Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lonely Lady, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боряна Семкова-Вулова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,2 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- vens(2011 г.)
- Допълнителна корекция
- liliyosifova(2013 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013 г.)
Издание:
Харолд Робинс. Самотната лейди
Американска. Първо издание
ИК „Хомо Футурус“, София, 1994
История
- —Добавяне
11
Стаята бе осветена слабо от нощна лампа в далечния й ъгъл. Отвън бяха само тъмнината на нощта и тихият плясък на вълните. Лежах от едната страна на леглото близо до отворения прозорец, той беше откъм стената, наполовина скрит в сянка.
— Колко е часът? — попитах го.
— Четири. — Пламъчето на цигарата му блестеше в нощта. — Време е да ставам.
— Съжалявам.
— За какво?
— Че не те оставих да спиш. А сега трябва да тръгваш на работа.
Той замълча за момент.
— Ще се оправя. Един душ и едно биостимулиращо хапче могат да направят чудеса.
— Много интересно, изобщо не ми се спи. Бях толкова уморена, когато слязохме от самолета. А сега не усещам умора.
Той се усмихна.
— Младост.
— И това ли е всичко?
— Не знам.
— Винаги ли е така?
Той ме погледна, но не можах да видя израза в очите му.
— Какво искаш да кажеш?
— Първия път. Цяла нощ.
— Не.
Протегнах се и взех цигарата от него, после се засмях и му я върнах.
— Защо се смееш? — попита той.
— Навик. Всъщност не исках цигара, но обикновено вземах цигарата на Уолтър, под предлог, че той не трябва да пуши.
— О-о.
— Имаше емфизем.
Той стана от леглото, без да каже дума.
— Нали не ми се сърдиш, че говоря за Уолтър?
— Не.
Седнах в леглото.
— Съжаляваш ли, че дойдох с теб?
— А ти съжаляваш ли?
— Не, но ти не ми отговори.
— Аз не съжалявам.
— Добре ли бях? Искам да кажа, приятно ли ти беше?
Той се усмихна.
— Не ме чуваш да се оплаквам, нали?
— Наистина го искам. Искам за теб да е толкова добре, колкото е и за мен.
Усмивката му стана по-широка.
— Ако стане по-добре, след по-малко от седмица ще ме откарат в някоя болница.
— Не съм предполагала, че може да е толкова хубаво. Не исках да спирам.
— Помислих си, че сигурно отдавна не си го правила. Откога си разведена?
— Скоро ще станат пет месеца.
— Това е доста време за сексуално момиче като теб. И през този период никого ли не си имала?
— Не. — Не му казах, че и докато бях женена, не съм имала много секс. Уолтър беше свикнал по един начин, а аз не знаех по-добър.
— По-добре да ставам — каза той и се запъти към банята.
— Ще сляза долу и ще направя кафе.
— Знаеш ли къде е кухнята?
— Ще я намеря.
Отидох си в стаята, облякох халат и слязох долу. Икономката я нямаше. Кухнята блестеше от чистота, а кафеварката бе заредена и само трябваше да я включа. Отворих хладилника и когато Джон дойде, на масата го чакаха яйца с бекон и препечен хляб.
— Не беше нужно да правиш това.
— Имах желание.
Той не яде много, затова пък аз се натъпках като шофьор на камион. Бях прегладняла.
— Какво ще правиш днес? — попита ме той.
— Не знам. Малко ще поспя. Може би ще се попека на слънце.
— Навън ли искаш да вечеряме или вкъщи?
— Нека ядем вкъщи и си легнем рано.
Той се усмихна.
Усетих, че се изчервявам.
— Трябва да си починеш. Да живееш на биостимулатори не е най-доброто нещо на света.
— Добре. — Той стана. — Ще се върна към осем. Тази вечер трябва да изгледам заснетите кадри.
— Ще те чакам. — Понечих да стана.
— Не ставай. Ще се видим довечера.
Проследих го с поглед как излиза, после си допих кафето, пуснах съдовете в машината за миене и се качих да си легна. Заспах в момента, в който помирисах възглавницата.
Телефонът до леглото звънеше ли, звънеше. Преобърнах се, отворих очи, после ги затворих отново, заслепена от слънчевата светлина. Телефонът продължаваше да звъни. Примижах срещу ярката светлина и накрая вдигнах слушалката.
— Да.
— Госпожице, за вас е — каза на испански икономката с любезен глас.
— Благодаря ви. — Погледнах телефона за миг и си помислих, че може да е майка ми, която нямаше търпение да изчака да й се обадя. Натиснах копчето.
Не беше майка ми. Обаждаше се Хари Грег.
— Какво правиш там? — попита той недоволно.
— Спях, а ти ме събуди — иронично отвърнах аз. — Откъде намери номера?
— За бога! Тук е три часа следобед. Какво, по дяволите, си правила цяла нощ?
— Чуках се, ако това изобщо ти влиза в работата! — сопнах се аз. Започвах да разбирам, че всичко, което се говореше за импресариите, е вярно. Веднъж като ти намерят работа, и започват да си въобразяват, че те притежават. — Откъде разбра, че съм тук?
— От телефонния ти секретар научих, че не си в града, но никой в Ню Йорк не знаеше къде си и затова се обадих на майка ти. Тя ми каза. — Гласът му стихна до заговорнически шепот. — Току-що ми се обадиха от кабинета на Фокс. Иска да знае къде си. Бившият ти съпруг те търси.
— И какво?
— Не му казах. Мислиш ли, че майка ти би му казала?
— Няма. — Не и моята майка. Тя не би признала, че малкото й момиченце се мотае из страната с някакъв мъж. А дори и да беше казала, какво значение щеше да има? Уолтър нямаше никакви права над мен. — Затова ли се обади?
— Не. — Гласът му стана нормален. — Намерих ти друга работа. Слава богу, че си в Калифорния.
— Не я искам.
— Уредил съм ти снимки в „Дамата от Вирджиния“. Този следобед трябва да отидеш в „Юнивърсъл“. Три хиляди и петстотин долара за една седмица.
— Как го уреди?
— Видели са част от филма, който миналата седмица снима в Ню Йорк.
— Късно е — отново отказах аз. — Косата. Гримът. Всичко. Няма да успея. Какво ще кажеш за утре?
— Те настояват за днес. Обадиха ми се сутринта, за да те изпратя със самолета. Казаха, че ще те чакат в студиото до осем часа.
Мълчах.
— Това е добро попадение. „Юнивърсъл“ прави много филми. Ако те харесат, ще те оставят на работа при тях.
— Добре. С кого трябва да се срещна?
Той ми даде информация и когато свърши да говори, гласът му отново придоби заговорническа нотка.
— Какво да кажа на Фокс? До сутринта ще знае, че си ходила в „Юнивърсъл“.
— Измисли някакво извинение. Не давам пет пари какво ще каже на Уолтър.
— По-добре ми дай идея. Джордж ще направи живота ти труден, ако Уолтър се ядоса.
— Кажи му, че студиото се е свързало с мен преди тебе и че аз вече съм била на път. — Затворих телефона и едва тогава се нервирах. Не бях очарована от мисълта да ме заплашват. Реших сега да му позвъня аз.
— Нещо не е наред ли? — попита той от отсрещната страна.
— Да. Не обичам да ме командват. Нито Уолтър, нито Джордж, нито ти. Нито някой друг. И аз не дължа обяснения на никого.
— Чакай малко! Не си го изкарвай на мен. Аз съм на твоя страна.
— Добре. Тогава им кажи истината. А ако не им харесва, да го духат!
Когато затворих телефона, се чувствах по-добре. Облякох се и в шест и трийсет стигнах в студиото.
През следващите три часа в стаята на продуцента се изредиха седем мъже, които разговаряха с мен. Накрая единственото, което те не знаеха за мен, беше, че имам бенка отляво на дупето си. После всички насядаха в полукръг около мен и започнаха да ме оглеждат.
Най-накрая шефът, в чийто кабинет седяхме, каза:
— Мисля, че става. Какво ще кажете, момчета?
Чу се одобрителен хор.
— Каква е ролята? — успях да попитам най-сетне.
— Много хубава роля — поясни шефът. — Възбуждаща, ако разбирате какво имам предвид. Истинска роля.
— Мога ли да прочета сценария?
— Разбира се. Утре сутринта първата ни работа ще бъде да ви го дадем.
— Значи трябва да започна работа утре сутринта?
— Точно така.
— А как тогава ще науча репликите си?
— Ще имате време. Първите ви кадри ще бъдат заснети едва следобед. Можете да ги научите, докато ви оправят костюма и грима.
— А защо да не го получа сега?
На лицето му се изписа неудобство.
— Мисля, че още не са ни върнали сценария в окончателния му вариант от циклостила.
— Мога да прочета някой от предишните варианти. Поне ще получа някаква представа за героинята си.
— Ролята е хубава. — Той вече се защитаваше. — Не вярвате ли на думата ми?
— Вярвам на думата ви.
— Добро момиче. — Той се изправи на крака. — Значи утре сутринта в седем часа при гардеробиера.
— Не.
Ченето му се отпусна от изненада.
— Какво искате да кажете?
— Това, което казах — не. Мисля, че имам право да прочета сценария, за да преценя дали е нещо, което мога да направя, и едва тогава ще реша дали да приема.
— Разбира се, че имате право, но случаят е спешен. Трябва да започнем снимките утре и искаме нещата да бъдат уредени тази вечер.
— Тогава ми дайте сценария. Аз чета бързо.
В очите му се появи озлобление.
— Вие сте твърде своенравна, нали, госпожице Рандал?
— Не съвсем. Просто смятам, че имам право на същото уважение, каквото и вие изисквате към себе си. Вие нямаше да се съгласите да ми дадете ролята, без да дойда тук и ви дам възможност да ме огледате. Е, аз дойдох, защото разбирам изискванията ви. Смятам, че това е въпрос на взаимно уважение.
Той се вторачи за момент в мене, после се усмихна и се обърна към мъжа до него.
— Добре, Дан, дай й сценария. Е, момчета, срещата свърши — оповести шефът.
Когато другите излязоха от стаята, погледнах продуцента, който се бе настанил на бюрото си, и казах:
— Мога да изляза да чета отвън, ако имате работа.
— Всичко е наред.
Бързо прочетох сценария. Интуицията не ме бе подвела. Ролята беше на индианка и аз изобщо не подхождах за нея. Ставаше дума за една от онези роли с много действие и малко думи. Всъщност дори не можех да разбера защо изобщо момичето го имаше в сценария. Нейното присъствие нямаше смисъл и щеше да е по-добре, ако се откажат от тази героиня.
— Не мисля така — отвърнах със закъснение на мъжа и се изправих.
Той ме погледна предизвикателно.
— Ролята не е кой знае каква, но ще сте доста време в обектива.
— Дори не съм с черна коса и черни очи.
— Няма проблеми — успокои ме той. — Перуката и контактните лещи ще оправят проблема.
— Не, благодаря.
— Помислете за популярността. За една вечер ще ви видят двайсет милиона души.
— Няма да се чувствам удобно в тази роля.
— Това е голяма възможност. Не я пропускайте. Тук имаме доста работа. Знаете ли колко момичета биха дали мило и драго, за да са на ваше място?
— Имам представа. И мога да се обзаложа, че много от тях ще бъдат по-подходящи за ролята от мен.
— Но аз искам да бъдете вие. Направих какво ли не, за да ангажирам вас за тази роля. Мисля, че можете да й придадете нещо специално.
— Благодаря ви. Искрено оценявам вашия жест.
— Вижте, стана късно. Защо не вечеряме и да поговорим?
— Съжалявам, имам среща.
— Значи не искате ролята?
— Не.
Оставих сценария на бюрото пред него.
— Мога ли да повикам такси оттук?
Той ме погледна, сякаш вече бе забравил, че съм там.
— Да. Обадете се на секретарката ми. Тя ще ви повика такси.
— Благодаря ви. Лека нощ.
Той кимна безмълвно и аз излязох от кабинета му.
В къщата на брега се върнах едва към десет часа. Дотогава всичко бе тръгнало наопаки.