Фумио Нива
Досадна възраст (1)

І

Случеше ли се някой да тръгне нощем по скърцащия под на коридора към тоалетната, един глас, идващ от тъмнината, неизменно го стряскаше: „Кой е там?“ Това не беше гласът на човек, който жадува да влезе в допир с друго човешко същество в самотата на нощта, нито пък изненаданият глас на някой, който внезапно е бил събуден от сън. Не, това беше глас спокоен и бодър, глас на човек, който изобщо не е мигвал. Всички знаеха много добре, че това е старата Уме, но все пак, без да искат, в момента се поизплашваха.

Минаващият по коридора установяваше своята самоличност — „Аз съм, бабо“ — и обикновено с това разговорът приключваше. Внучките на Уме, Сенко и Рурико, бяха свикнали с този нощен ритуал и отговаряха машинално, но с мъжа на Сенко, Итами, нещата не винаги вървяха така гладко.

Една нощ, когато по коридора се чуха стъпки и Уме както обикновено поиска „паролата“, ядосан глас й отвърна:

— Аз съм, Итами. Какво искаш?

Уме, която задаваше въпроса си напълно механично — просто като реакция на скърцането на дъските в коридора — и не очакваше да чуе друго освен името на минаващия, сега седна стреснато в леглото си в тъмната малка стаичка.

— Е, бабо — повтори Итами, — кажи, какво искаш?

Пак никакъв отговор. Уме всъщност нямаше какво да каже.

— Това става вече нетърпимо — извика ядосано Итами. — Чия е тази къща, как мислиш? Ако не знаеш, нека ти кажа — моята. И не е нужно да давам някому обяснение, ако пожелая нощем да отида до тоалетната. Ти по цял ден спиш като умряла, а после цяла нощ будуваш и ни шпионираш. Тръпки ме побиват, като си представя как стоиш с ококорени очи и слушаш дишането ни, докато ние спокойно спим. Не можеш ли да се държиш като другите стари жени?

Всички се бяха разбудили вече. Дори и съседите, чиято къща бе отделена само от една дъсчена преграда, се обезпокоиха от гневните викове.

Итами се върна в стаята си, дишайки тежко. Жена му беше запалила лампата и се беше надигнала в леглото.

— Какво направи баба този път? — попита тя.

— До гуша ми дойде! — изкрещя Итами. — До гуша! Защо, дявол да го вземе, трябва да искам разрешение от тази старуха всеки път, когато отивам в тоалетната?

— Разбира се, че не е нужно да искаш разрешение — рече с помирителен тон Сенко. — Баба си подвиква ей тъй, механично, като чуе стъпки. Предполагам, че й става скучно да лежи будна цяла нощ. Затова пита: „Кой е там?“, просто за разнообразие.

— Е, добре, ти си й внучка — каза Итами, като крачеше напред-назад из стаята — и затова можеш да проявяваш снизхождение. За мен обаче тя е само една проклета стара бабишкера и при това — лицемерка. Когато има хора наоколо й, тя се прави на толкова немощна, че едва се влачи, и така пъшка, сякаш всяка стъпка й причинява страдание. Но да я видиш само как припка, когато мисли, че никой не я гледа! На всичко отгоре е придобила и „възхитителния“ навик да краде. Щом излезем от стаята, тя се втурва вътре, отваря всички чекмеджета и задига каквото й попадне. Знаеш, че съм либерален човек, но наистина не виждам защо трябва да търпя в къщата си един крадец!

— Но, Итами, не забравяй, че тя е на осемдесет и шест години. В повечето случаи едва ли съзнава изобщо какво върши.

— Не съм съвсем сигурен в това! Вчера например я залових да взема пари от моя портфейл. Убеден съм само в едно: през всички тези осемдесет и шест години тя е натрупала в дребното си тяло толкова много лицемерие, непочтеност и проклетия, че се е превърнала в едно нетърпимо зло. Ако й трябват пари, защо, дявол да го вземе, не дойде да ми каже? Не мога да търпя да краде зад гърба ми.

Итами седна на леглото. Лицето му пламтеше от гняв.

— Тази бабичка е истинско бедствие, казвам ти! Тя ще ни развали семейството. Сестра ти Сачико и мъжът й ни я тръснаха, след като върху къщата им падна бомба и те се преместиха в провинцията. Предлогът беше, че им било тясно и нямали място, но истината, разбира се, е, че не са могли повече да я търпят. Затова сега, щом се срещнете със сестра ти, започвате да се карате. Да, да, тази старица е жива болест!

— О, стига, стига, Итами — рече Сенко, — ти преувеличаваш.

— Де да преувеличавах! Но слушай, остава ни само едно — да се отървем от нея, докато не ни е съсипала. Да я изхвърлим да гладува по улиците, не бива, лошо е. Но пък и хора, дето нищо не вършат, а знаят само да ядат и да тормозят другите, не заслужават да живеят в наше време. Така или иначе, тук тя повече не може да остане.

— Ако я изгоним, тя ще отиде в полицейския участък, ще съобщи името ти и те ще я върнат обратно. Излишно е също и да се опитваме да я пратим в приют за старци. Сега там вземат само хора без семейство, за които няма кой да се грижи. Трябва да знаеш, че съвсем няма да е лесно да се отървем от нея.

— Не мисли обаче, че и тя не го знае. Твърде хитра е, за да не разбира, че някой от семейството трябва да се грижи за нея, колкото и лошо да се държи. Но този някой няма да съм повече аз! Лакома, неблагодарна, подла твар! „Искам още ориз, искам още ориз!“ — само този хленч ще чуеш от нея на масата. Онзи ден каза, че сме я оставяли да гладува, но тя щяла да си разплати сметките с нас, като ни прокълне всичките. „Моите клетви се сбъдват — каза тя. — Прокълна ли някои хора, те умират!“

— Наистина ли го каза? — попита Сенко, изправяйки се внезапно в леглото. — Е, според мен този път вече го е прекалила. Да прекарвам половината си време в грижи по нея, а тя да ме кълне за усърдието ми! Вече три месеца изпълняваме дълга си към нея. Сега Сачико и мъжът и могат да я поемат отново.

— Чудесно — рече Итами, — радвам се, че и ти мислиш като мен. Преместването им в провинцията не е основание да се измъкват от отговорността си. Твоето нещастие, Сенко, е в това, че си много мека с хората.

Успокоена от тази мисъл, Сенко още на следната сутрин започна да подготвя преместването на старата Уме при сестра си в провинцията. На практика обаче да преместиш една изкуфяла и грохнала баба до непознато планинско село, което се намира на стотици мили разстояние, далеч не беше лесно. Разбира се, старицата никога не би могла да извърши това пътешествие сама, дори ако се допусне, че би имала желание да го стори. Да можеше само да й окачи един етикет около врата и да я предаде на чиновника като багаж!

„Да — мислеше Сенко, — баба наистина е като някаква болест, която непрекъснато е съпътствувала едно семейство и сега поразява третото поколение.“ Уме беше надживяла не само съпруга си, но и дъщеря си. И сега Сенко и Сачико, внучките, бяха обременени от човек, който е трябвало да умре преди много, много години. Като си помислеше, че нейният спокоен и щастлив живот с Итами е застрашен от тази злонамерена стара жена, на Сенко и се доплакваше. Итами и тя бяха имали късмет — къщата им не беше направена на пух и прах от бомбите, както тази на Сачико и мъжа й; бяха бездетни и можеха да живеят така нашироко както малцина свои сънародници; все още имаха възможност да държат прислужница. Но ето че сега щастието им се канеше да отлети, защото Сенко не можеше да измисли начин да прехвърли баба си при Сачико.

Най-сетне и хрумна нещо, което едновременно щеше да разреши и практическата страна на въпроса, а нямаше да наруши и благоприличието. Рурико, по-малката й сестра, можеше да спаси положението. Да, на Сенко вече й се струваше, че Рурико е била изпратена на белия свят със специалното предназначение да изпълни тази деликатна мисия. Старата жена не можеше да извърви сама дори и няколко метра, но Рурико, едро и яко момиче на двайсет години, щеше да я изнесе на гръб нагоре по планинския път. В края на краищата Уме не тежеше повече от един чувал дървени въглища. Наистина момичето щеше да се почувствува малко неудобно, ако някой го видеше да върви с тази старуха върху гърба му, но отчаяното положение изискваше и отчаяни мерки.

— Ти доста си се грижила за баба — каза Сенко на Рурико още същата сутрин. — Сигурно няма да откажеш да й направиш една последна услуга. В края на краищата ние сме ти осигурили един хубав дом и ти едва ли би искала да го видиш съсипан.

След като я предумва дълго и упражни цялото си влияние на по-голяма сестра, Сенко най-после успя да склони Рурико да се заеме със задачата.