Тери Гудкайнд
Законът на деветките (22)

20

Алекс извади телефона от джоба си.

— Най-добре да звънна в полицията.

Отвори капачето с палец. Джакс го сграбчи за китката, преди да успее да набере номера. С окървавеното острие на ножа, който стискаше в другата си ръка, хлопна капачето.

— Последното, което ти трябва, е да привличаш вниманието. Не искаме властите да ни създават грижи. Вече си имаме достатъчно. Трябва да изчезваме от тук, при това веднага.

Той се опита да не си поема дъх твърде дълбоко, защото от миризмата на кръв му прилошаваше.

— Но тялото рано или късно ще бъде намерено. И когато това стане, полицията ще реши, че съм я убил аз. Кръвта й е навсякъде по мен.

С палец и показалец той стисна ризата си, сякаш за да потвърди думите си. Искаше да махне от себе си подгизналата дреха. Да се преоблече. Имаше нужда от душ.

— Тръгна ли да бягам, ще изглежда все едно съм виновен. Красавиците, които приключват живота си по този начин, обикновено са убити от съпруга си или от друг мъж, свързан с живота им. Полицията ще стигне до логичното заключение, че съм я убил аз.

Джакс погледна към тялото.

— Наистина ли ти се струва красива?

— Да… тоест не… — Алекс прокара пръсти през косата си. Искам да кажа, да, очевидно е привлекателна, но аз не бях привлечен от красотата й.

— Успокой се, Алекс.

Като си събра мислите, той осъзна, че е права. Ако се обади на полицията, ще си създаде проблеми. Какво би могъл да им каже? Как би обяснил всичко това?

— Но, за бога, как ще се освободим от тялото… така че да не бъде намерено?

— Аз ще се погрижа — успокои го Джакс.

— Всичко е в кръв. — Той се завъртя. — Абсурд е да почистиш всичко това. Полицията си има начини да намира дори невидими петънца от кръв. Разни технологии, които правят кръвта да искри в тъмнината, така че могат да видят и най-миниатюрна капчица, която ти ще пропуснеш със сигурност, колкото и да чистиш.

— Няма да намерят никаква кръв, каквито и технологии да използват.

Алекс си каза, че тя явно не разбира колко са добри технологиите в днешно време, нито пък как би изглеждало всичко това в очите на полицията.

Беше излизал с Бетани. Бяха ги виждали заедно. Сега тя лежеше убита в спалнята му. Гола.

Какво друго да си помислят от полицията? Определено не може да им каже истината, а да ги излъже, само би му създало допълнителни грижи.

— Джакс, ще открият следи от кръв и тогава какво ще им кажа? Че е от друг свят? Че искаше да прави секс с мен, за да забременее от Рал, след което да ме убие? Никога няма да ми повярват. Ще извадя късмет, ако ме обявят за луд, но едва ли. Ще решат, че съм я убил.

Джакс го стисна за ръката.

— Успокой се, Алекс. Остави на мен да се оправям.

— Да те оставя да се оправяш? Та ти може да изчезнеш след пет минути. — Как да й обясни какъв ужас изпитва да не го пъхнат зад решетките. — Ти ще изчезнеш, а аз ще остана тук сам, за да се оправям.

— Не и този път — пророни някак тайнствено тя.

— Какво имаш предвид? — вдигна глава Алекс.

Тя се вгледа продължително в очите му.

— Ако не бях стигнала навреме тук, с теб щеше да е свършено.

— Да е свършено ли? Имаш предвид, че тя щеше да ме убие, след като приключи?

— Да. Наложи се да бързам колкото се може повече. Не успях да взема… някои мерки.

— Мерки ли?

— Трябваше да прескоча процедурите, по които минавах преди.

— Какви процедури?

— Този път не ми остана време да начертая линия на живота.

— Линия на живота ли? — Алекс замлъкна. — Да не искаш да кажеш, че вече не можеш да се върнеш обратно в твоя свят?

Погледът й помръкна.

— Поне засега не мога.

Той внезапно осъзна мащабите на това, което бе сторила тя, за да му спаси живота. Всичките му други притеснения се изпариха, прогонени от внезапната загриженост за нея.

— Кога ще успееш да се прибереш у дома?

— Остави на мен да се тревожа за това. Засега съм принудена да остана тук.

— За колко време?

— Ден-два.

— Може би повече?

— Може би завинаги — преглътна тя.

Светкавицата пак помръкна, като потопи стаята в тъмнина, нарушавана единствено от слабото мъждукане на уличните лампи. Все пак бе достатъчно светло, за да различи тревогата в погледа й.

— Спокойно, Джакс, няма да си сама. Ще ти помогна.

Тя посочи с ножа си неподвижното тяло на пода. Щом поредната светкавица проблесна, квадратче светлина, нахлуло през прозореца, полегна на голия хълбок на Бетани.

— Да, както виждам, взел си всичко в свои ръце.

Въпреки всичко Алекс не можа да сдържи усмивката си.

— Мислиш ли, че приятелите ти ще изпратят помощ за теб?

Тя поклати глава.

— Защо?

— Защото засега съм единствената, която може да предприеме това пътешествие. Сами сме.

Той въздъхна дълбоко.

— Джакс, искам да знаеш колко много съжалявам за начина, по който се държах с теб последния път.

Бе репетирал какво ще й каже, извиненията, които й дължи, стотици пъти, но сега всичко се изпари от главата му.

— Ти дойде да ми помогнеш, а аз не се вслушах в предупрежденията ти. Нямах намерение да омаловажавам стореното от теб и от останалите. Просто не те разбрах. Много е трудно да…

Тя го спря с ръка.

— Когато се върнах у дома предишния път, разказах на хората там за нещата, които видях тук, за технологиите. Те реагираха точно като теб. Не ми повярваха, изобщо не повярваха, че съм успяла да проникна в този свят. Много от тях решиха, че си измислям всичко това, за да прикрия провала си. Тогава осъзнах колко ти е трудно да го възприемеш. Предполагам, че ако бях на твое място и ти бе дошъл в моя свят, също не бих ти повярвала.

Засега бихме могли да се опитаме да проявяваме повече разбиране към пропастта, която ни разделя. Ако искаме да оцелеем, трябва да си помагаме.

Алекс нямаше представа какво ги чака, но кимна. Имаше чувството, че от плещите му падна камък, тежест, който мъкнеше със себе си, откакто тя си тръгна предния път.

Въпреки всичко му беше изключително трудно да приеме, че тази жена идва от друг свят.

— И къде е този твой свят? Твоят дом? На другия край на Вселената? Оттатък някакъв тунел, който ти позволява да напуснеш своя свят и да дойдеш в моя?

— Мога само да ти кажа, че там, откъдето идвам, е от другата страна на мрака, от другата страна на небитието.

— Не разбирам.

— Ние също не разбираме. — Тя вдигна ръка в безпомощен жест, после я отпусна. — Много са нещата, които не са ми ясни. Знам само, че става въпрос за коренно различни места, които в същото време много си приличат. Точно в момента обаче това не е наш проблем. Точно в момента нашият проблем е, че ако искаме отговори, преди всичко трябва да останем живи. А за да го направим, се налага да изчезваме от тук.

Алекс кимна.

— Какво ще правим с трупа на Бетани?

— Ще я изпратя обратно в моя свят — рече Джакс и клекна край мъртвото тяло.

При следващата светкавица Алекс с ужас видя как Джакс рисува неразбираеми символи с върха на ножа си върху челото на Бетани.

— Какво правиш?

— Изпращам я обратно в моя свят.

— Но нали ми каза, че в моя свят магия не съществува. Защо си мислиш, че ще успееш да го направиш, след като тук няма магия?

— Тя е дошла тук с линия на живота — точно като мен предишните два пъти. Сега просто я активирам.

Той посочи към леглото.

— Джакс, всичко е в кръв, и аз съм целият в кръв. Дори да ни отървеш от трупа на Бетани, кръвта й е навсякъде в къщата и само чака да бъде открита.

Без да вдига поглед от зловещото си занимание, Джакс отговори на въпросите му.

— Кръвта е нейна, не е от този свят. Ще се върне там заедно с нея. — Вдигна глава и се усмихна. — Де да можех да съм там, когато изпратя кралицата им в този й вид.

Светкавица озари помещението за миг със суровата си светлина, за да потъне обратно в сенките, съпроводена от грохот, разтърсил къщата. Навън клоните на дърветата се огъваха под напора на вятъра. Дъждът блъскаше здраво в прозорците.

Джакс изряза още два тайнствени символа. Макар Бетани да бе мъртва, от странната плетеница на линиите изби кръв. Алекс не можа да се въздържи да не оцени рисунката от художествена гледна точка, различи усещането за движение, които създаваше композицията.

— Готово — рече Джакс на себе си и се изправи.

— Какво е готово? — На фона на студената светлина на нова светкавица той погледна към жената на пода. — Какво би трябвало да се случи?

Бетани може и да беше красива в живота, но в смъртта, с тази зейнала рана на шията, изглеждаше гротескно.

От вида й стомахът му се преобърна. При следващата светкавица забеляза прободна рана на гърба й. Острието на Джакс бе кърваво, когато той го видя за пръв път. Значи явно бе намушкала Бетани, за да я обезвреди.

Щом Джакс се изправи, и последните отблясъци на светкавицата отмряха и стаята потъна в тъмнина. Дъждът, барабанящ по прозореца, придаваше зловещ вид на нощта.

При поредната светкавица на пода нямаше нищо. Нито труп, нито кръв.

Алекс запримига невярващо. Бетани я нямаше.

Просто… я нямаше.

— Ето — рече Джакс. — Сега по-добре ли е?

— Как го направи? — посочи той празното пространство на пода.

— Нали ти обясних — активирах линията на живота й, за да я върна обратно.

Като не можеше да повярва на очите си, Алекс заотстъпва назад, докато се блъсна в леглото.

— Не, наистина, как го направи?

При следващата светкавица забеляза, че чаршафите са чисто бели. Нямаше кръв. Нито петънце. Огледа се и прокара пръст по чистата си риза. По нея нямаше кръв.

Сякаш Бетани никога не бе влизала в дома му.

— Добре ли си? — надвеси се Джакс.

— Невъзможно е, но го видях с очите си — кимна сковано Алекс.

— Всичко, което ти казах, е истина, Александър.

Той успя само да кимне.

Тя въздъхна.

— Знам, че ти е трудно, Алекс. Може би по-късно ще ти помогна да го разбереш по-добре, но сега трябва веднага да изчезваме. — Хвърли му подозрителен поглед. — Между другото, какво се случи на онзи нещастник в другата стая, дето е край вратата?

— Моля…? — В следващия момент си спомни. — А, онзи ли… Прекърших му врата.

— Сериозно? — Джакс изви вежда. — Браво, Алекс, добра работа.

— Бяха двама. След като счупих врата на този, другият ме върза за леглото. После Бетани го прати навън, докато тя приключи с мен. Сигурно е някъде там в дъжда, чака.

Думите му изобщо не притесниха Джакс.

— Вече го изпратих обратно. Сега остава да сторя същото и с този, когото си убил, и можем да изчезваме.

— Ами, след като заплахата е елиминирана, може би не се налага…

Тя го стисна за ръката.

— Алекс, трябва да се махаме веднага.

— Мислиш, че хората на Бетани може да изпратят други по петите ни ли?

— Това също е възможно.

Не му стана много ясно какво има предвид тя.

— Колко време имаме, за да се изнесем?

Тя го изгледа с яростен поглед, но бързо се овладя и лицето й омекна.

— Трябва да ме чуеш, Алекс. От известно време във вашия свят проникват опасни хора. С някои неща съм наясно, но повечето са загадка за мен. Във всеки случай едва ли са тук на почивка. Доста невинни хора вече загинаха. За нас е въпрос на оцеляване. Въпрос на живот и смърт.

Но това е моят свят, не твоят. В твоя свят тук ти живееш в мир. Имаш си своя живот. Ние вярваме, че всеки има право да живее живота си така, както намери за добре. Не си длъжен да ни помагаш. Но ако решиш да го направиш, моля те да ми кажеш сега. Нямам време за губене.

Някой от моя свят уби дядо ти и се опита да убие и теб гази нощ. Семейството ти навярно е замесено отдавна. Възможно е да са били мишена, без изобщо да го осъзнават. Според едно пророчество в моя свят ти си замесен. Законът на деветките го потвърждава.

Можеш да избереш да не се вслушаш в предупреждението ми. Или пък да решиш, че пророчеството от моя свят наистина те касае. Можеш да избереш да не предприемеш нищо и просто да наблюдаваш какво ще се случи. Да стоиш настрани и да се занимаваш само със собствената си безопасност. Можеш да избягаш и да се скриеш, ако това е твоят избор.

Ала когато те подгонят, а съм убедена, че ще го направят, ще трябва да се изправиш сам срещу тях. Няма да мога да те чакам. Няма да го направя.

Трябва да вземеш решение не защото аз така казвам, а заради нещата, които се случват. Каквото и да решиш, вече нищо няма да бъде същото — нито за теб, нито за мен.

Ще уважа твоя избор, какъвто и да е той, Александър, но повече няма да се върна заради теб. Ще останеш съвсем сам.

Ако избереш да тръгнеш с мен, трябва да проумееш, че противниците ни са хора, които не принадлежат към този свят. Те са убийци. Не се заблуждавай — ако избереш да тръгнеш с мен, това означава, че заставаш срещу тях. Този, когото уби тази нощ, вероятно няма да е последният в сметката си.

— Но вероятно бихме могли да потърсим помощ, да уведомим властите…

— Не. Тяхната намеса само ще доведе до пропиляване на още живот. Нали не си забравил двамата полицаи, които задържаха онези с камиона? Вратовете им бяха пречупени. Ако потърсим помощ от властите, тези двамата няма да са единствените жертви. Нямам представа кой от моя свят е дошъл в твоя и дали някой от твоя свят изобщо е замесен.

Той не бе помислил за това.

— Мислиш, че е възможно хора от този свят да помагат на пришълците?

— Не можем да си позволим да не вземем под внимание и тази вероятност. Лошите хора и тези, които искат да им помогнат, съществуват навсякъде. Не можем да рискуваме да бъдем предадени. Сигурността ни зависи от това никой да не знае за нас.

Властите в този свят няма да повярват, че сред тях са проникнали хора от друг свят. Нямам време да се опитвам да ги убеждавам. А и не виждам как бих могла да го направя. Магията ми е безсилна тук. Вече изгубих ценно време, докато убеждавам теб.

— Но може би ще успея да помогна да убедим…

— Никой няма да ти повярва. В семейството ти има хора с психически проблеми. Ще те вземат за луд.

Алекс съзнаваше, че тя е права. Колко пъти самият той бе поставял под съмнение собствената си нормалност, откакто срещна Джакс за пръв път?

— Дядо ти беше човек, който бе наясно, че понякога най-добрият начин да влезеш в битка е чрез компактна скрита група, не чрез мащабна военна акция.

— Откъде знаеш?

— Понаучихме това-онова за него. Преди много време е бил на страната на силите на мрака. Разказвал ли ти е?

Алекс кимна. Стоеше в тъмната стая, заслушан в бушуващата буря, и си мислеше за уроците на Бен.

— А ако реша да тръгна с теб, тогава какво? — попита той.

— Ако тръгнеш с мен, ще ти се наложи да се изправиш пред неподозирани опасности. В моя свят аз знам какво бих могла да очаквам, но в този свят — не. Няма да можем да разчитаме на чужда помощ. Каквото и да се изпречи на пътя ми, ще трябва да се справяме сами. Вероятността да загинем, е доста голяма.

— Звучи направо безнадеждно.

— Единственото, което мога да ти обещая — мрачно продължи тя, — е, че ако тръгнеш с мен, ще те защитавам с цената на живота си.

— И защо ще го правиш? — примигна изненадан Алекс.

— Не му е сега времето да ти обяснявам, но знай, че ще пожертвам живота си, за да спася твоя.

Тя вече го бе направила веднъж. Тържествената й клетва прозвуча като предвестник на мрачна съдба, която дебнеше от сенките, за да го сграбчи.

— Наистина би могъл да ми помогнеш да разберем какво всъщност става — продължи тя. — Но трябва да съм сигурна, че ако тръгнеш с мен, няма да си ми в тежест. Животът на много хора зависи от мен. Няма да рискувам себе си, за да мъкна безполезен труп. Трябва да съм сигурна, че ако тръгнеш с мен, ще мога да разчитам на теб.

Той й спаси живота при първата им среща. Не можеше да си представи, че би допуснал да й се случи нещо лошо.

— Може да не искаш да направиш този избор, Алекс, но ти се налага. Вече се забавихме прекалено тук. Идваш ли с мен или не?

Тя се наведе напред в мрака.

— Решавай.

Той се вторачи в очите й, имаше чувството, че гледа директно в душата й. Винаги бе имал смътното чувство, че не знае кой е всъщност. Винаги му се бе струвало, че чака нещо. Сега си помисли, че всъщност цял живот е чакал този момент.

— От първия миг, в който те видях тази вечер, когато разбрах, че си се върнала, знам, че съм с теб. Нещо се случва, нещо, което не разбирам, но достатъчно зловещо. И аз съм част от него. Някак си сме заедно в това, макар да сме от различни светове. Не мога да отстъпя. И няма да го направя. С теб съм.

На лицето й се изписа топла усмивка. Протегна се и нежно го хвана за ръката. В жеста й сякаш имаше съчувствие към всичките проблеми, които бяха надвиснали над главата му. Към всичко онова, от което не можеше да го предпази.

Гласът й стана топъл и нежен.

— Тогава да вървим.

— Само секунда — трескаво коленичи той и отметна завивката от леглото.

Пресегна се под леглото, докато не напипа сейфа, завинтен за пода, където държеше пистолета си. Набра нужната комбинация и вратичката се отвори.

Той извади пистолета и шестте резервни патрона.

— Какво е това? — попита тя.

— „Глок 17“.

— Оръжие, направено с технология? — сбърчи чело тя.

— Да, технология, която ще ни помогне да се защитим.

В тъмното той прокара показалец по затвора на оръжието, за да е сигурен, че е вдигнат и че в барабана има патрон. Винаги държеше пистолета си зареден, но не беше сега моментът да е допуснал грешка.

— Какво кара трите точки да сияят?

— Тритият. Благодарение на него човек по-лесно се прицелва при лошо осветление.

— В моя свят мога да направя светлина, която сияе почти по същия начин.

Той забеляза, че Джакс държи оръжието под око. Спомни си как ловко борави тя с ножа. Тази жена можеше да оцени колко е важно едно оръжие за запазването на живота. Той взе кобура от изкуствена кожа и го окачи на колана си. Щом пъхна вътре пистолета, защитното капаче щракна отгоре. Той си облече леко яке, под което да скрие пистолета, после взе няколко кутийки с патрони от едно чекмедже и ги напъха и джобовете си заедно със заредените барабани.

Взе всички налични пари в брой, които намери в сейфа, и също ги напъха по джобовете си. Подаде малко и на Джакс.

Тя ги огледа, все едно виждаше тайнствен предмет от друг свят.

— Това са пари. Ще ни трябват. Вземи малко у себе си за всеки случай.

Без да задава повече въпроси, тя сгъна банкнотите и ги пъхна в кесията са кръста си.

— Ще трябва да ти намерим и малко дрехи.

— Аз си имам дрехи — рече тя.

— Да, но с тази черна рокля и наметало привличаш вниманието. Ако искаме да не ни намерят, е по-добре да не се набиваме на очи. Трябва да се смесим с тълпата, да сме невидими сред хората.

Тя се усмихна.

— Добра логика. А сега побързай. Ще стане неприятно, ако ни заварят тук.

Цялата идея за това, че ги преследват пришълци от друг свят, му се струваше като кошмар наяве. В същото време беше по-истинско от всичко друго в живота му.

— Знаеш ли кой ни преследва? — попита Алекс.

— Да. Пирати.