Фумио Нива
Досадна възраст (5)

V

Няколко дни по-късно се случи нещо, което още повече подби авторитета на Уме в новия й дом. Децата си играеха на война и един от „снарядите“ случайно полетя в погрешна посока и удари старата жена по челото. Тя се разплака и като зърна в градината малкия виновник, с глас, който би изплашил дори някой смел самурай, камо ли едно малко дете, изкрещя: „Проклет да си, малък дявол такъв!“ После извади една наскоро открадната кърпа за бърсане на чинии и започна да попива кръвта от челото си.

Когато на другия ден семейството сядаше да обядва, детето каза на баща си:

— Баба още си пази кърпата с кръвта.

— Така ли? — рече Минобе. — И защо?

Тогава Уме извади кърпата от джоба си и я вдигна всички да я видят. В средата имаше едно тъмно петно, явно от кръв.

— Пазя я за спомен — каза тя. — Ще я показвам на хората, за да знаят как се отнасят с мен тук.

— Много добре знаеш, че това е станало случайно, бабо — възрази й Минобе.

— Не съм напълно сигурна — отвърна Уме. Сега тя не говореше с обичайния си кротък глас, а предизвикателно и злобно.

— Добре — каза Минобе. — Щом ти знаеш, и аз знам. Аз също мога да бъда лош.

Уме изведнъж наведе глава и се изкиска.

— Разбира се, че беше случайно — каза тя. — Аз само се пошегувах.

Взирайки се в Уме, Минобе изведнъж си спомни учението на Конфуций за почитта и уважението, които дължим на възрастните. Възможно ли е Конфуций да е имал пред вид лукави и зли стари жени като тази, когато е излагал благородните си предписания. Но да уважаваш едно безчувствено същество като Уме, за което имаше значение само физиологическата страна на живота, бе все едно да почиташ каменен идол. Уме се бе превърнала само в едно тяло, в което нямаше и най-малка следа от душа, от съвест или изобщо от нещо, което прави човешките същества достойни за уважение. Най-голямата и грижа в живота бе да не би внуците и правнуците й да ядат нещо по-хубаво от нея.

Същата вечер Минобе с изненада чу хазяйката им да казва на Сачико:

— Да ви е жива и здрава вашата бабка, но изглежда много добре. Напоследък дори малко понапълня.

— Не мислите ли, че се пълни с вода? — попита с надежда Сачико.

— О, не — отвърна жената. — Всичко е от чистия планински въздух и добрата храна. Ще живее поне още пет-шест години, помнете ми думата!

— Въпросът е — рече Сачико — дали ние ще сме живи дотогава.