Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Тодорова, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Сборник. Японски разкази, 1973
Първо издание
Превод от английски
Съставител и бележки за авторите: Евгения Паничерска-Камова
Редактор: Красимира Тодорова
Художник: Димитър Трендафилов
Художник-редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Александър Димитров
Коректор: Емилия Спасова, Евдокия Попова
Излязла от печат февруари 1973 г.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а
ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна, ул. „Хр. Ботев“ 3
История
- —Добавяне
ІV
Както и се очакваше, скоро стана ясно, че Уме ще бъде голяма напаст за къщата.
— Ти всичките ще ни умориш, бабо — роптаеше Сачико. — Откакто си тук, една нощ не сме спали като хората. Кога най-сетне ще ти влезе в главата, че тоалетната се намира точно вляво, когато излезеш на коридора?
Въпреки честите укори и наставления от този род, Уме почти неизменно се губеше нощем из къщата. С напредването на старостта тя очевидно бе загубила всякакво чувство за ориентация и щом станеше от леглото, безпомощно започваше да търси пипнешком вратата към коридора. Стаята беше малка, но на нея, както се движеше натам-насам във всички посоки, тя й се струваше като някаква огромна пуста равнина. Тя протягаше ръце в тъмнината, надявайки се да докосне мангала, масата или някой друг предмет, който да я избави от това ужасно чувство на самота и да я върне отново в сигурния свят на човешките същества. И макар стаята да бе препълнена с мебели, тя понякога се луташе минути наред, без да се докосне до нищо.
— Къде ли, по дяволите, съм попаднала — мърмореше си тя, като сменяше отново посоката. После гласът й проехтяваше отчаяно в тъмнината: — Сачико, Сачико! За бога, дете, ела ми помогни! Загубих се! Помощ!
В съседната стая Сачико и Минобе, вече събудени от шума, се надигаха от леглата си. Неочаквано се чуваше едно издумкване по вратата и миг по-късно — шум от натискането на дръжката.
— О, бабо, не е тази врата! — провикваше се Сачико и скачаше от леглото. — Ти наистина си невъзможна! — Тя запалваше клечка кибрит и се втурваше в съседната стая, където заварваше Уме, объркана, сграбчила отчаяно дръжката на вратата, водеща към верандата. Въздишайки примирено, Сачико хващаше старата жена за ръка, завеждаше я до тоалетната и после я връщаше обратно до леглото й.
На следващата нощ бяха събудени по три отделни повода и всичко това се повтаряше в точно определено време. Когато Уме най-накрая намереше плъзгащата се врата, която водеше към коридора, тя се вкопчваше в дръжката и се изправяше на крака, като едва не измъкваше вратата от жлебовете й. Озовала се веднъж в коридора, тя тръгваше с провлечени стъпки към тоалетната, като влачеше лявата си ръка по стената, за да се ориентира. Щом напипаше вратата на тоалетната, тя вече знаеше, че се приближава до целта. С това обаче историята не се приключваше; следващият проблем бе да се намери дръжката на вратата, а за това беше необходимо да се прокара ръка по цялата врата — процес, който траеше няколко минути. По това време Сачико и мъжът й лежаха в постелите си, вече напълно събудени, и слушаха един хриплив глас да грачи в тъмнината: „Ха, ето я. Сега ми остава само да я завъртя. Ето, отварям вратата и влизам вътре.“
Накрая се чуваше как вратата на тоалетната се затваря и настъпваше блажена тишина. Но не за дълго! След малко Уме отново излизаше в коридора и отново се объркваше и загубваше. Тя протягаше лявата си ръка, спомняйки си, че си е помагала с нея на идване от стаята. Но тъй като при обратния път се обръщаше кръгом, вече докосваше противоположната стена и тя я отвеждаше не до вратата, а до друга стена, в която тя редовно се блъскаше всяка нощ. Тогава от гърдите й се изтръгваше отчаян вопъл: „Помощ, помощ, Сачико! Загубих се! Накъде отивам?“ И отново Сачико скачаше от леглото и отиваше да я спасява.
Тези нощни екскурзии на Уме бяха едни от най-неприятните й навици. Въпреки че изрично й забраняваха да пипа мангала с дървени въглища, тя продължаваше да го пипа и най-често го угасяше. Тогава разтревоженият й глас екваше из цялата къща: „Огънят угасна, Сачико. Ела и го запали, дете! Ох, студено ми е! Умирам от студ!“
Почти всяка сутрин, като оправяше леглото на баба си, Сачико намираше някакъв предмет — копче, плик, кълбо конци, — който Уме беше откраднала и старателно скрила под дюшека. Обстоятелството, че тези неща в края на краищата ще й бъдат взети обратно, не обезсърчаваше старата жена — навикът й да краде бе така дълбоко вкоренен у нея, че не помагаше дори и най-строгото порицание. Освен това нямаше никаква полза да я укоряват, тъй като тя очевидно нито чуваше, нито разбираше; просто седеше и гледаше напред с празен и озадачен поглед и Сачико решаваше, че баба й вече е оглушала от старост. Децата обаче не можеха така лесно да се измамят и те с голямо удоволствие разкриваха преструвките на своята прабаба.
— Искаш ли суров лук, бабо? — рече веднъж едно от момченцата, застанало в другия край на стаята и говорейки с тих глас, който обикновено не би привлякъл вниманието на Уме. Лукът обаче беше нейното любимо лакомство и тя веднага се хвана на въдицата.
— Лук ли? — каза тя. — О, да, с най-голямо удоволствие.
— Този път вече те улових! — извика момченцето и избяга със смях от стаята.
По начало Уме беше жилава старица, но не след дълго несгодите на примитивния живот в планинското село започнаха да й се отразяват. Липсваха й хубавата храна и удобствата, които бе имала в дома на Сенко, и тя не се стесняваше да го казва на всеки.
— Ох, как ми се иска да съм си в Токио! — промърмори тя един ден, когато седеше със Сачико и Минобе край мангала.
— Ако се беше държана добре, и досега щеше да си там — каза Сачико. — Трябва да се сърдиш само на себе си.
— Искам да се върна обратно при Сенко — продължаваше жално да хленчи Уме.
— Е, това вече е капакът на всичко! — рече Сачико на мъжа си.
— Мен пък не ме дразни — отвърна Минобе и се засмя. — Ако се оставях баба ти да ме ядосва, отдавна да съм си загубил разсъдъка.