Фумио Нива
Досадна възраст (2)

ІІ

Настъпи и утрото на заминаването. Старата Уме седеше в кухнята, сякаш не знаеше нищо за предстоящото преместване. Сенко и Рурико прибраха в един вързоп дрехите на баба си и останалите й оскъдни вещи.

— Готово — рече Сенко, когато завършиха работата си. — Сега можем да започнем да я завързваме и нея. Но ти не се безпокой, Рурико — добави тя, забелязвайки укорителния израз върху лицето на сестра си. — До довечера всичко вече ще бъде забравено. И запомни: каквото и да ти казват Сачико и Минобе, ти трябва да я оставиш там. Дори и да ни се разгневят, какво от това? Те ни я натрапиха под предлог, че са загубили къщата си и нямало къде да живеят. Сега това вече не е оправдание. Итами и аз стояхме в Токио през цялата война с риск за живота си и успяхме да спасим къщата си от запалителните бомби. Не сме го направили обаче, за да ни увисят баба на шията до края на дните ни.

През това време старата Уме гледаше пред себе си с празен израз върху набръчканото си лице. Невъзможно бе да се разбере каква част от разговора беше чула и доколко бе осъзнала чутото.

— Погледни я само! — рече Сенко с възмущение. — Не си направи труда дори да ни благодари за грижите, които сме положили за нея. Итами е прав, тя наистина е нетърпима. Знае само да съсипва каквото й попадне.

— Време е да вървим — каза Рурико и стана. Сенко вдигна Уме и я завърза за гърба на сестра си.

— Ето ви и билетите — рече тя. — Те са нашият прощален подарък за баба.

След като закрачи към гарата, Рурико бързо откри, че макар баба й да не тежеше повече от чувал с дървени въглища, беше много по-трудна за носене — краката й бяха прекалено дълги за дребното й тяло. Тънички, подобни на върлини, те така болезнено пристягаха Рурико през кръста, сякаш бяха някакви железни скоби, и когато вече наближиха гарата, момичето едва пристъпяше. Мъчението не беше само физическо. Когато носиш един осемдесет и шест годишен човек на гърба си, всъщност носиш не само тялото му, а и цялата тежест на личната му история, натрупвана през десетилетията.

Купето беше препълнено, но като забеляза Рурико да влиза със странния си товар, един от пътниците й предложи своето място. Точно насреща седеше някаква жена на около трийсет години, придружавана също от една старица. Скоро след тръгването на влака тя се обърна към Рурико:

— Извинете, къде водите вашата?

— При сестра ми в провинцията.

— На едно дередже сме май — рече жената, въздъхвайки.

Тя и Рурико се усмихнаха горчиво една на друга, като хора, които страдат от една и съща мъчителна болест.

— На колко години е вашата? — попита жената.

— На осемдесет и шест.

— Моята е на осемдесет. — Тя огледа купето и продължи с понижен глас: — Защо изобщо доживяват до осемдесетте? Просто не мога да го проумея. Живеят, живеят, живеят, докато вече не са от полза никому, докато и на тях самите им омръзне. Моята баба вече се интересува единствено от храната и не може да проумее, че оризът е на дажби. Вечно ни обвинява, че не й даваме достатъчно храна, макар да си получава пълната дажба.

— Моята е същата — каза Рурико. — Има апетит за двама. Наистина не разбирам как може да яде толкова много, след като по цял ден нищо не върши.

— Те са само едни призраци, поглъщащи ориз! — рече злобно жената. — Да, чисто и просто едни поглъщащи ориз призраци!

В това време двата „призрака“ седяха и гледаха безучастно пробягващия край прозореца пейзаж, очевидно без да подозират, че са предмет на обсъждане. Другите пътници бяха дочули разговора и се взираха с нескрито любопитство в двете стари жени. От израза на лицата им личеше, че те изобщо нямаха чувството, че гледат човешки същества, а някакъв особен вид дълголетни растения или животни.

Очевидно на тях не им минаваше през ум, че биха могли да споделят съдбата на тези жени, че ако животът им не се прекъснеше по-рано поради болест или злополука, те също са обречени да се превърнат само в един неудобен багаж, прехвърлян насам и натам между членовете на негодуващото семейство. Ако имаха малко повече въображение, те трябваше да гледат на тези дълголетнички не като на представителки на някаква чудата порода, а като на живо предупреждение, че един ден и те самите ще станат стари и излишни, лишени от всяка радост в живота, очакващи единствено смъртта и все пак нуждаещи се три пъти дневно от храна. Кой знае защо, тези случайни наблюдатели се смятаха защитени срещу неволите на старостта.

Останалите няколко часа изминаха без особени събития и влакът стигна до местоназначението си. Като събра сили и смелост, Рурико пое към фермата, където сестра й и зет й бяха устроили своя дом след напускането на Токио. Дотам имаше около четири мили. Скоро тя излезе на един неравен селски път, който се виеше нагоре по хълма. След по-малко от миля цялото й тяло плувна в пот, а дишането и стана трудно и болезнено. Тя обаче стисна зъби и продължи да крачи напред. Неочаквано я стресна хрипливият глас на бабата.

— Ох, болят ме краката! Пусни ме да сляза на пътя, дете. Трябва да си почина малко.

— Какво? — рече Рурико. — От почивка се нуждая аз, а не ти, но няма да спра, докато не стигнем там, където трябва.

— Всичко ме боли — простена Уме. — Сякаш целите ми крака са в рани, а каишките са се врязали под мишниците ми.

— Съжалявам — задъхано каза Рурико, като крачеше нагоре по хълма, — но за това си си виновна само ти. Ако не беше се заканила, че ще прокълнеш цялото семейство, щеше да продължаваш да си живееш удобно при Сенко в Токио и нямаше да търпиш цялото това мъчение.

— Боли… боли!

— О, млъкни — извика Рурико и така силно разтърси плещите си, че за малко и двете не се повалиха в прахта.

Беше студен зимен следобед, но Рурико така се беше загряла, че лицето й, покрито цялото с капчици пот, пламтеше. Отсреща се зададе някакъв мъж и учудено се загледа в момичето.

— Пусни ме да сляза, за бога! — извика Уме. — Краката ме болят ужасно. Моля те, миличка Рурико, моля те, пусни ме да сляза, само за минутка!

— Не си мисли, че ще ме измамиш с този меден глас — отвърна Рурико. — Когато искаш нещо, ти винаги говориш така.

Бяха стигнали вече върха на хълма. Пред Рурико се откри просторен пейзаж — оризови поля, възвишения и гори, ширнали се под излъчващото меко сияние небе. Момичето вдишваше дълбоко свежия планински въздух. Как би се наслаждавала на всичко това, ако не носеше върху гърба си този осемдесет и шест годишен бабок!

— Пусни ме долу! Пусни ме долу! Умирам, разбираш ли!

Рурико продължаваше да върви упорито напред, без да обръща внимание на отчаяните крясъци на баба си, които зазвучаха с още по-голяма сила, когато насреща отново се зададе някакъв човек.

— Помощ, помощ! Умирам! — закрещя тя към него.

Човекът спря, стъписан от истеричните викове и от необичайната гледка, която се откри на пътя пред него — младо момиче, метнало на гърба си една старица. Той се усмихна съчувствено и продължи пътя си. Хитрият ход на старата Уме не успя, но тя усети, че тези селски хора явно изпитват симпатия към нея и следващия път, когато край тях мина човек, тя започна да се моли с удвоена сила:

— Помощ! Умирам! Помогнете ми, господине!

Човекът се спря, но Рурико му се усмихна успокоително. Това се случи три или четири пъти и накрая тя изпитваше чувството, че лицето й е замръзнало в гримаса на усмивка.

— Добре, бабо — каза Рурико, като спря изведнъж. — Ще те пусна на земята, щом толкова искаш. Но не мисли, че ще те вдигна отново. Свърши се тая!

Тя развърза каишките и грубо изтърси Уме малко встрани от пътя. Когато старата жена се опита да се изправи на краката си, тя изведнъж загуби равновесие и се свлече с главата напред в канавката. Направи усилие да се надигне, но ръцете й бяха толкова слаби, че не успя. На това място пътят беше доста стръмен и главата на Уме висеше в посока на нанадолнището. Като разбра, че не може да си помогне, старицата остана да лежи неподвижна и безпомощна като заклано пиле. Цялото й тяло беше потънало в кал, а мръсната вода от канавката я квасеше отвсякъде. При падането беше ожулила челото и бузата си и от наранените места капеше кръв.

Рурико стоеше край пътя и бършеше потта от лицето си. После пъхна една носна кърпа под дрехите си и се избърса и под мишниците. Косата над челото й беше толкова мокра, сякаш я бе валял проливен дъжд.

След няколко минути Уме отново се раздвижи в канавката. Нямаше сили да извика за помощ, а движенията й бяха толкова некоординирани, че не можеше дори да седне, камо ли да изпълзи на пътя. Единият й крак стърчеше под някакъв странен ъгъл нагоре, подобен на съсухрена ръка — впрочем краката на Уме само теоретично можеха да се отличат от ръцете й. Тялото й беше стигнало до онази степен на мършавост, която явно не се дължи на глад, а на обстоятелството, че плътта и мускулите не са вече в състояние да се подхранват. Ако човек я ощипеше по крака, вдлъбнатината продължаваше да личи няколко минути, а дръпнеше ли кожата на ръката й, тя оставаше да виси надиплена, отпусната и неподвижна.

— Какво се е случило, госпожице?

Един мъжки глас стресна Рурико. Като се обърна, тя видя някакъв селянин на средна възраст, който стоеше край канавката и оглеждаше любопитно Уме.

— Баба ми падна — рече Рурико. — Нося я при сестра ми във фермата Шимамура.

— Фермата Шимамура? Дотам, струва ми се, има още около миля и половина. Но тъй като и моят път е в същата посока, госпожице, ако желаете, аз ще вървя с вас донякъде и ще ви отменя в носенето.

Човекът се наведе и без особено усилие измъкна Уме от канавката. Старицата разтърси дългите си ръце, сякаш да се увери, че все още стоят на мястото си. Движенията й обаче бяха толкова отсечени и несъгласувани, че тя заприлича на някаква неумело направлявана марионетка. Като я вдигна на раменете си, човекът, без да каже нищо повече, заслиза бързо надолу по хълма. Той се движеше така свободно, сякаш носеше торба с ориз.

— Това трябва да е къщата на сестра ви — рече той след около половин час, посочвайки една ферма на върха на близкото възвишение. — Аз ще ви оставя тук.

Рурико му изказа голямата си благодарност и се наведе, за да прехвърлят баба й върху нейните рамене. После тя заизкачва с пресни сили възвишението и скоро стигна до портата на фермата, край която си играеха трите и малки племенничета.

— Рурико е дошла, мамо! Довела е баба. Баба при нас ли ще остане? — развикаха се те.

Рурико бързо развърза каишките и свали Уме на земята. Тъкмо се канеше да я подпре на стената, когато вратата се отвори и Сачико изхвръкна отвътре.

— Какво означава това? Как можеш да водиш баба, без да си ни предупредила?

— Сенко ми нареди.

— Сенко ли ти нареди? А ти на колко си години, Рурико? Би трябвало да имаш малко повече ум в главата си и да не влачиш тази безпомощна стара жена из планините, без да ни известиш предварително. Ти знаеш ли как живеем ние тук? Петима сме натъпкани в две стаи. Няма място да добавим дори един стол, камо ли да сместим една възрастна жена, която се нуждае от постоянна грижа!

— Трябваше да я доведа — отвърна равнодушно Рурико.

— Трябваше ли? Какво искаш да кажеш с това „трябваше“? Сенко и Итами имат голяма хубава къща, бездетни са и дори държат прислужница. Всички знаят добре колко се напечели Итами от черната борса. А ние имаме само една стая от осем рогозки, пълна с шкафове, сандъци и куфари, в която спим, и една дневна от шест рогозки, където държим нещата за рисуване на Минобе, хранителните припаси, сандъчето с чая и книгите. Къде, по дяволите, мислиш, че можем да сложим баба?

Рурико почервеня от възмущение. След четирите часа, прекарани във влака, и изтощителното катерене по нанагорнището това вече и дойде много. Лицето й се изкриви и тя избухна в плач.

— Не съм виновна аз! Не съм виновна аз! — повтаряше тя, ридаейки.

Вратата се отвори и се появи Минобе. След като кимна на Рурико, той погледна ужасен към Уме.

— Наистина не разбирам как могат да направят такова нещо — промърмори той. — Чудя се какво става с разсъдъка на тези хора.

— Итами заплаши, че ще се пресели в канцеларията си, ако баба остане още малко при тях — рече, все още хълцайки, Рурико. — Той каза, че баба го довеждала до лудост.

— Е, може и да го е подлудявала — каза Сачико, — но Сенко няма право да се измъква по този начин от задължението си. До преди няколко години, когато баба все още беше годна да посвършва някоя и друга работа, Сенко нямаше нищо против да я държи при себе си. Сега обаче, когато тя стана само едно бреме, я изхвърля като износена ръкавица…

— Хайде, излишно е да се впускаме в подобни разправии — намеси се Минобе. — Щом вече е дошла, ще трябва някак да се примирим. Има ли си работа с хора като сестра ти и Итами, човек винаги ще бъде в неизгодно положение. Търпение, доброта, саможертва — за тях това са само празни думи. Но, както ти казах вече, все някак ще се оправим. За бога, Рурико, какви са тази кал и тази кръв по лицето на баба?

— Падна в канавката.

— Хм. Ще трябва добре да се промие — каза Минобе, като разглеждаше нараненото лице на Уме. — Здравей, бабо — обърна се той към нея. — Страхувам се, че след Токио животът тук ще ти се стори малко примитивен. Както знаеш, нямаме и електричество.

До този момент Уме бе разглеждала с отегчен израз непознатия за нея пейзаж от поля и планини. Но сега, като разбра, че се обръщат към нея, примигна плахо към Минобе и започна ритмично да свежда и да вдига глава, удряйки чело в земята според някогашния тържествен обичай.

— Аз съм в тежест на всички ви — рече тя. — Простете ми, простете ми!

Всички бяха смаяни от тази неочаквана проява на разсъдък от нейна страна.

— Не се безпокой, бабо — каза Минобе и влезе вътре.

Рурико преспа във фермата и на другата сутрин си тръгна за Токио. Тя се радваше, че се връща в дома на Сенко и Итами, който се посещаваше от широк кръг техни познати и в който дните минаваха тъй весело; радваше се, че се е измъкнала от тягостната атмосфера, която бе настъпила в дома на Сачико след идването на баба им, и с лека стъпка бързаше надолу по хълма.