Рюноске Акутагава
Параванът с картини от ада (8)

8

Отпърво това било само някакъв звук, но скоро се чули ясно различими думи, сякаш някой удавник стенел във водата. „Какво… вие ме викате? Къде? Къде да отида… в ада? Сред адските пламъци… Кой сте вие? Кой е ваша светлост? Кой? Ако знаех кой…“

Несъзнателно чиракът престанал да смесва боите; с чувството, че ще чуе, без да ще, нещо строго лично, той погледнал художника в лицето. Сбръчканото лице било бледо; едри капки пот се появили на него, устните били сухи, а устата с многото липсващи зъби била широко отворена, сякаш художникът се задъхвал поради липса на въздух. А онова нещо, което се мятало вътре, сякаш вързано на конец, бил езикът му!

„Ако знаех кой… О, това е ваша светлост, нали? Така си и мислех. Какво! Дошли сте да ме посрещнете. Значи, трябва да дойда. Трябва да отида в ада! Дъщеря ми ме чака в ада!“

В този миг някаква странна и смътна сянка сякаш паднала върху паравана, такова било особеното чувство на чирака. Веднага, разбира се, той разтърсил с всичка сила майстора си, но Йошихиде, още в плен на кошмара, продължавал монолога си, без да може да се отърси от него. Тогава чиракът смело грабнал водата за четките, която стояла подръка, и я излял върху лицето на Йошихиде.

„Колата чака: качи се в тази колесница. Качи се в тази колесница и слез с нея в ада.“ Щом изрекъл тези думи, гласът на Йошихиде се променил, зазвучал като на човек, когото душат, и накрая художникът отворил очи. Обзет от ужас, той подскочил, като че го уболи игли: странните неща от съня му навярно още го безпокоели. Изражението му било ужасно, устата зеела, погледът блуждаел. Но не след дълго като че дошъл на себе си. „Сега всичко е наред. Можеш да си вървиш“ — рекъл лаконично той.

Тъй като чиракът щял да бъде здравата сгълчан, ако не се подчини, побързал да напусне стаята. Когато съзрял приятната светлина на деня, въздъхнал с облекчение, сякаш се събуждал от лош сън.

Но това не било най-лошото. Месец по-късно друг чирак бил извикан в задната стая. Както обикновено Йошихиде гризял четките си на мъждивата светлина на газена лампа. Изведнъж той се обърнал към чирака: „Съблечи се да ми позираш.“

Тъй като бил замолван да направи това няколко пъти дотогава, чиракът веднага се подчинил. Но когато този отвратителен човек го видял чисто гол пред себе си, лицето му странно се разкривило. „Искам да видя мъж, вързан с верига. Искам за малко да изпълняваш това, което ти кажа“ — рекъл хладно и неприветливо художникът. Чиракът, смело момче, на времето бил решил, че да въртиш сабя, е по-добре, отколкото да държиш четка, но молбата на художника го постреснала. Както често казваше той по-сетне: „Започнах да се питам дали майсторът не е полудял и се готви да ме убие.“ Йошихиде обаче, като проявил нетърпение поради колебанието на другия, измъкнал отнякъде лека желязна верига и тя изтракала в ръката му; без да даде на момчето възможност да се подчини или да откаже, скочил върху него, седнал на гърба му, извил му нагоре ръцете и го стегнал здраво с веригата. Болката била почти непоносима, защото Йошихиде дръпнал грубо края на веригата, така че чиракът тупнал встрани и останал да лежи проснат на земята.