малко — отвърна сухо Адриан, В съобщението на дядо му се казваше да си стои в стаята, докато дойде някой да го вземе от „Трите камбани“, и да не издава самоличността си на никого. Даже и пестелив на думи, лорд Одуин даваше да се разбере, че очаква американският му внук да бъде ако не точно дивак, то поне без маниери, неграмотен и напълно лишен от всякакво чувство за обществено приличие; истински срам за името Ренвил. Явно според стареца Адриан трябваше да бъде подложен на обучение, преди да бъде представен пред обществото.

В стаята влезе слуга, който носеше поднос с коняк и две чаши. Адриан му посочи да го остави на масата между двата стола, дръпнати близо до огъня. Дни като този през юли бяха нещо нечувано в по-топлия и сух климат на Южна Пенсилвания. Адриан почувства как през костите му премина неочакван хлад.

— Трябва да си призная — рече той, като възобнови прекъснатия разговор веднага щом се настаниха удобно на столовете, — че дължа извинение на покойния си баща. Винаги съм си мислел, че ужасните истории, които ми е разправял за деспотичния характер на баща си, са били съчинени, за да ме накарат да бъда благодарен, че имам по-благ родител. Или може би, за да го оправдая, задето се е отказал от правото си на първороден син — и следователно от моето право — за да задоволи жаждата си за приключения в Новия свят. Явно съм бил несправедлив към него.

Сър Джеймс, който също беше седнал пред огъня, протегна напред дългите си крака.

— О, боже, да. Сега лорд Одуин не се показва в обществото, както преди, но все още се разказват истории за властния му характер. Знаеш ли, гневът му е направо легендарен. Не е човек, който беснее и се тръшка истерично, но кара силни мъже да се свиват под студения му стоманен поглед. Казват, че даже дяволът не бил нищо пред него. Можел да се справи с всеки, скъпи мой. — Той направи пауза, за да се наслади на течността с дълбок кехлибарен цвят в чашата си, като я вдигна срещу светлината на огъня и я огледа изпитателно със сключени вежди. — Да пукна, ако не е френски — рече той, отвличайки вниманието си за момент. — Чудя се дали стопанинът има достатъчно запаси от него, за да ми продаде едно-две бурета.

— Аха! — рече Адриан, сякаш току-що беше открил решението на някаква загадка. — Значи намръщената физиономия на баща ми е била по наследство. Рядко му се налагаше да използва пръчката за мен и братята ми; беше достатъчно само да ни хвърли един страшен поглед, за да ни накара да не грешим повече. Никога не съм знаел подробности за скарването му с дядо, което е накарало баща ми да зареже всичко и да емигрира в Америка — продължи той след моментна пауза. — Е, не е чудно, след като и двамата са замесени от едно тесто.

След пристигането си в Съединените щати Франсис Ренвил, бащата на Адриан, беше използвал силната си воля и решителност в своя полза. Беше взел със себе си малкото наследство от една своя пралеля и с помощта на сделки със земи беше увеличил многократно размерите му. След това се беше оженил за наследницата на корабен магнат — упорит и твърд човек, който бе така любезен да се спомине малко повече от година след сватбата. Така господин Ренвил беше станал един от най-богатите мъже в разрастващата се нация.

Въпреки че главната част от именията му се намираше в Пенсилвания, той имаше значителни имоти във Вирджиния и беше изпратил най-големия си син да се учи в колежа „Уилям ІІІ и Мери ІІ“. През последната си година там Адриан се беше запознал със сър Джеймс, изпратен по това време от баща си да се грижи за имотите недалеч от плантацията на семейство Ренвил. Въпреки че сър Джеймс беше с няколко години по-голям, бе склонен да забрави това; Адриан даже на двадесет и две беше необичайно зрял за възрастта си. Сър Джеймс несъмнено отдаваше това на силната воля и решителност, които младежът бе наследил от баща си и дядо си.

Сър Джеймс погледна Адриан над ръба на чашата си. От първата им среща бяха изминали повече от осем години и в чертите на приятеля му личеше още по-голяма сила. Независимо от репутацията на лорд Одуин, сър Джеймс никога нямаше да се поколебае да довери всичките си пари на приятеля си. Той безспорно беше много сериозен младеж.

Адриан, сякаш усетил погледа му, се обърна към него и се усмихна с измамно скромния си маниер и разпръсна всички мрачни мисли:

— Явно съм точно такъв глупак, какъвто брат ми Теди ме нарече, когато се готвех да дойда тук и да се срещна със семейство Ренвил. Не че съм се надявал да ме посрещнат с отворени обятия, но признавам, че не очаквах да се срамуват от мен. — Той отпи замислено от коняка си, помълча няколко секунди и каза: — Познаваш ли още някой от семейството ми, Джейми? Мога ли да очаквам от тях същото отношение?

— Познавам ги съвсем слабо, следователно не мога да кажа нищо.

Адриан го погледна с лениво присвити очи.

— Опитай се, добри ми приятелю. Не би желал да стана нищо неподозираща мишена за техния присмех, нали?

Сър Джеймс се засмя.

— Всеки добър ловец знае, че е дяволски трудно да повали ястреб. Значи отново ще се захванеш с обичайните си номера, а, Адриан? Затова ли изпрати вест първо на мен, а после на семейство Ренвил?

По усмивката на Адриан личеше, че въпросът бе попаднал право в целта.

— Да, затова, но и заради силното ми желание да те видя възможно най-скоро. Бих искал да ми кажеш всичко, което знаеш за роднините ми, Джейми. Известно ти е, че мразя да влизам слепешката в каквато и да било ситуация.

Сър Джеймс въздъхна примирително.

— Предупреждавам те, че не е много; предимно слухове и догадки. Ти произхождаш от доста високопоставено семейство. Далеч над моите възможности, страхувам се. Никой Ренвил досега не е бил министър-председател, вярно е; а и титлата им е само графска. Казват обаче, че това е, защото са достатъчно хитри и знаят, че истинската власт често е зад трона, а не върху него. Но министър-председатели и дори крале се заслушват, когато говори някой Ренвил. С това долу-горе се изчерпва описанието на дядо ти, а също и на чичо ти Джулиън, който почина преди три години. Най-малкият син на Джулиън Ренвил, Карлтън, върви по техните стъпки. Още няма тридесет, но вече е заемал важни служби в правителството. Очаква се не след дълго да получи пост в Министерския съвет.

Адриан повдигна леко вежди и попита заинтригувано:

— А по-големият син?

— А, Куентин ли? — рече с равен глас сър Джеймс. — Той си е създал име по съвсем различен начин: първокласно конте, ловец, който няма равен на себе си, и водеща фигура в модата. Един от тези безразсъдни хора, които са способни да се спречкат дори и с дявола и карат четворен впряг с разноцветна вратовръзка. Хората също се заслушват в думите му, но по други причини. Доколкото ми е известно, той няма интерес към политиката или каквато и да било друга полезна дейност, но все пак е безспорният любимец на лорд Одуин. Слуховете говорят, че именно той го е направил такъв. На стареца на младини също му се било искало да се прояви в света на модата и сега преживявал тази си мечта чрез Куентин. Карлтън, който много повече прилича на лорд Одуин, не може да се похвали с особена привързаност от негова страна. Даже и семейство Лейлънд, доколкото съм чувал, се радва на по-голямо благоразположение.

Адриан усети преднамерено безизразния тон на приятеля си, докато той описваше Куентин Ренвил. Сър Джеймс явно не харесваше този човек и думите му издаваха това, което гласът му се опитваше да прикрие. Адриан реши засега да не обръща внимание на това.

— Кои са семейство Лейлънд?

— Лорд и лейди Лейлънд — отвърна сър Джеймс. — Той работи във Външно министерство и е изпратен в Бразилия. Вероятно до края на войната, след като сега пътуването от единия до другия континент е тъй дяволски несигурно. Лейди Лейлънд е леля ти Карълайн. Вероятно все още дърпа конците след заминаването на баща ти от Англия.

— А имам ли братовчеди Лейлънд?

— Един по кръв и един от брак. Лейлънд беше вдовец с една дъщеря, когато леля ти се омъжи за него. Двамата имат и свое дете, Саймън. Чувам, че много си падал по учението. На осемнадесет и нещо е, а вече е втора година в Оксфорд. Говореше се, че му се случило нещо по време на езда и затова трябвало да пропусне един-два семестъра. Всъщност не знам нищо друго за него, тъй като още не е представян в обществото.

— А заварената дъщеря? — подсказа Адриан, след като сър Джеймс замлъкна и изглеждаше по-склонен отново да обсъжда коняка, отколкото роднинските връзки на приятеля си. Може би заради това не отговори веднага.

— Не е никак лесно да се опише Изабел Лейлънд. Тя е истинска наслада за погледа. Очите й са толкова сини, че и небето в най-ясен ден не може да се сравнява с тях. Косата й има цвят на току-що сечени гвинеи. Фигурата й е такава, че всеки мъж, в чиито вени тече гореща кръв, би копнял да я притежава. Усмивката й е като на ангел. Освен това е толкова умна, колкото и красива. Притежава чар, остроумие, дух и необикновена интелигентност. След дебюта си в обществото беше сензацията на града. Накара всеки глупак наоколо да пише сонети за прекрасните й очи. Беше й предоставен богат избор от титли, макар и да се говори, че зестрата й не е нищо повече от прилична.

Адриан повдигна учудено вежди при изброяването на този списък от добродетели.

— Предполагам, че вече е дукеса. Такава несравнима дама би трябвало да се омъжи най-малко за дук.

— Така си мислиш ти и точно затова не е толкова лесно да я разбереш — каза сър Джеймс. — Макар в краката й да бяха хвърлени титли и богатства, тя пренебрегна всичко и има очи единствено за мъж, който няма титла, нито пък надежда за такава. Няма и богатство, освен малкия доход, оставен от баща му, заедно с издръжката от дядо му. Дори не е кой знае колко пламенен любовник. Прекрасната Изабел беше представена в обществото преди четири години, а годежът й с Куентин Ренвил беше обявен едва този май, без никакви признаци сватбата да стане скоро.

Адриан се замисли за момент.

— Човек би предположил, че тази работа е по любов, поне от нейна страна — рече той, докато умуваше върху възможните варианти. — Но защо, ако тя е жена с дух, както казваш, ще допуска това отлагане? Дали чувствата й са несподелени, или Одуин е против връзката? Ако братовчедката Изабел има само прилична зестра, а Куентин — само малък доход, ще се окаже доста трудно за него да поддържа предишния си модерен начин на живот, в случай че старецът го отреже от кесията си.

Сър Джеймс възнагради с усмивка схватливостта му.

— По-безопасно е да приемем последното. Слуховете говорят, че двамата чакат стареца да хвърли топа, така че Куентин да има възможност да го наследи. Одуин трябва да е най-малко на седемдесет и пет лазарника и от години не е добре със здравето. Те няма да се оженят без изричното му съгласие от страх да не би Одуин да обезнаследи Куентин просто за да докаже, че все още той дърпа конците. Доколкото съм чувал, това е, което поддържа живота на стареца.

— Но Куентин е дете на втория му син — рече изненадано Адриан. — Знам, че баща ми се е погрижил роднините му да бъдат уведомени за моето раждане и това на братята ми. Следователно Куентин не би могъл да очаква да наследи графската титла или дори имотите, които вървят с нея.

— Може би баща ти, след като е прекъснал връзките си тук, никога не ти е разказвал всичко — предположи сър Джеймс. — Казват, че Одуин бил изключително заможен човек. Всъщност богат като Крез. Предполага се, че извън имотите си притежава доста тлъста сума. Или може би Куентин си мисли, че щом живеете в диво място като Пенсилвания, ти и братята ти ще бъдете изядени от вълците или скалпирани от местните племена. Ето един човек, за когото се обзалагам, че няма да бъде доволен да се запознае с теб.

— Аз също не съм сигурен, че държа да се запозная с него — отбеляза Адриан. — Ако това наистина е любов, какъв трябва да е този мъж, че да се откаже от радостите на брачното блаженство с прелестната Изабел заради някакво си богатство? Със сигурност щастие и независимост е по-добре, отколкото нещастие и голямо богатство.

Сър Джеймс избухна в циничен смях.

— Поне на Куентин не му липсва утеха. Някаква малка птичка, известна по оперните сцени, е на негова издръжка през последните дванадесет месеца. Щедростта на Одуин дава възможност на Куентин да живее доста нашироко.

След тези думи Адриан остана за малко мълчалив, а сър Джеймс беше доволен да се наслади за известно време на топлината на огъня, отличния коняк и мислите си. Накрая Адриан каза:

— Все още ли важи поканата ти да прекарам няколко дни с теб в Стоукс Хол, Джейми?

— Разбира се! Ела и за няколко седмици, ако искаш. Можеш да останеш чак до средата на септември, когато ще замина за града. Аз ще платя таксата за участието ти в моите клубове. Ами дядо ти? Той ще те очаква, нали?

Адриан сви нехайно рамене.

— И без това съм закъснял с два месеца след датата, на която обявих, че ще пристигна. Няколко седмици в повече не са от значение. Когато бъда готов да се запозная със семейството си, ще пиша на дядо и ще го уведомя, че съм пристигнал в Англия.

— Може да си помислят, че си потънал с кораба си — предположи сър Джеймс.

— Вероятно вече се надяват да е станало така — пошегува се Адриан. — Едва ли семейство Ренвил ще тъгува много за мен.

— Старият Одуин няма да бъде доволен, като разбере, че не си отишъл направо при него — предупреди го сър Джеймс, но очите му се смееха. — Той не е човек, чиито заповеди могат да бъдат пренебрегвани с лека ръка.

Адриан се усмихна тайнствено и отпи от коняка си.

— Да, виждам това. — Усмивката му стана още по-широка. — Но ще искам нещо повече от съдействие за клубовете ти, Джейми. Искам да опозная роднините си, преди да посетя официално Одзуик Чейс.

— Но тази работа можеш да я свършиш по-добре, когато отидеш там — рече озадачено приятелят му. — Казах ти, че не познавам много-много никого от тях.

Адриан поклати глава:

— Не съм казал, че искам да се запознавам с тях, Джейми. От голяма полза ще ми бъде фактът, че теб те познават малко, а мен изобщо не ме познават. Искам да ги наблюдавам, а не да им бъда представен.

Сър Джеймс се усмихна дяволито.

— Аха! — възкликна той. — Ястребът започва да кръжи.

 

 

Госпожица Изабел Лейлънд прочете още един-два пасажа от книгата, която държеше, и накрая реши, че все пак не търси точно това. Тя се обърна, за да я постави обратно на рафта и случайно се докосна до младия мъж, застанал съвсем близо до нея и прелистващ книги от отсрещния рафт. Изабел му се усмихна бегло, извини се и продължи нататък.

Госпожица Катрин Уест, чиито литературни интереси се изчерпваха с пламенни романи и сладникави поеми, вече се беше отегчила да разглежда книги и вървеше след Изабел.

— Намери ли нещо, което да ти харесва, Бел? — попита тя не за пръв път.

Отговорът на този въпрос беше очевиден, тъй като бе задаван още три пъти през последния четвърт час. Изабел не можеше да се похвали с излишни запаси от търпение, но беше постигнала значителен напредък в това отношение, откакто Кити, кръщелницата на нейната мащеха, бе дошла да живее със семейство Лейлънд в началото на същата година.

— Не, уви — рече тъжно Изабел. — Истинско проклятие е да си ненаситен читател. Нито авторите, нито издателите успяват да вървят в крак с моите изисквания.

— Стана вече доста късно, Бел. По-добре е да тръгваме — предложи Кити. В тона й се долавяше надежда. — Карлтън и Куентин сигурно вече са в „Грийон“ и се чудят къде ли се бавим.

На Изабел никак не й се вярваше, че господин Куентин Ренвил, който беше известен със своята неточност, вече ги очакваше за уговорения им обяд. Обаче, тъй като се отегчаваше Кити да я следва като сянка по петите, тя възнамеряваше да дойде сама и да потърси нова книга, която да вземе със себе си за посещението си в провинцията другата седмица. Затова Изабел се съгласи, че вече беше време да отидат в хотела.

Когато излязоха на топлото септемврийско слънце, никоя от двете млади дами не забеляза двамата джентълмени, които ги последваха на улицата и махнаха на първия файтон веднага щом украсената с гербове карета на семейство Лейлънд потегли. Пътуването не беше дълго и скоро дамите бяха въведени в елегантно обзаведената трапезария на „Грийон“. Обичайното време за обяд беше минало и само няколко маси бяха заети. Както предполагаше Изабел, само господин Карлтън Ренвил ги очакваше.

„Още по-добре, че Куентин е закъснял“ — помисли си тя, докато сядаха. Карлтън имаше навика да се оплаква, а това щеше да направи разговора неприятен в присъствието на Куентин. Макар и само на двадесет и седем, Карлтън беше навлязъл в света на политиката още със завършването си на Оксфорд, затова умееше да си държи езика, когато трябваше. Когато пък не трябваше, той се изразяваше още по-свободно.

— Предполагам, че ще ходите в Одзуик Чейс за празнуването на рождения ден — каза Карлтън веднага щом се настаниха. — Дяволски глупаво е, ако питат мен; сякаш старецът някога преди е искал цялото семейство да се събира около него. — Тонът му беше раздразнен, а иначе привлекателното му лице бе намръщено. Притежаваше колоритността на рода Ренвил, но в някакъв по-блед вариант. Косата му беше с непостоянен оттенък между тъмнозлатисто и кафяво, а очите — непреклонно светлосиви. — Не знам защо има толкова голямо значение и аз да ходя там — продължи той. — Точно сега имам хиляда и една по-важни задачи в града, но старецът никога не се интересува от нищо, освен от собственото си удобство, егоистичен стар темерут. Би трябвало да му стига, дето върти Куентин на малкия си пръст, и да ме остави на мира.

Изабел му отправи предупредителен поглед. Кити, която беше на шестнадесет, все още имаше склонността да повтаря думите на възрастните около нея във възможно най-неудобни моменти. Тъй като момичето щеше да придружи Изабел и майка й в Одзуик следващата седмица, бе по-добре да се избегнат всякакви възможности да се случи такова нещо в присъствието на лорд Одуин.

— Това е седемдесет и петият рожден ден на дядо, Карл — рече укорително Изабел. — Може би той се опълчва срещу собствената си тленност и иска да ни събере всичките, докато все още може.

Карлтън я изгледа озадачено.

— Сигурно са ти влезли бръмбари в главата, щом го вярваш, макар и да мисля, че се преструваш — заяви той снизходително. След това махна с ръка на минаващия келнер. — Един господ знае кога Куентин смята да се появи. Снощи е бил в „Криб“ и са пили от „Синята гибел“ с Фреди Хейвъруел и Майлз Чътли. Разбрах, че после са отишли в комарджийската бърлога на госпожа Колтрейн. Аз обаче съм дяволски гладен и нямам намерение да го чакам да благоволи да се появи тук.

Когато келнерът се приближи, той каза, че са готови да поръчат. Въпреки че Изабел предпочиташе да изчакат Куентин, след изброяването на снощните му забавления знаеше, че годеникът й вероятно едва сега става от леглото.

Двамата джентълмени, напуснали „Хатчърд“ точно след дамите, влязоха в трапезарията, докато Изабел говореше, и се настаниха на съседната маса. При минаването си единият от тях закачи леко ръката на Изабел, но тя не обърна особено внимание нито на него, нито на набързо измърмореното му извинение.

— Предполагам, че празненството по случай рождения му ден е само удобен претекст, за да не откажем — допусна тя. — Със сигурност нито аз, нито Куентин изгаряме от желание да се запознаем с братовчеда от Америка. Обаче колкото и да ни е неприятно, все някога трябва да го направим. Така поне ще преценим колко пари струва и какво е нашето положение.

— Какво има да го преценяваме? — попита злорадо Карлтън — Всички знаем защо е имал желание да премине през военните блокади и да прекоси океана по време на война, за да се отзове на поканата на дядо. По същата причина Куентин върти опашка пред стареца, а ти си все още неомъжена на двадесет и три, когато би могла да имаш цяла детска стая с ревящи хлапета.

Кити ги наблюдаваше с неприкрит интерес и Изабел прехапа устни, за да не отвърне рязко. Нямаше намерение да се кара с Карлтън пред момичето. Той беше сравнително уравновесен, докато й говореше като по-голям брат; благият му нрав обаче го напускаше винаги когато споменеше дядо си. Изабел си наложи да не забравя, че резките думи на Карлтън бяха по-скоро отражение на чувствата му към по-големия му брат — от когото той не без основание ревнуваше — отколкото желание да я обиди. Другата причина, поради която младата дама се въздържа да не отвърне, беше, че напоследък мислите й все повече и повече отразяваха неприятната истина, изречена току-що от братовчед й.

— Нямам намерение да се хващам на такава глупава въдица — каза тя, външно невъзмутима, — просто защото ти си в лошо настроение и търсиш с кого да се скараш. Ако перспективата да прекараш две седмици с роднините си в Одзуик Чейс те дразни чак толкова, винаги можеш да кажеш на дядо, че имаш други планове. Смея да твърдя — добави Изабел сладко и невинно, — че вече не ти е обиден, задето имаше нахалството да похвалиш законопроекта, който лорд Харбрук представи пред парламента; при положение че дядо специално дойде до града, за да го порицае. Той ще те разбере. А даже и да не го направи, и без това няма какво да очакваш от него, както често сам си заявявал.

И двамата отлично знаеха, че това не беше изцяло вярно. Карлтън изръмжа и по този начин призна попадението й. Изабел винаги беше достоен противник и това бе една от причините, поради които я харесваше, макар по принцип да беше женомразец. Той помълча за момент, след това се окопити и продължи да се заяжда:

— Само не ми казвай, че Куентин щеше да отиде, ако не му беше абсолютно невъзможно да откаже.

„На Куентин винаги му е невъзможно да откаже на дядо каквото и да било“ — помисли си Изабел и в гърдите й се надигна яд. Не можеше да каже дали се дразнеше от това, че Куентин закъснява вече с половин час, или от самата мисъл. Келнерът обаче пристигна в този момент със супата и й спести необходимостта да отговори. Годеникът й беше реагирал необичайно рязко на повикването на дядо си и на факта, че там щеше да се запознае с господин Адриан Ренвил, сина на Франсис Ренвил. Винаги бе знаел за съществуването на американския си братовчед, както и за това, че нямаше никаква надежда да наследи графската титла или имотите, но беше нещо съвсем друго синът на чичото прахосник да дойде и да заеме неговото място в семейството. Куентин беше казал на Изабел, че по-скоро ще се провали вдън земя, отколкото да отстъпи и да се запознае с необразован жител на колониите, който би могъл да му бъде някакъв роднина. Младата дама счете това за празноглаво избухване и изобщо не се изненада, когато няколко дни по-късно годеникът й призна, че ще отиде в Одзуик Чейс „просто да хвърли един поглед на дивака“.

За момент вниманието на Карлтън беше отвлечено от супата, но когато остави лъжицата, поднови оплакванията си:

— Най-лошото е, че съм длъжен да променя плановете си само за да се срещна с този… този натрапник, защото той си е наумил да дойде в Англия, за да види дали ще може да предразположи дядо. Обзалагам се, че ще му е нужен доста късмет.

Изабел забеляза две самоизмами в забележката на Карлтън. Майка й й беше доверила, че нещата стояха точно наопаки. Именно лорд Одуин най-накрая се беше отказал от решението си да няма нищо общо със сина, който бе въстанал срещу него и се бе изплъзнал от контрола му, за да търси късмета си, или с потомството му. Затова беше писал на господин Адриан Ренвил, за да го покани да дойде в Англия. Явно старият граф най-сетне бе склонен да признае своята тленност и тъй като не можеше да спре сина на първородния си син да наследи титлата, си беше наумил да види какво може да се направи в тази — според него невъзможна, ситуация. Втората грешка на Карлтън беше, че нарече Адриан натрапник. Освен ако не бе някой самозванец — а според Изабел адвокатите на лорд Одуин щяха да направят всичко възможно, за да се уверят, че това не е така — той безспорно беше законният наследник на титлата и на значителните имоти и семейни предмети, които вървяха заедно с правото на първородния син. Но Изабел не си даде труда да поправя тези грешки.

— Лорд Одуин не може да лиши Адриан Ренвил от титлата или имотите, нали? — попита Кити. Проговорваше за пръв път през този обяд, като не се смяташе промърмореното й съгласие за поръчаните от Карлтън ястия. Винаги беше необикновено тиха в присъствието на братята Ренвил. Изпитваше страхопочитание към елегантния господин Карлтън и безнадеждно ученическо увлечение към великолепния господин Куентин Ренвил. Карлтън и Изабел се обърнаха изненадано към нея и тя се изчерви до корените на косите си. — Сигурна съм, че той би оставил на Куентин всичко, стига да можеше — рече момичето с изтънял от притеснение глас. — Когато посетихме Одзуик миналата зима, го чух да казва, че Куентин нямал равен на себе си в цяла Англия.

От гласа й личеше, че и тя бе на същото мнение. Карлтън усети сковаваща завист, задето брат му можеше да омайва без никакво усилие дори и ученички.

— И слава богу — каза той разпалено и след това добави по-меко: — Надявам се, не всичко, малка палавнице. Дано останат няколко трошици и за другите му внуци.

— Даже и за Саймън ли? — попита невярващо момичето. Саймън Лейлънд, който беше почти две години по-голям от нея, ни най-малко не я изпълваше със страхопочитание. Мисълта, че той можеше да застане на равна нога с Куентин или даже с Карлтън, й се струваше абсурдна.

— Даже и за Саймън — потвърди Карлтън с ехидна усмивка. — Макар господ да ми е свидетел, че няма нужда от такова нещо — добави той, вече към Изабел. В гласа му отново се чувстваше горчивина. Като единствен син на лорд Лейлънд, Саймън щеше да наследи не само баронската титла, а и доста значително богатство. Карлтън, от своя страна, се издържаше от доход от бащините си имоти, доста по-малък от този на Куентин, и от заплатата си от Министерството на външните работи, където в момента работеше като помощник-секретар. Вместо да насърчи енергичността на внука си, лорд Одуин му беше заявил, че няма нужда едновременно от заплата и издръжка и бе спрял последната.

— Саймън е може би единственият от нас, чийто интерес е безкористен — отбеляза Изабел. — Щеше да ни бъде страшно забавно да се запознаем с братовчеда Адриан, ако залогът не беше толкова голям. Поне Куентин смята, че залогът е голям, макар според мен да гони призраци.

— Имай доверие на Куентин; той много добре си знае интереса — рече злъчно Карлтън. — Знаеш, че старецът има навик да прави винаги това, което най-малко се очаква от него. Сега може и душа да дава за Куентин, но ако оня американски селяндур успее да му завърти главата, може да си науми, че парите по право трябва да вървят с титлата и имотите и тогава ще видим нашето наследство на куково лято.

— Това е малко вероятно — каза Изабел с повече увереност, отколкото наистина чувстваше. — Куентин е единственият, който се разбира с дядо. Не мога да си представя, че един непознат, пък бил той и дядовият наследник, би могъл да го измести. Особено някакъв си жител на колониите, който със сигурност не може да се мери с Куентин по таланти и изящество.

Куентин пристигна точно когато поднасяха последното ястие и както обикновено, се извини нехайно за закъснението си.

— Надявам се, че храната тук не ви е причинила лошо храносмилане — рече той с престорена тревога, докато се настаняваше до Карлтън. — Изглеждаш по-кисел от обикновено, Карл.

— Не повече от теб — отвърна брат му. — Ако продължиш да се наливаш със „Синята гибел“, ще свършиш като ония окаяни същества по вертепите.

Куентин веднага сключи вежди. Изабел не си направи труда да го укорява, тъй като знаеше, че е безсмислено, а насочи всичките си усилия да смени темата. Въпреки че самата тя беше страшно недоволна от него, от личен опит знаеше, че както укорите, така и молбите не можеха да го спрат да преследва собственото си удоволствие.

— Карл е разстроен, защото трябва да се откаже от плановете си, за да отиде в Одзуик Чейс и да се запознае с братовчеда от Америка — поясни тя.

— Уви — въздъхна театрално Куентин, — и мен ме очаква същата съдба. Няма значение, Карл. Мисля, че ще бъде по-забавно, отколкото предполагаме.

— Доколкото си спомням, не намираше положението толкова забавно, когато получи поканата от стареца — каза иронично Карлтън.

— Това беше, преди да имам време да размисля — отвърна Куентин, докато си наливаше бордо. — О, наистина е досадно, задето сме задължени да признаем оня приятел за наш роднина, но в крайна сметка във всяко семейство се случват неприятни неща. Помислете си какъв е той и откъде идва. Какво друго може да бъде, освен източник на забавление? Вчера получих писмо от мама. Дядо беше казал, че братовчедът бил отгледан в пущинаците на Пенсилвания, където и да е това. Значи ще бъде не само типичен колонист и провинциалист, но и недодялан до мозъка на костите си. Да се надяваме, че има поне бегла представа от цивилизацията.

— Е, това поне е сигурно — подметна иронично Изабел. — Той е писал на дядо или пък е познавал някой, който да го направи вместо него.

— Дано не ни се налага да го учим как се използва вилица — рече Куентин и смигна на Кити.

— Не можем да се надяваме на твърде много — отговори Карлтън и поклати тъжно глава. — Ще ни бъде достатъчно поне да пристигне в костюм, който да не е ушит от зебло. Почти се изкушавам да пристигна по-рано в Одзуик, за да го поздравя, когато дойде. По времето, когато ще сме там, дядо сигурно ще го е довършил с някой от ужасните си погледи.

— Радвам се, че поне ни викат в Одзуик другата седмица, а не тази — каза Изабел. — Така в петък все още ще бъдем в града за бала с маски на лейди Емерсън във Воксхол. Идеята й да наеме цялата градина за гостите си е направо уникална, макар че е успяла да го направи само защото е началото на малкия сезон. Надявам се да не ми се наложи да обличам домино върху костюма си. Твърде хубав е, за да го крия, но се страхувам, че без доминото ще ми бъде хладно по това време на годината.

— Трябваше да се маскираш като дама от времето на Тюдорите — в брокат и подпълнени поли, вместо като фея, както ми каза леля Каро — предложи Карлтън, който най-сетне престана да се оплаква.

— Ти си направо ужасен, Карл — смъмри го Изабел. — Исках костюмът ми да бъде изненада за Куентин, а сега той ще ме познае веднага щом ме види.

— Не и ако си покрита от глава до пети с онова домино — забеляза Карлтън без ни най-малко разкаяние.

— Всъщност, Бел, тъкмо се канех да ти кажа — рече Куентин с преднамерено хладен тон. Изабел знаеше от личен опит, че щеше да последва нещо неприятно. — Сигурно няма да успея да дойда в петък във Воксхол.

Тя се скова вътрешно, но продължи да яде захаросани плодове от купата пред себе си.

— О така ли? Аз си мислех, че сме се разбрали да ни придружиш с Джорджиана Уолсли, след като съпругът й ще отсъства от града в петък.

— Навярно съм казал нещо такова — призна Куентин, — но ти със сигурност можеш да се присъединиш към компанията на лейди Лейлънд.

Изабел отговори спокойно и възможно най-нехайно. Бе твърдо решена да не показва надигащия се в гърдите й гняв пред Кити и Карлтън.

— Майка ми няма да ходи. Тя и Кити са обещали да отидат у леля Елизабет същата вечер. Предполагам, че мога да ги придружа и да направим четворка на вист — добави. — Кити и без това не разпознава картите.

Ако Куентин беше забелязал сарказма в гласа й, то предпочете да не му обърне внимание.

— Доста голямо падение от бала с маски във Воксхол — подкачи я той. — Но ще има и други балове, скъпа. Обещавам ти да те съпровождам на всичките.

Кити, която винаги успяваше да налее масло в огъня, го попита какво би могло да го задържи да не присъства на нещо толкова интересно като бал с маски на открито. Изглеждаше доста разочарована, когато научи, че просто го бяха поканили на ловната хижа на негов приятел в Лестършиър.

— Роджър настоява да тръгнем утре, но се съмнявам дали Фреди Хейвъруел и Колин Макъф ще могат да се освободят преди събота сутринта. Иска ми се да ги изчакаме, за да тръгнем всички заедно, но Роджър предпочита да е там предварително и настоява да отида с него.

Това, което не спомена, беше, че младите господа нямаше да пътуват сами, а в компанията на любовниците си. Карлтън се досети за това и повдигна учудено вежди. Изненадваше го дързостта на брат му да се отметне от ангажимента с годеницата си заради такова нещо. Изабел не беше глупава и можеше да заподозре, че малко стрелба не бе достатъчна да съблазни дори и запален ловец като Куентин да се откаже от това, което щеше да бъде най-обсъжданото събитие на малкия сезон тази година.

Изабел не беше привършила с плодовете, но бутна купата настрани, тъй като бе изгубила апетит. Никога не беше признавала пред Куентин, а и пред себе си, че знае за съществуването на любовницата му. Беше й толкова трудно да сдържи гнева и разочарованието си, че не можа да остави това без коментар, макар и да нямаше намерение да се кара с него на публично място.

— Може би щеше да бъде най-добре — каза тя, като гледаше хладно и втренчено Куентин — да им кажеш, че преди това имаш ангажимент към мен и Джорджиана. Можеш да пътуваш с Фреди и Колин по-късно.

Куентин, който не си беше поръчал обяд, си наля втора чаша с бордо и се усмихна снизходително.

— Но Роджър е повече от мой домакин, скъпа моя — рече той с престорено жален тон. — Той е и единственият ми транспорт дотам. Фреди смята да пътува с файтона на Колин. Знаеш, че миналата седмица се надбягвах с Крейвън, а проклетата карета излезе от пътя, осакати водача на най-добрия ми впряг и колелото й се откачи. Не би искала да отида в Лестършиър с ландото^[2] на майка ми и втория впряг, нали, Бел?

Младата дама знаеше, че той я дразни, но и че си е наумил да замине на следващия ден.

— Това би накърнило непоправимо репутацията ти — отвърна тя с измамна невинност. — Предполагам, че няма да бъде от толкова голямо значение, ако не ни придружиш във Воксхол. Снощи сър Джонатан Ейвъри ме попита дали може да ме види там, а той е братовчед на Джорджиана и ще се радва да ни придружи.

Предишния сезон сър Джонатан й бе направил предложение за брак и макар Изабел да го беше отхвърлила, той си беше останал неин верен обожател.

Куентин обаче не показа никакви признаци на ревност.

— Дано само не ви изостави веднага щом слезе от лодката. Чух, че лейди Емерсън възнамерявала да постави маси за карти в палатките.

— Съмнявам се — каза Изабел, като се надяваше благата й усмивка да го подразни. — Уверена съм, че ще успея да забавлявам достатъчно сър Джонатан, така че да няма нужда от карти.

Куентин много добре разбираше целта й, затова не се хвана на въдицата, а рече с усмивка, която със сигурност подразни Изабел:

— Надявам се да не стане така, че по някое време на теб и Джорджи да ви се наложи да отбивате авансите на разни глупаци, докато се разхождате без придружител.

Карлтън, уморен от словесния им двубой, го прекрати, като попита Куентин дали бяха верни слуховете, че лорд Рук бил в голямо затруднение и имал намерение да откара конете си на търга в Татърсол. За Изабел спорът ни най-малко не беше приключен, но не можеше да се кара пред хората с Куентин.

Известно време разговорът продължи върху общи теми. След това Изабел заяви, че тя и Кити имали да пазаруват още, преди да се приберат в Лейлънд Хаус и се преоблекат за вечеря.

— Ще се видим довечера, Куентин — каза тя с нарочно небрежен тон. — Нали не си забравил, че трябва да ни придружиш с мама на партито в Абърмор тази вечер?

В гласа й се чувстваше едва доловима острота. Той стана от стола си и отговори със същия тон:

— Това заема първо място в мислите ми, любима. — После й се усмихна дяволито, което почти винаги успяваше да разсее гнева и раздразнението й към него.

Сега обаче Изабел не показа никакви признаци, че беше успял. Тя се обърна към Карлтън, сбогува се с него, помоли Кити да не забрави пакетите с покупките и двете излязоха от трапезарията на „Грийон“.