Фумио Нива
Досадна възраст (6)

VІ

Скоро Минобе нае една къща в Токио от някакъв свой приятел. Докара един камиони натовари на него мебелите, багажа и шестчленното си семейство.

В новата къща на Уме предоставиха самостоятелна стаичка до самата тоалетна. Там тя можеше да си седи кротко и да се отдава на новия си и особено неприятен навик, който беше придобила след завръщането си в Токио: докопаше ли се до някакво парче плат — било покривка, било пешкир, било чаршаф, — тя го дереше на ивици. Попаднеше ли й дреха, тя започваше от подгъва — дереше методично ивица след ивица, — а после се заемаше за ръкавите. Вършеше това с напълно невинен и равнодушен израз, но когато се случеше парчето плат да е по-голямо и купът край нея станеше огромен, по лицето й заиграваше загадъчна усмивка. Никой не можеше да разбере как се е породило това ново хрумване. Дали Уме, която бе запълвала дните на младостта си с ръкоделие (едно от малкото достойни занимания за жените от висок произход по онова време), не си мислеше, че по този парадоксален начин поддържа вещината си, макар че не създаваше нищо, а само разрушаваше? Или пък в пристъп на озлобление бе решила да унищожи дрехите и вещите си, за да не могат близките й после да ги използуват, след като се отнасяха тъй безсърдечно с нея? Или изпитваше чисто и просто наслада да унищожава. Така или иначе, въпреки усилията на Сачико, Уме остана без нито една дреха, а тъй като всичко беше с купон, Сачико се принуди да й даде някои от своите износени рокли. Модерната им кройка и пъстрите тонове правеха бабичката да изглежда безкрайно комична. Накрая, разбира се, и те се превърнаха в куп парцалчета.

— Интересно е, че баба обича да яде само солени неща — каза един ден Сачико. — Повечето възрастни хора обичат да ядат сладко, а тя — само солено и кисело.

— Да се надяваме, че с това няма да се консервира и да остане да живее вечно — отвърна със смях Минобе.

— Да, най-голямото добро, което може да направи на себе си и на всички ни, е да умре — додаде Сачико. — Как мислиш, защо все още продължава да живее?

Минобе сви рамене.

— Дълголетието се смята за най-хубавото нещо в Далечния Изток — отвърна той. — Да доживееш до най-дълбока старост, дори и ако не изпитваш ни най-малка радост от живота и си само бреме за околните! Вземи например старото куче на съседите. Собственикът му се хвали навсякъде, че кучето му вече живее цели петнадесет години. А то горкото е сляпо и куцо и отдавна, отдавна му се иска да умре. Очевидно ние, в Япония, не оставяме дори животните да умрат, когато им е времето.

— Щом хората се превърнат веднъж в развалини, животът се обръща срещу тях сякаш за да ги накаже, че се държат така здраво за него и не искат да го изпуснат. Баба например намира радост единствено в яденето, но тъй като е надхвърлила шестдесетте, правителството и отпуска само половин дажба. Ето, това имам пред вид, като казвам, че животът се обръща против хората, които живеят много дълго. И какъв спомен оставят зад себе си, когато най-сетне умрат? Само спомена за грозотата и несретата на последните им години. Ако се съди по снимките й, баба някога е била красива жена, но ние ще я помним само като грозна, проклета старица. Струва ми се, че хората трябва да изчезват като музика, оставяйки подире си да заглъхва една приятна мелодия…

Като се изключи времето за хранене, Уме по цял ден дремеше край мангала в дневната. Нощем обаче седеше будна. Щом семейството си легнеше да спи, тя излизаше в коридора и започваше жално да се оплаква, че е гладна. Накрая някой ставаше и й даваше парче хляб, картоф или шепа ориз.

Сега вече тя ходеше през нощта по четири или пет пъти до тоалетната и затова лампата в коридора изобщо не се загасяше. Влезеше ли веднъж вътре, тя оставаше по десет-петнадесет минути и надничаше от прозореца. Понякога я чуваха да си мърмори: „А, това там е луната. Ето, вече избледнява. Скоро ще дойде време за закуска…“

Понякога страдаше и от халюцинации. Една нощ Минобе се събуди от някакви страшни крясъци, долитащи от стаята на Уме: „Помощ, помощ, умирам! Убиват ме! Помощ!“

Минобе скочи от леглото и изтича да я спасява, но свари Уме да си седи спокойно в постелята, сякаш нищо не се беше случило.

— Какво има, бабо? — попита той, но тя само поклати глава, гледайки го с празен поглед. Минобе й даде чаша вода и се върна в стаята си, питайки се дали пред очите на старата жена не се бе появило някакво ужасно видение на смъртта.

Няколко дена след това тя хвана за ръката един от своите правнуци, който минаваше край нея, и му подаде банкнота от десет йени.

— Изтичай и ми купи за един йен ориз и за един йен тютюн — рече му тя.

— Не може, бабо — отвърна момчето. — Всичко е с купон. Освен това с един йен не мога да ти купя дори и едно копче.

— Глупости, дете! — ядоса се Уме. — Но щом ти не можеш, отвори прозореца и викни момчето за услуги, което стои на ъгъла!

Очевидно съзнанието й я бе върнало петдесет години назад, когато бе живяла с мъжа си в Токио и по ъглите на улиците бе имало момчета за услуги. Като разбра, че не може да разчита на помощта на правнука си, Уме взе една малка кошничка от полицата, поприглади раздраната си рокля и тръгна по коридора, като размахваше банкнотата от десет йени.

— Къде си тръгнала, бабо? — попита я Минобе, като я видя да минава покрай дневната.

— На пазар.

— Гледай само да не се натовариш много! — рече й Минобе. — Но, както и да е, няма да те спирам.

Това, изглежда, я обезкуражи и вместо да излезе, тя отиде в тоалетната и повече не отвори дума за пазаруване.

По-късно през същия ден Минобе чу гласът на старата жена да мърмори нещо монотонно от стаята. Той се спря и се заслуша.

— Това, което рецитира баба, не е ли лотосовото учение? — попита той Сачико.

— Не — отвърна тя. — Това е „Великата наука за жени“. В училище са ги карали да я учат наизуст. Предполагам, че се опитва да разбере доколко помни нещо от наученото.

„Великата наука за жени“! Този класически кодекс на осемнадесети век, който има претенцията да е събрал в един том основните правила за нравственото възпитание на жената, очевидно не беше допринесъл голяма полза на Уме през дългия й живот. Минобе си спомни уводната фраза:

„Родители, вместо да дарявате дъщерите си с хубави дрехи и красиви съдове, по-добре ги научете на тези предписания, които през целия им живот ще им придават цената на скъпоценни камъни…“

Уме бе подхванала отново рецитацията си, но говореше тъй бързо и с толкова глух и напевен глас, че не можеше да се долови нищо смислено. Само веднъж се чу някаква разбираема фраза: „Не поради висините си е величествена тази планина…“ Очевидно това беше всичко, което Уме бе запомнила от цялото учение. После изведнъж, без да променя нито израза, нито тона си, тя попита:

— Какво става с обеда? Няма ли да обядвам днес?

— Но ти вече обядва, бабо — отвърна й Минобе. — Още преди един час.

— Така ли? — рече Уме. — Аз пък имам чувството, че не съм яла от години.

По лицето й се изписа явно подозрение, че я лъжат, че наистина си е изяла обеда. Всъщност не беше изненадващо, дето Уме бе забравила дали е обядвала, или не, мислеше си Минобе. През живота си тя трябва да се бе хранила поне сто хиляди пъти и около трийсет хиляди от тези хранения са били на обед!

Щом се събудеше от дрямката си, Уме започваше да хленчи: „Ох, гладна съм! Умирам от глад! Донесете ми нещичко да ям, за бога! Само по-бързо!“ Понякога променяше исканията си: „Помощ, огънят изгасна! Умирам от студ! Да дойде някой да го запали!“ Или: „Вода, вода! Умолявам ви, господарю, донесете ми чаша вода!“

Имаше един особено досаден навик — да се обръща към хората с подчертано раболепие, сякаш искаше да подчертае, че единствено по този начин би могла да ги накара да й услужат. Минобе например беше „господарят“, Сачико — „господарката“, а правнучетата — „младите господа“. Както стоеше и си рисуваше в студиото, Минобе чуваше пискливия й глас: „О, скъпа господарко, ще ми позволите ли да си изпрося няколко зърна ориз, за да успокоя глада си?“ Или: „Млади господине, имайте милост към една стара жена и й донесете чаша вода!“ Въпреки решението си Минобе понякога се ядосваше и запокитваше четката си на пода.