Рюноске Акутагава
Параванът с картини от ада (17)

17

Трябва да беше почти полунощ. Мракът, който обгръщаше потока, сякаш дебнеше дори дъха ни. В него се долавяше само лекият полъх на нощния вятър, който донасяше до нас саждивия мирис на боровите факли. Известно време негова светлост наблюдава сцената мълчаливо, неподвижно. После се наклони леко напред и извика рязко: „Йошихиде!“

Художникът, изглежда, отговори нещо, макар че онова, което чух, приличаше повече на стенание.

— Йошихиде, тази нощ според молбата ти аз ще изгоря тази колесница.

Негова светлост погледна косо към тези около него и като че размени многозначителна усмивка с един-двама, но може и така да ми се е сторило. Йошихиде вдигна боязливо глава и погледна към верандата, ала не каза нищо и продължи да седи приклекнал на същото място.

— Погледни. Това е колесницата, която винаги съм ползувал. Познаваш я, нали? Сега смятам да я изгоря и да ти покажа самия горящ пъкъл.

Негова светлост отново млъкна и смигна на свитата си. Изведнъж тонът му стана неприятен.

— В тази колесница по моя заповед е поставена жена злосторница. Затова, когато подпалим колесницата, тялото й ще се опече, костите ще изгорят, тя ще умре в ужасни мъки. Единствен случай да разполагаш с такъв модел за довършването на твоя параван. Не отвръщай поглед от снежнобялата кожа, подпалена от огъня. Гледай хубаво как черните коси танцуват сред искрите.

Негова светлост млъкна за трети път. Не зная какви мисли го вълнуваха, но раменете му потрепнаха от потискан смях.

— Потомците няма да видят такова нещо. Аз ще наблюдавам оттук. Хайде, хайде, повдигнете завесите и покажете на Йошихиде жената вътре.

При тези думи на даимьо един от прислужниците, като държеше високо боровата си факла, отиде до колесницата без особено колебание, протегна свободната си ръка и повдигна завесите. Трептящата факла гореше с рязък пращящ звук. Тя ярко озари тясната вътрешност и разкри жена на една от седалките, жестоко завързана с вериги. Коя беше тя? О, не може да бъде! Тя носеше богато бродирана мантия с черешови цветове; черните й коси, съблазнително разпуснати, висяха свободно; златните игли, поставени под различен ъгъл, красиво блестяха; на устата й имаше запушалка, завързана отзад. Малкото тъничко телце, скромният профил — само облеклото беше различно — показваха, че това е Юзуки. Едва не извиках, когато я познах.

В този миг самураят срещу мене стана бързо на крака и допря ръка до сабята си. Трябва да беше Йошихиде този, когото той фиксираше така страшно. Сепнат, обърнах очи към художника. Той изглеждаше полузашеметен от това, което виждаше сега. Изведнъж скочи на крака, протегна пред себе си двете си ръце и като забрави всичко друго, се втурна към колесницата. За нещастие, както вече споменах, той беше на известно разстояние от мен, в сянката, ето защо не можех да видя израза на лицето му. Но това беше само за миг, после видях, че то съвсем е изгубило цвят. Цялата му фигура, пореща мрака, изпъкна живо пред очите ми на слабата светлина — като че някаква невидима сила го държеше увиснал във въздуха, отлепил крака от земята. После, когато негова светлост заповяда: „Пали!“, колесницата с нейния пътник, окъпана от светлината на факлите, хвърлени върху нея, избухна в пламъци.