Тери Гудкайнд
Законът на деветките (12)

10

Вратата на „Риджънт трил“, облицована с мека черна кожа, се затвори тихо зад тях. В сумрачния ресторант нямаше прозорци. Салонната управителка — ефирна фея с нежен шал, който се вееше подире й — ги поведе към спокойното сепаре, което Алекс хареса. С изключение на две по-възрастни дами в средата на помещението, под цилиндричен полилей, пръскащ приглушена светлина, ресторантът беше празен.

Празен или не, Алекс не искаше да седи с гръб към залата. Имаше чувството, че Джакс си мисли същото.

Двамата се настаниха в сепарето един до друг, опрели гръб в стената.

Подплатените, меки златисти стени, плюшените столове, пъстрите сини килими и кремавите покривки превръщаха ресторанта в тихо и спокойно убежище. Позицията им в дъното им вдъхваше сигурност.

След като управителката им донесе менютата и се оттегли, а сервитьорът напълни чашите им с вода, Джакс се огледа още веднъж, преди да проговори.

— Виж, Алекс, никак няма да е лесно за обясняване. Сложно е и в момента не разполагам с достатъчно време, за да ти разкажа всичко. Трябва да ми се довериш.

Алекс не беше точно в благосклонно настроение.

— Защо да ти се доверявам?

Тя се усмихна.

— Защото може да се окаже, че съм единствената, която може да предотврати чупенето и на твоя врат.

— От кого?

Тя кимна към навитите платна на пейката от другата му страна.

— От хората, които сториха това е картините ти.

Той сбърчи чело.

— Откъде знаеш за това?

Джакс сведе поглед върху скръстените си ръце.

— Видяхме го, докато го извършваше.

— Видяхте го? Кои „вие“?

— Опитвахме се да погледнем през огледалото в галерията на господин Мартин. Искахме да те намерим.

— Къде бяхте, докато „гледахте“ в огледалото?

— Моля те, Алекс, просто ме изслушай. Нямам време да ти обяснявам всичките тези подробности. Става ли?

Алекс въздъхна дълбоко и се примири.

— Добре.

— Знам, че нещата, които ти казвам, може да ти звучат невъзможни, но се кълна, че говоря истината. Не затваряй съзнанието си за онова, което лежи отвъд настоящото ти разбиране. Понякога хората изобретяват или откриват неща, които разширяват познанията им дотолкова, че приемат за възможни неща, които само преди ден са им се стрували невъзможни. И в този случай се касае за нещо такова.

— Имаш предвид нещо от сорта на това, че никой не е вярвал, че хората ще носят миниатюрни телефони в джобовете си, без да се налага да са свързани с жици.

Аналогията му я обърка.

— Да, нещо такова. — Върна се към въпроса. — Надявам се един ден да ти помогна да осмислиш положението по-добре. Засега те моля просто да бъдеш отворен за новото.

Алекс бавно въртеше столчето на чашата с вода между пръстите си, вторачен в бучката лед, която оставаше на мястото си, докато чашата се движеше.

— Та, значи, казваше, че си ме търсила.

Джакс кимна.

— Знаех, че имаш връзка с галерията. Така разбрах, че ще си тук днес. Трябваше да побързам, за да те засека. Тъй като се наложи да бързаме, не можахме да се подготвим както трябва, поради което нямам много време.

Алекс отри лицето си с длан. Започваше да го гложди чувството, че някой го взема за глупак.

— Трябва ти стая при майка ми.

— Мислиш, че се шегувам ли? — Тя го изгледа изпепеляващо сериозно. — Нямаш представа колко трудно е за мен всичко това. Нямаш представа през какво трябваше да премина рисковете, които предприех, за да дойда тук.

Тя стисна зъби и преглътна, като се опитваше да запази тона си спокоен.

— Не е шега, Алекс. Не знаеш колко ме е страх, колко изгубена се чувствам тук, колко изпълнена с ужас.

— Съжалявам, Джакс. — Алекс отвърна поглед от болката в очите й и отпи глътка вода. — Но не си сама. Кажи ми какво става?

Тя въздъхна, за да се успокои.

— Ще се постарая, но трябва да разбереш, че засега просто не мога да ти кажа всичко. Не само защото нямам достатъчно време, за да ти обяснявам, а и защото не си готов да го чуеш. Още по-лошото е, че ние сме в мрак относно голяма част от себе си.

— Кои сте тези „вие“, които непрекъснато споменаваш?

Тя вдигна гарда.

— Мои приятели.

— Приятели.

— Работим от години — кимна тя. — Опитваме се да разберем какво става. Те ми помогнаха да дойда до тук.

— Да дойдеш тук от къде?

— От там, където живея.

Увъртането й не му се понрави, но реши, че няма лошо просто да остави нещата така засега.

— Продължавай.

— Накрая стигнахме до момент, когато преценихме, че ще стане, и въпреки риска пробвахме, но все още не знаем как да стане така, че наистина да се получи. За разлика от другите.

— Искаш да кажеш, сте се пробвали да стигнете до тук, където живея аз, от там, където вие живеете.

— Да.

— Какво щеше да се случи, ако не бяхте направили нещата както трябва, ако не се беше получило?

Тя го изгледа продължително.

— Тогава щях да се изгубя за цяла вечност на едно много ужасно място.

По напрежението, изписано на лицето й, той осъзна реално заплахата — поне от нейна гледна точка, и колко плашеща е за нея мисълта за евентуален провал. Предвид наблюдението му, че тази жена не се плаши лесно, думите й го сепнаха.

Тъкмо се канеше да я пита пак кои са останалите от екипа й, когато сервитьорката се появи на масата и им се усмихна топло.

— Да ви предложа нещо за пиене? Чаша вино?

— Един горещ чай би ми се отразил прекрасно — отвърна Джакс.

Тонът на тази простичка молба разкри колко е уморена всъщност и колко близо е до ръба на силите си.

— За мен вода. Дамата не разполага с много време. Бихме искали да поръчаме. — Докато взимаше менюто, се обърна към Джакс. — Какво предпочиташ? Пилешко? Телешко? Салата?

— Няма значение. Каквото избереш за себе си.

Беше ясно, че храната не й е приоритет, затова Алекс поръча две салати с пилешко.

Щом сервитьорката се отдалечи, телефонът на Алекс звънна. Той инстинктивно помоли Джакс да го извини, докато вадеше апарата от джоба си.

— Ало, Алекс слуша.

Хрумна му, че може би господин Мартин звъни, за да му каже, че е размислил. Но в слушалката се чу гъргорене. Изпълнен с напрежение, разчленен вой оформи нещо като: „Тя е тук. Тя е тук.“ Отвъд пукота се чуха шепоти и приглушени стенания, сякаш дошли от друг свят.

И тогава Алекс различи някъде във фона и своето име.

Джакс се наведе напред.

— Какво има?

Понечи да затвори и да я излъже, че всичко е наред, но поради някаква причина реши да й даде да чуе. Долепи телефона си до ухото й.

Тя се надвеси още по-напред, заслуша се.

Внезапно пребледня като платно.

— Добри духове — прошепна на себе си, — те знаят, че съм тук.

— Моля? Познато ли ти е това?

Обзета от паника, тя го погледна облещена, без да може да се откъсне от звуците.

— Спри го.

Алекс взе телефона и затвори.

— Следят те с това.

— Следят ме?

Все още мъртвешки бледа, тя продължи:

— От другата страна.

— От другата страна на какво?

Докато погледът й блуждаеше, Алекс прекъсна връзката. После, преди да го прибере в джоба си, ей така, за всеки случай, махна батерията и я прибра в друг джоб.

Сервитьорката се появи и постави пред Джакс порцеланова чаша и чайник с гореща вода, заедно с кошничка, пълна с пакетчета чай.

След като момичето се отдалечи, Джакс напълни чашата си с гореща вода. Ръцете й трепереха.

Остана така, вторачена в чашата, разтреперана. Известно време седя, без да мърда, сякаш горещата течност можеше да й даде отговор или да направи нещо.

Накрая вдигна чашата, поднесе я пред лицето си и надникна във водата. После върна чашата на мястото й.

Джакс отпусна ръце в скута си. Сбърчи чело, едва преглъщайки сълзите си.

— Какво има? — попита тя.

За жена, хладнокръвно опряла нож в гърлото му, когато я долепи до стената, сега тя изглеждаше доста разстроена.

— Как правиш така, че чаят да действа? — попита тя съкрушена, на ръба на нервите си.

— Чаят да действа? Какво имаш предвид? — остана изумен от въпроса й Алекс.

— Никога не съм си представяла, че ще е толкова трудно — каза тя повече на себе си.

— Чая ли имаш предвид?

Тя смачка салфетката си на топка, докато с усилие се опитваше да преглътне сълзите си.

— Всичко. — Тя преглътна, после с усилие намери гласа си. — Моля те, Алекс. Искам чай, но не знам как става.

Искреното й объркване изпълни сърцето му с болка. Не можеше да повярва, че тази жена може да изглежда тъй безпомощна. Нещо я тласкаше към ръба.

Той внимателно докосна опакото на дланта й.

— Всичко е наред, Джакс. Не позволявай да се скапваш. Аз ще ти помогна.

Той взе едно пакетче чай от кошничката, разкъса хартиената опаковка. Вдигна пакетчето за хартиената дръжка в единия край на конеца.

— Виждаш ли? Чаят е вътре, в пакетчето. — Погледът й проследи пакетчето чай, докато той го пускаше в горещата вода, оставяйки конеца да увисне отвън. — Просто го оставяш малко да покисне и чаят е готов.

Тя се наведе и надзърна в чашата. Докато наблюдаваше, водата потъмня.

Внезапната усмивка прогони сълзите й. Заприлича му на дете, видяло фокус за пръв път в живота си.

— Така ли става? Само това ли правиш?

Алекс кимна.

— Аха. Явно там, където живееш, нямате чай в пакетчета.

Тя поклати глава.

— Там е много различно.

— Там ти харесва повече, нали?

Не й беше нужно да мисли дълго.

— Да. Въпреки проблемите там е моят дом. Мисля, че и на теб ще ти хареса.

— Какво те кара да мислиш така?

Тя протегна ръка и погали нежно с пръсти картината.

— Ти рисуваш такива места. Ти рисуваш красотата. — Погледна го пак. — Това ще ми помогне да убедя другите.

— Какво да ги убедиш?

— Да повярват на избора ми.

— Кои са другите, Джакс.

— Другите като мен.

— Те живеят там, на това, другото място? Където живееш ти?

— Да. Помниш ли двамата мъже, когато с теб се видяхме за пръв път? — попита тя, сякаш сменила темата. — Онези двамата, дето ги задържаха полицаите?

— Пиратите — кимна Алекс. — Познаваш ли ги?

— Да. Те бяха друг вид човешки същества. Различни от теб. Различни от майка ти. Освен другото те ще прекършат врата на всеки, който се изпречи на пътя им. Точно от тях се страхува майка ти.

— Какво имаш предвид, ще…?

Сервитьорката донесе две чинии.

— Помолих ги да побързат, след като нямате много време…

— Благодаря — усмихна се искрено Джакс.

След като момичето се отдалечи да си върши работата, Алекс се върна на въпроса.

— Та какво имаш предвид…?

— Трябва ли да направя нещо с това, за да го ям? — Тя вдигна глава от салатата. — Има ли нещо, което се налага да направя предварително?

Алекс взе вилицата.

— Не, просто бодеш. — Боцна парче пилешко с вилицата. — Месото е нарязано, така че не ти се налага да използваш дори нож. — В следващия миг осъзна, че не би й било никакъв проблем да използва нож.

Хапна, за да й покаже как става.

Тя се усмихна.

— Благодаря ти, Алекс, задето си толкова търпелив. Задето разбираш, че тук е нужно търпение.

Само да знаеше колко припряно му е отвътре, но не искаше да я притиска.

— Защо?

— Защото ако трябваше да ти кажа всичко веднага, нямаше да ми повярваш, а трябва да ми повярваш. От друга страна обаче, времето се изплъзва между пръстите ми, така че трябва да ти разкажа поне част.

Алекс едва сдържа усмивката си при мисълта за странния танц, който ги увличаше, как и двамата се стараеха да не припират другия.

— Джакс, откъде майка ми знае тези неща… за другия вид човешко същество, за хората, които чупят вратове?

— Мисля, че донякъде се дължи на това, че се опитахме да я предупредим.

— За какво?

— Че я преследват. Но не успяхме да стигнем до тук. Другите ни изпревариха. Те идват тук от известно време. Опитахме се да я предупредим през огледала, но те явно са се добрали до нея. Опитахме се да предупредим и теб.

Алекс усети как косъмчетата по тила му настръхват.

— Дядо ми показа някакви документи за наследство. Те имат ли нещо общо с хората, за които сте се опитали да предупредите майка ми?

Остана вторачена в чинията си известно време, преди да отговори.

— Засега знаем само, че има ужасно опасни хора, които са намислили нещо. Все още не сме успели да напаснем пъзела.

Алекс не остана доволен от отговора.

— Дядо ми каза, че наследството трябвало да получи баща ми на двайсет и седмия си рожден ден, но тъй като той починал преди това, го получила майка ми. Тя обаче била вкарани и лудница, преди да навърши двайсет и седем. Струва ми се логично това наследство да е свързано по някакъв начин със случилото се с нея.

— Не знам, възможно е. Съжалявам, че не успяхме да й помогнем, Алекс. Съжалявам, че семейството ти премина през толкова неприятности.

Известно време Алекс продължи да яде в мълчание.

— Дядо ми Бен казва, че всичкото главоболие идва от седмицата — от седмицата в двайсет и седем.

— Седмицата ли? Та това е лудост.

— И аз така си помислих.

Тя поклати глава.

— Седмицата. Как изобщо е могло да му хрумне подобно нещо? Деветката е.

Вилицата на Алекс с набодено върху нея парче пилешко застина на средата на пътя към устата му.

— Моля?

— Свързано е с деветката. Не е седмицата в двайсет и седем, ами е деветката. Две плюс седем. Девет. Деветките дават тласък.

— Нищо не разбирам. Аз съм бил на девет. Както и баща ми. И майка ми. Всички сме били на осемнайсет. Едно плюс осем в осемнайсет прави девет, точно както две плюс седем и двайсет и седем прави девет.

Алекс не можеше да повярва, че спори по такъв въпрос.

Джакс поклати глава.

— Да, но деветката и осемнайсетката са първо и второ проявление на девет. Двайсет и седем е третата деветка. Важна е третата.

Алекс я изгледа.

— Третата деветка.

Тя кимна.

— Точно така. Тройките са основни числа — заклинания с тройки и прочие.

— Заклинания с… — невярващо примигна Алекс.

— Тройката е основен компонент на деветката. Множителят. — Джакс размаха вилицата си, все едно искаше да каже, че се подразбира от само себе си. — Именно затова ключовият момент е двайсет и седем — третата деветка. Нарича се Законът на деветките.

— Законът на деветките — повтори Алекс, без да откъсва поглед от нея. — Сигурно се шегуваш.

— По-лесно е, отколкото чая.

— Позволи ми да не се съглася.

Жената вярваше в нумерологията. Алекс си помисли, че би трябвало Бен да седи тук и да участва в този разговор.

Алекс не вярваше, че едно число може да има някакво значение. Хрумна му нещо. Беше му изключително неприятно да го спомене.

— Роден съм на девети септември. Деветият месец, деветият ден, в девет вечерта.

— За да бъдем точни, роден си девет минути след девет.

Между плешките му пропълзя ледена тръпка, която се качи нагоре към тила.

— Откъде знаеш?

— Проверихме. — Тя сръбна от чая, като го наблюдаваше над ръба на чашата.

— Какво друго знаете за мен?

— Ами, не си помниш сънищата.

Алекс помръкна още повече.

— Откъде знаете това, да му се не види?

— Ти си Рал — сви рамене тя. — Мъжете от рода Рал не си помнят сънищата.

— Какво знаеш за мъжете от рода Рал? Там, откъдето идваш, има ли Рал?

— Не — отвърна някак тъжно тя. — Там, откъдето идвам, династията Рал отдавна е отмряла.

— Виж, Джакс, започвам съвсем да се обърквам. — Въздържа се да използва по-силна дума. — Караш ме да си мисля за теб неща, които наистина бих предпочел да не мисля. — Започваше да подозира, че тя не е с всичкия си… или че той не е. — Защо не внесеш повече яснота?

— Не съм от твоя свят — отсече тя и го погледна в очите. — Аз съм различен от теб вид човешко същество.