Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Христо Кънев, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Сборник. Японски разкази, 1973
Първо издание
Превод от английски
Съставител и бележки за авторите: Евгения Паничерска-Камова
Редактор: Красимира Тодорова
Художник: Димитър Трендафилов
Художник-редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Александър Димитров
Коректор: Емилия Спасова, Евдокия Попова
Излязла от печат февруари 1973 г.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а
ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна, ул. „Хр. Ботев“ 3
История
- —Добавяне
Мацудо Йошизо празнеше циментови торби. Успяваше да запази от цимента цялото си тяло, но косата и горната му устна оставаха покрити с дебел сив пласт. Той отчаяно се стремеше да си почисти хубаво носа и да махне оттам затвърделия цимент, който така спичаше косъмчетата в ноздрите му, сякаш бяха от армиран бетон; но бетонобъркачката изхвърляше всяка минута десет товара и Йошизо не можеше да си позволи да изостава в зареждането на машината.
Работният му ден траеше единадесет часа и нито веднъж той нямаше време да си почисти както трябва носа. През кратката обедна почивка изпитваше глад и трябваше да изгълта набързо храната си. Надяваше се да използува следобедното прекъсване, за да си почисти ноздрите, но когато дойдеше това време, установяваше, че се налага вместо това да очисти от полепналия разтвор машината. Към края на следобеда носът му се превръщаше в гипсова замазка.
Денят клонеше към своя край. Ръцете отмаляха от изтощение и той трябваше да напряга всички сили, за да премества торбите. Когато започна да повдига една от тях, забеляза малка дървена кутия в цимента.
„Какво е това?“ — запита се той с лека почуда, но не можеше да допусне любопитството да забави работата му. Бързо насипа цимент в дозатора и го изпразни в смесителния кош на бетонобъркачката.
— Почакай малко — прошепна си той. — Защо, по дяволите, трябва да има кутия в тази циментова торба?
Взе кутията и я пусна в предния джоб на работната си дреха.
— Не тежи много, дявол да го вземе! Не ще да има много пари вътре, ако не е пълна с нещо друго.
Дори тази малка пауза стана причина той да изостане в работата си и сега трябваше да гребе колкото може по-бързо, за да бъде в крак с бетонобъркачката. Като бесен автомат изпразни следващата торба и зареди наново дозатора.
След малко бъркачката забави ход и скоро спря. Беше време Мацудо Йошизо да прекрати работата за този ден. Взе гумения маркуч, прикрепен към бъркачката, и поизми лицето и ръцете си. После окачи на врата си кутията за закуската и се повлече към своята квартира. Главата му бе заета с мисълта да засити стомаха си и което беше още по-важно — да изпие голяма чаша оризова ракия.
Отмина електростанцията. Строителните работи бяха почти завършени, скоро щяха да имат електричество. Планината Кеира се издигаше далеч във вечерния здрач с белоснежната си покривка. Студът изведнъж скова потното тяло на мъжа и той започна да трепере. По-нататък по пътя му буйните води на река Кисо ревяха и се разбиваха на млечна пяна.
„По дяволите! — каза си Мацудо Йошизо. — Стига толкова вече. Да, стига толкова! Старата отново е бременна.“
Помисли си за шестте деца, изпълнили единствената стая, и за новото, което щеше да се роди веднага щом студеният сезон настъпи, и за жена си, която просто раждаше бебетата едно през друго; сърцето му се сви от болка.
— Чакай да пресметна — промърмори той. — Плащат ми на ден йена и деветдесет сена, а с тези пари трябва да се купят две мери ориз по петдесет сена и да се дадат още деветдесет сена за облекло и квартира. По дяволите! Как тогава ще ми остане достатъчно за една ракия?
Изведнъж си спомни за малката кутия в джоба. Извади я и я потърка о дъното на панталоните си, за да я очисти от цимента. Нищо не пишеше на нея. Беше запечатана здраво.
— Защо ли му е трябвало на някого си да я запечатва така? Сигурно за да изглежда всичко по-тайнствено.
Удари кутията о един камък, но капакът пак не се отвори. Съвсем ядосан, той я хвърли на земята и стъпи отгоре й с все сила. Кутията се разпукна и от нея изпадна къс хартия, увит в някаква дрипа. Вдигна листчето и зачете:
„Аз съм фабрична работничка в циментовата компания «Намура». Шия циментови торби. Приятелят ми работеше в същото предприятие. Пълнеше с камъни една трошачка. Една сутрин, на седми октомври, както се мъчел да пусне вътре голям камък, се подхлъзнал от калта и паднал в трошачката под камъка.
Другарите му се опитали да го измъкнат, но напразно. Потънал под камъка, сякаш се удавил. После камъкът и тялото му били натрошени на късове и излезли от изхвъргача като голяма плоска розова плоча. Паднали върху конвейерната лента и били отнесени в мелницата. Там ги заудряли огромни стоманени топки. Просто ги чувам как са пищели нещо като заклинание, докато накрая били натрошени на още по-ситни късчета. Оттам отишли в пещта и се превърнали във фина маса цимент.
Костите, плътта, мозъкът му — всичко станало на прах. Да, приятелят ми намери своя край, превръщайки се в цимент. Всичкото, което ми остана от него, беше парченце плат от дрехата му. А днес цял ден ших торбите, в които ще го насипят.
Пиша това писмо на другия ден, след като той стана цимент, и когато свърша, ще го пъхна в торбата на този цимент.
И вие ли сте работник? Ако ли да, бъдете така добър да ми изпратите отговор. За какво е бил употребен циментът в тази торба. Много искам да зная.
И колко цимент се е получило от него. И дали всичкият е бил употребен на същото място или пък на различни места. А вие мазач ли сте или зидар?
Не бих понесла да го видя превърнат в театрален коридор или стена на някаква богатска къща. Но какво мога да сторя, за да попреча на това? Ако сте работник, моля, не използувайте цимента за такова място…
Но като поразмислих, реших, че е все едно. Употребете го, където искате. Където и да е погребан, все ще свърши добра работа. Той е набит, здрав човек и ще бъде подходящ, където и да приключи.
Имаше много нежна душа, знаете ли. Но в същото време беше смел и як. Беше още млад. Едва навърши двайсет и пет. Нямах време да разбера колко много ме обичаше той. И ето сега му шия погребален саван — или по-точно циментова торба. Вместо да отиде в крематориум, свърши в ротационна пещ. Но как ще намеря гроба му да му кажа последно сбогом? Нямам никаква представа къде ще бъде погребан, знаете. На изток или запад, далеч или близко — никак не мога да отгатна. Ето защо искам вие да ми пратите отговор. Ако сте работник, ще ми отговорите, нали? А в замяна ще ви дам парчето от работната му дреха — да, същото, в което е увито писмото. Прахът от онзи камък, потта от неговото тяло — всичко е пропило това парче. То е единственото, което остана от работната му дреха, с която беше облечен, когато ме прегръщаше — о, колко здраво ме прегръщаше той!
Моля, направете това за мен! Зная, че ви създавам голямо безпокойство, но бъдете добър да ме уведомите за датата, на която циментът е бил употребен, на какво място е бил употребен и точния адрес… както и вашето име. И обещайте да бъдете по-внимателен, нали? Довиждане.“
Врявата на децата отново ечеше около Мацудо Йошизо. Той погледна името и адреса в края на писмото и гаврътна оризовата ракия, която си бе налял в чаена чаша.
— Здравата ще се натряскам! — извика той. — И ще изпочупя всичко, което ми попадне.
— Виждам — отвърна жена му. — Значи, можеш да си позволиш да се напиеш, нали? А за децата не мислиш.
Той погледна издутия корем на жена си и си спомни за своето седмо дете.