Рюноске Акутагава
Параванът с картини от ада (13)

13

Ала маймуната, изглежда, ме бе сметнала за твърде колеблив. Тя изтича около мен два-три пъти, обзета от нетърпение, и крещеше, сякаш я душеха, после скочи от пода право на рамото ми. Отметнах глава, за да не ме одраска с ноктите си, но маймуната увисна на ръкава ми, за да не падне на земята. Като залитнах назад две-три крачки, задумках върху онази врата. Сега нямах повече причини да се колебая. Веднага отворих вратата и се готвех да вляза във вътрешната част на стаята, която не бе осветена от лунните лъчи. Точно тогава нещо премина пред очите ми — какво беше това? — някакво момиче изхвръкна от задната част на стаята, сякаш изхвърлено от пружина. То насмалко не се блъсна в мен, отмина ме и едва не падна, като се намери вън, където коленичи задъхано, вдигнало очи към лицето ми, и разтреперано, сякаш още продължаваше да вижда нещо ужасно.

Трябва ли да споменавам, че това беше Юзуки? Тази нощ тя изглеждаше оживена, имаше вид на съвсем друг човек. Големите й очи блестяха, бузите руменееха. Раздърпаното й кимоно и пола придаваха на девойката очарование, което обикновено не притежаваше. Това ли беше същата онази свитичка дъщеря на Йошихиде? Облегнах се на вратата и загледах красивата й фигурка на лунната светлина. После посочих натам, където бяха замрели тревожните стъпки, и попитах с очи: „Какво беше това?“

Но тя само прехапа устни, поклати глава и нищо не отвърна. Изглеждаше силно покрусена. После се наведох над нея, долепих устни до ухото й и повторих: „Какво беше това?“ Но момичето пак поклати глава; сълзи изпълниха очите му и увиснаха по дългите клепки; сега Юзуки още по-силно хапеше устни.

Винаги съм бил недосетлив и ако нещо не е съвсем ясно, не мога да го схвана. Не знаех какво да кажа и останах неподвижен за миг, сякаш заслушан в биенето на сърцето й. Но това беше, защото почувствувах, че не бива да й задавам твърде интимни въпроси.

Не зная колко време продължи мълчанието ми. Накрая затворих вратата, която бях оставил отворена, и като погледнах назад към девойката — а тя като че се бе отърсила от възбудата си, — казах, колкото можех по-кротко: „Най-добре ще е да си идеш в твоята стая.“ После, обезпокоен от неприятното чувство, че съм видял нещо, което не е трябвало да видя, притеснен, макар да нямаше никого наблизо, тихо се упътих натам, накъдето бях тръгнал. Но преди да измина и десет крачки, нещо отново задържа полите на дрехите ми, този път по-кротко. Учуден, спрях и се обърнах. И какво мислите, че видях? Маймуната Йошихиде; тя подрънкваше със златния си звънец и събрала ръце като човек, ми се кланяше любезно, без да спре.