Фредерик Пол
Венериански търговци (7)

VII

Нагласих будилника за след четири часа, а когато другите ме чуха да се движа, също станаха. Дори ни поднесе кафе и ние тримата, пиейки го, застанахме над екрана да разгледаме фигурите, които бе начертал компютърът.

Изучаването им ми отне няколко минути, въпреки че всичко бе ясно в общи линии още от пръв поглед. Имаше осем големи аномалии, които можеха да са лабиринти на хичите. Едната бе почти под нас. Нямаше да се наложи дори да местим въздухолета, когато копаем, за да стигнем до нея.

Показах им аномалиите една по една. Кочнър ги разглеждаше замислено. След малко Дорота попита:

— Искаш да кажеш, че всичко това са неизследвани тунели?

— Не. Макар че бих желал да е така. Но първо, който и да е от тях или даже всичките може да са изследвани от някой, дето не си е направил труда да го регистрира. Второ, не е задължително да са тунели. Може да са разломи, насипи или малки реки от някакъв разтопен материал, който е изтекъл отнякъде, втвърдил се е и е бил затрупан преди милион години. Единственото, което знаем със сигурност засега, е, че вероятно няма неизследвани тунели в този район, освен на онези осем места.

— Тогава, какво ще правим?

— Ще копаем. И ще видим на какво сме попаднали.

— Къде ще копаем? — попита Кочнър.

Посочих точно до яркия триъгълен знак на въздухолета ни.

— Ето тук.

— Понеже това е най-надеждното място ли?

— Е, не е задължително да е така. — Обмислях какво да му кажа и реших, че все пак най-доброто ще е истината. — Има три места, които изглеждат по-надеждни от останалите; ей сега ще ги обознача. — Зададох ги на управлението на картата и край най-добрите зони веднага се появиха три букви: А, Б и В. — „А“ е точно под клисурата, където се намираме, така че ще започнем да копаем там.

— Тези трите, защото са най-широки ли?

Кимнах, донякъде раздразнен от схватливостта му, въпреки че предположението бе доста очевидно.

— Но „В“ е най-широката от всички. Защо не пробваме най-напред нея?

Внимателно подбрах думите си.

— Защото ще трябва да преместим въздухолета. Тя е отвъд границите на сканирането, което означава, че данните не са толкова точни, колкото са за онова, което е под нас. Но не тази е най-важната причина. От много по-голямо значение е фактът, че „В“ се намира в края на зоната, която нашите нервни приятели ни съветват да не приближаваме.

Кочнър се засмя недоверчиво.

— Искаш да кажеш, че ако намериш наистина недокоснат тунел на хичите, ще стоиш настрана от него, само защото някакво войниче ти е подвикнало да не ходиш там?

— Проблемът все още не е такъв — отвърнах аз. — Разполагаме със седем аномалии, които можем да изследваме съвсем законно. Освен това, военните ще ви проверяват от време на време, особено през първите няколко дни.

— Добре, да предположим, че ги изследваме и не намерим нищо — настоя Кочнър. — Какво ще правим тогава?

Поклатих глава.

— Никога не бързам да си прося неприятности. Нека огледаме първо законните.

— Но да предположим, все пак.

— По дяволите, Бойс! Откъде да знам?

Той престана да ми натяква, но намигна на Дори и подхвърли:

— Какво ти казвах, скъпа? Оди е по-голям бандит от мен.

През следващите два-три часа нямахме много време да говорим за теоретични възможности, защото бяхме твърде заети с конкретни задачи.

Най-големият проблем бе огромното количество горещ газ, изтичащ под налягане; трябваше да се пазим от него, за да не ни убие. Собственият ми скафандър срещу такава горещина бе пригоден за тялото ми, разбира се, така че само проверих инсталациите и резервоарите. За Бойс и Дорота имаше скафандри, взети под наем. Платиха висока цена за тях и скафандрите бяха добри, но добър не означава съвършен. Накарах ги да ги облекат и съблекат дузина пъти, докато проверявах съединенията и напрежението на различни места, преди да ги нагодя, доколкото мога. Когато излизате на повърхността на Венера, трябва да сте готов да компенсирате доста високи температури и налягане. Скафандрите са дванайсетслойни, с девет степени на свобода на основните стави. Нямаше да пропуснат и не за това се безпокоях. Онова, което ме притесняваше, бе удобството им, защото съвсем малко търкане или убиване може да стане сериозен проблем, когато няма как да се избегне.

В края на краищата, подготвих ги достатъчно добре като за първи опит и всички се скупчихме в шлюза, а след това излязохме на повърхността на Венера.

Все още се намирахме в зоната на нощта, но тук от слънцето достига толкова много разсеяна светлина, че наистина тъмно е само през една четвърт от времето. Накарах ги да се поразтъпчат за свикване около въздухолета, като се накланят срещу вятъра и се държат за перилата по стените на кораба, докато аз се приготвих за копането.

Измъкнах първото ни „мигновено“ иглу, довлякох го до избраното от мен място и го включих. Докато пушеше, то се изду като онази стара детска играчка, наричана „Змията на фараона“, излъчвайки светлина и изхвърляйки пепел. Издигна се около мястото и се превърна в купол без отвор. Бях вече разположил прожектора в средата и приготвил люка за влизане. Докато иглуто растеше, нагласих ръчно люка, за да се получи плътно сцепление и още от първия път успях да го прилепя безупречно.

Дори и Кочнър като че ли малко се стреснаха, щом видяха да им махам с ръка, но останаха заедно, наблюдавайки ме през тройните стъкла на скафандрите си. Включих радиото.

— Искате ли да влезете и да погледате как започва? — извиках аз. И двамата кимнаха в шлемовете си.

— Тогава елате — поканих ги и пролазих през люка. Когато ме последваха, им направих знак да го оставят отворен.

Поради наличието на нас тримата и на оборудването за копане, иглуто изглеждаше по-тясно от въздухолета. Двамата се отдръпнаха встрани, доколкото можеха, приведени покрай заоблената стена, докато аз пуснах свределите, проверих дали са вертикални и проследих как излизат първите спирали на изкопаното от тях.

Порите на иглуто поглъщаха голяма част от звука, ала въпреки това шумът вътре е още по-непоносим от виенето навън. Когато реших, че са видели достатъчно, им махнах да изпълзят обратно, след което ги последвах и аз, затворих люка и ги отведох обратно във въздухолета.

— Дотук добре — казах, като смъкнах шлема и поразхлабих скафандъра. — Мисля, че трябва да се прокопаят около четирийсет метра. Можем да почакаме.

— Колко време ще отнеме?

— Навярно около час. Правете каквото ви хрумне. А това, което аз ще сторя, е да си взема душ. После ще видим докъде сме стигнали.

Едно от хубавите неща, когато на борда са само трима души, е, че не трябва да се безпокоите особено за режима на водата. Учудващо е колко бързо може да ви съживи един душ, след като добре сте се изпотили в скафандъра. Когато излязох, чувствах се отново готов за всичко.

Бях дори в състояние да хапна малко от изтънчената гозба на Бойс Кочнър, но за щастие не се наложи. Дорота бе поела кухнята и приготвеното от нея бе просто, леко и най-вече неотровно за мен. Ако тя продължаваше в същия дух, сигурно щях да остискам достатъчно дълго, за да си получа хонорара. В първия момент се учудих какво я е накарало, но после си помислих, че тя сигурно има голям опит. С всичките му резервни части Кочнър несъмнено бе на по-строга диета от моята.

Е, „строга“ не точно в същия смисъл, тъй като едва ли щеше да умре, ако не я спазва.

* * *

Според автоматичните звукови сонди най-високата точка на тунела, който бях отбелязал с „А“, или каквото и да е там, се намираше близо до малката сляпа клисура, в която се бяхме приземили.

Така че, имахме страшен късмет. Съществуваше голяма вероятност да сме точно над самия вход, построен от хичите.

Всъщност, късметът ни не се състоеше в това, че бихме могли да използваме входа така, както са го използвали те. Едва ли имаше някаква надежда механизмите му да са се запазили в продължение на четвърт милион години, след като една голяма част от тези механизми са били изложени на силни ветрове, отмиване и химическа корозия. Хубавото бе, че ако тунелът е излизал тук, щеше да е относително лесно да се прокопае шахта до него. Дори за четвърт милион години не може да се получи достатъчно твърда скала, особено ако няма вода от повърхността, която да разтваря твърдите вещества и да образува плътни утайки.

До известна степен събитията се развиваха точно така, както се надявах. Това, което бе отгоре, не беше много по-твърдо от пепелив пясък и свределите го пробиха доста бързо. Прекалено бързо, бих казал. Когато се върнах в иглуто, то бе запълнено почти цялото с вече изкопания материал и аз с мъка успях да се добера до машините, за да превключа свредела така, че да изхвърля изровеното през входния люк.

Работата бе скучна и мръсна, но не отне много време.

Не си направих труда да се върна във въздухолета. Съобщих на Бойс и Дорота по радиото какво се бе случило, докато те ме наблюдаваха през илюминаторите. Предполагам, казах им аз, че вече сме близо до целта.

Но не споменах точно колко близо. В действителност, бяхме само на метър или два от посочената дълбочина на аномалията, така че дори не си играх да вадя цялата изкопана пръст. Просто направих място за маневриране и пренасочих свределите. След пет минути изкопаният материал започна да се отличава с бледосинкавия си блясък, което бе знак, че сме попаднали на тунел на хичите.