Харолд Робинс
Самотната лейди (11)

11

Думите бяха надраскани с черен тебешир върху бялата ограда: „Джерили се чука. Джерили духа“.

Джон се бе втренчил безмълвен в написаното. До него стоеше Боби, който продължаваше да притиска към носа си мократа кървава носна кърпичка, макар че силното кървене отдавна бе спряло.

— Татко, видях ги да пишат, когато се показах зад ъгъла.

— Кои бяха? — попита Джон, вътрешно му беше ужасно неприятно.

— Големи момчета — отвърна дванайсетгодишният Боби. — Досега не съм ги виждал. Когато понечих да ги спра, те ме удариха.

Джон се обърна към сина си.

— В гаража има кутия бяла боя. Донеси я. Нека да боядисаме оградата, преди майка ти и Джерили да са се върнали вкъщи от пазаруване.

— Добре, татко. Ама защо пишат такива работи за сестра ми?

— Някои хора просто са лоши, Боби. Глупави са.

— Това е отвратително. Искаше ми се да ги убия.

Джон погледна сина си. Детското му лице бе мрачно и тъжно.

— Иди донеси боята — подкани го Джон спокойно.

Детето изтича през поляната до гаража, а Джон се обърна и огледа улицата. Не се виждаше никой. Потърси цигара в джоба си. От онази нощ бе изминало по-малко от месец. Нощта, когато отвори вратата и видя двете момчета да крепят помежду си изплашената, пребита Джерили.

Късната програма беше към края си, когато на вратата се позвъни. Той стана от креслото пред телевизора, където подремваше, и погледна часовника си. Показваше един часа.

— Трябва да е Джерили. Сигурно си е забравила ключа.

Вероника бе погълната от филма.

— Кажи й друг път да не го забравя. Можехме да сме заспали по това време.

Той се запъти към малкото коридорче, което водеше до входната врата. Звънецът се чу отново.

— Идвам, мила — извика той и превъртя секрета.

Вратата се отвори, без той да я докосне. За миг се вцепени от онова, което видя. Джерили стоеше между двете момчета, дрехите й висяха на парцали, по едната й буза се стичаше кръв, която почти стигаше до върха на полуоткритата й гръд. Бърни я придържаше за талията, за да не се строполи.

Когато вдигна лице към него, в очите й се четеше неописуем ужас.

— Татко — продума тя с отслабнал глас и залитна към него.

Той я подхвана, за да не падне. Ръцете му я притиснаха и той усети под ризата си уплашеното туптене на сърцето й.

— Господи! — възкликна той. — Какво се е случило?

Първо заговори чернокожото момче, което не бе виждал никога досега.

— Ще ви разкажем какво се случи, г-н Рандал, но преди това по-добре извикайте лекар за Джерили. Наранена е зле.

В този момент отзад се появи Вероника. Когато видя дъщеря си, от нея се изтръгна слаб вик:

— Джон!

Джерили обърна лице към майка си.

— Мамо, аз…

В гласа на майка й се промъкнаха нотки на гняв и страх.

— В какво си се забъркала пък сега, Джерили?

— Рони! — сгълча я дрезгаво Джон. — Обади се по телефона на д-р Бейкър и му кажи веднага да дойде! — Без да чака отговор, той вдигна Джерили на ръце и я отнесе горе, в нейната стая. Внимателно я положи на леглото.

Тя тихо простена. Останките от роклята й, които прикриваха гърдите й, паднаха и откриха възпалената рана от изгарянето.

— Страхувам се, татко — проплака тя.

— Вече няма от какво да се страхуваш. Вкъщи си. На сигурно място.

— Боли ме навсякъде, татко.

— Няма нищо — успокояваше я той тихо. — Д-р Бейкър е тръгнал насам. Той ще премахне болката.

— Каза, че веднага тръгва — съобщи Вероника, когато влезе в стаята. Погледна към Джерили. — Какво се е случило?

— Уолт каза, че ще ме докара вкъщи…

Вероника не я изчака да свърши.

— Уолт? — попита тя ядосано. — Кой е Уолт? Чернокожото момче, което е долу ли? Знаеш, че не трябва да имаш нищо общо с подобни хора!

— Не. — Джерили поклати едва-едва глава. — Това не е Уолт. Той е Фред. Дойдоха с Бърни и ме прибраха.

Вероника отново я прекъсна.

— Прибраха ли те? Че къде си била? Трябваше да си на работа.

Джон видя в погледа на дъщеря му да се промъква страх.

— Рони! — сгълча я той остро. — Никакви въпроси повече. Нека й помогнем да се почувства по-удобно, докато дойде лекарят. Донеси кърпа и малко топла вода.

— Всичко е наред, мила — каза Вероника и излезе от стаята.

— Нека да не събуждаме Боби — прошепна Джерили. — Не искам да ме вижда в този вид.

— Не се притеснявай — успокои я баща й. — Брат ти няма да се събуди, и земята да се разтресе. — Долу се позвъни. — Сигурно е лекарят. — Джон отмести с ръка кичур коса от челото й.

— Сега вече всичко ще се оправи.

— Мама ще ми се сърди.

— Няма. Тя просто е разстроена.

Доктор Бейкър работеше в града дълго време. След четирийсетгодишна практика той нямаше нужда от предварителни обяснения. Без да каже и дума, отвори черната си чанта и бързо й постави инжекция.

— Това ще премахне болката, Джерили. — Лекарят се изправи и се обърна към родителите й. — Двамата слезте долу, докато я прегледам.

— Ще се оправи ли? — попита Джон.

— Ще се оправи — успокои го лекарят.

Те слязоха по стълбите и отидоха в дневната, където Фред и Бърни продължаваха да чакат.

— Как е тя? — попита Бърни.

— Доктор Бейкър казва, че ще се оправи — отговори Джон.

— А сега ми разкажете какво се случи.

— Беше уморена и искаше да се прибере вкъщи рано — започна Бърни. — Уолт й предложи да я закарат на път за неговия дом. С него бяха някакви приятели. Когато вие се обадихте и разбрахме, че тя още не се е прибрала, Фред реши, че нещо не е в ред. Затова отидохме да я потърсим.

— Какво те накара да си помислиш това? — обърна се Джон към Фред.

— Уолт и приятелите му бяха пили доста. Помислих си, че могат да направят нещо лошо.

— Кой е този Уолт, за когото говорите? — попита Вероника. — Досега не съм чувала Джерили да го споменава.

— Уолт Торнтън — обясни Бърни. — Живее в къщата на носа.

— Синът на писателя? — попита Джон.

— Да.

— Какво стана, когато стигнахте там?

Този път отговори Фред.

— Уолт я държеше на земята, а другото момче правеше разни неща с нея. Тя пищеше толкова силно, че я чухме още от другата страна на къщата.

Лицето на Джон бе непроницаемо. Той вдигна телефонната слушалка.

— Какво ще правиш? — попита Вероника.

— Ще се обадя в полицията — отвърна той с напрегнат глас.

— Почакай малко. — Тя издърпа слушалката от ръката му и я постави обратно върху апарата. — Все още не знаем дали всъщност са направили нещо.

Джон я погледна.

— Нали видя какво са направили? Постъпили са като животни. Измъчвали са я. Това не е ли достатъчно?

— Видя ли ги да правят нещо друго? — попита тя Фред със спокоен глас.

Лицето на чернокожото момче бе безизразно.

— Не разбирам какво имате предвид, госпожо.

Тя се изчерви.

— Видяхте ли ги да се съвкупяват с нея?

— Не, госпожо — отвърна Фред с безучастен глас. — Не мисля, че са стигнали толкова далеч.

— Виждаш ли? — обърна се тя към мъжа си. — Не са направили нищо.

— Онова, което са направили, е достатъчно — отговори гневно Джон.

— Обади се в полицията и всички в града ще разберат какво е станало. Според мен това няма да се хареса на г-н Карсън.

— Не давам и пет пари какво ще се хареса и какво не на г-н Карсън.

— Освен това не знаем дали Джерили не е направила нещо, с което да ги провокира.

— Надявам се, не го мислиш сериозно?

— Това е първото нещо, което ще си помислят хората. И двамата познаваме добре този град.

За момент Джон замълча.

— Добре. Ще почакам лекарят да слезе. Ще видим какво ще каже той. — Той се обърна към момчетата. — Не знам как да ви благодаря за това, което сте направили. Ако не бяхте вие… — Гласът му се изгуби.

Момчетата се чувстваха неловко.

— Ще пиете ли по едно кафе или нещо друго? — предложи им Вероника.

Фред поклати глава.

— Не, благодаря ви, мадам. Трябва да се връщам в клуба. Ще се чудят какво е станало с мен. Ще почакаме само докато лекарят слезе, за да чуем какво ще каже.

— Не е необходимо да чакате — бързо отговори Вероника. Неочаквано й се прииска момчетата да си тръгнат. Ако с Джерили се беше случило нещо повече, нямаше нужда да знаят. — Още утре ще ви се обадя, за да ви кажа.

Бърни се поколеба. Погледна Фред, после кимна.

— Добре — съгласи се той неохотно. Те се запътиха към вратата.

Вероника прочисти гърлото си.

— Ще ви бъда благодарна, ако запазите случилото се в тайна. Живеем в малък град. Знаете какво биха казали хората, дори и да нямат основание.

Бърни кимна.

— Не трябва да се притеснявате за нас, госпожо Рандал. Няма да кажем и дума.

Вратата се затвори след тях и Джон се върна обратно при жена си.

— Докторът се задържа много при нея.

— Само петнайсет минути. — Вероника хвърли поглед към стълбите, после погледна него. — Не знам как Джерили се е забъркала в подобна ситуация.

— Чу какво разказаха момчетата — отвърна Джон. — Трябвало е онзи Уолт да я докара с колата си дотук.

— Вярваш ли на това? — усъмни се тя.

Той срещна погледа й.

— Да — отвърна Джон лаконично.

— Аз пък не вярвам — продължи да настоява Вероника. — Познавам Джерили. Оказва се, че тя прилича на баща си повече, отколкото съм предполагала. Той никога не се замисляше за последиците и тя е същата. Мисля, че много точно знае какво прави.

— Не си честна към нея — ядоса се Джон. — Джерили е добро момиче.

„Колко е наивен“ — помисли си тя.

— Ще видим какво ще каже лекарят — отвърна тя неопределено. — Ще сваря кафе.

Тъкмо сервираше кафето на масата, когато лекарят слезе по стълбите.

— Тя е добре. Заспа. Бих й инжекция.

— Ще пиете ли кафе, докторе? — попита Вероника.

Той кимна уморено.

— Да, благодаря ви.

Тя напълни чашата му и му я подаде, после сипа кафе за Джон и на себе си.

— Дали те… — поинтересува се тя.

Докторът я погледна.

— Не.

— Девствена ли е?

— Ако това е, което ви безпокои — отвърна той язвително, — да, тя е все още девствена.

— Тогава значи нищо не се е случило — успокои се Вероника.

— Нищо не се е случило — иронично повтори лекарят. — Ако не смятате, че са я били и че има изгаряния от трета степен по гърдите и венериния хълм, че носът й е счупен и има белези от зъби, които приличат на белези, причинени от диво животно.

— Ще се обадя в полицията — решително каза Джон. — Не може да позволим да останат ненаказани.

— Не — твърдо се възпротиви Вероника. — Най-добре е да забравим случилото се. Все още не сме сигурни дали не ги е предизвикала. Дори нищо да не е направила, знаете какво ще си помислят хората. Винаги контрата остава у момичето.

— Вярвате ли на това, доктор Бейкър? — попита Джон.

Докторът се поколеба. Знаеше какво изпитва Джон. Би се чувствал по същия начин, ако ставаше дума за неговата дъщеря. Вероника обаче бе права. Най-добре беше случилото се да не се раздухва.

— Опасявам се, че съпругата ви е права, Джон. Хората имат особено отношение към тези неща.

Джон стисна устни.

— Тогава според вас тези момчета трябва да останат ненаказани.

— Може би не е зле да поговорите конфиденциално с родителите им — предложи докторът.

— И какво от това? — попита Джон. — Сигурен съм, че момчетата ще намерят начин да хвърлят изцяло вината върху Джерили.

— Ето това исках да кажа и аз — намеси се бързо Вероника. — И целият град ще разбере. Предлагам да забравим и толкоз.

Джон погледна съпругата си. Изпита усещането, че срещу него стои абсолютно непозната жена, която вижда за пръв път. Тя се оказа по-предпазлива и по-пресметлива, отколкото той бе предполагал. Гласът му се изпълни с болка.

— Може би ние ще бъдем в състояние да забравим. Но какво ще кажете за Джерили? Мислите ли, че тя ще може да забрави?