Рюноске Акутагава
Параванът с картини от ада (12)

12

В този смисъл споменатият период не се отличава с почти нищо за отбелязване. Но ако трябва да се каже нещо, то е това, че упоритият старец по някаква необяснима причина лесно се трогвал до сълзи и дори често плачел, както казват, когато смятал, че няма никого наблизо. Един ден например един чирак влязъл в градината по някаква поръчка. Йошихиде стоял умислен в коридора и гледал небето на настъпващата пролет, а очите му били пълни със сълзи. Чиракът се смутил и тихичко се оттеглил, без да каже нещо. Не е ли забележително такъв коравосърдечен мъж, използувал за модел на „Петте страни на живота и смъртта“ един разложен труп, да плаче като същинско дете?

Докато Йошихиде рисуваше паравана, обзет от безумие, непонятно за нормалните хора, започна да се забелязва, че дъщеря му е много унила и често като че ли едва сдържа сълзите си. Когато това се случи на момиче със скромно бледо лице, ресниците натежават, под очите се появяват сенки, а лицето става още по-тъжно. Отпърво хората казваха, че страдала от любов или от поведението на баща си, но скоро се разчу, че господарят на Хорикауа искал да се сближи с нея. После изведнъж всякакви приказки за девойката престанаха, сякаш всички забравиха за нея.

Приблизително по това време късно една нощ случайно минавах по един коридор. Изведнъж маймуната Йошихиде изскочи отнякъде и упорито задърпа полите на дрехата ми. Доколкото си спомням, нощта бе топла, грееше бледа луна и цветовете на сливите вече ухаеха. Маймуната оголваше белите си зъби, бърчеше нос и пищеше диво на лунната светлина, като че беше побесняла. Смутих се и се ядосах много, задето животното дърпаше така новите ми дрехи. Ритнах го да се освободя и тъкмо се готвех да отмина, когато си спомних, че един самурай си навлече гнева на младия господар, задето се отнесе зле с маймуната. Освен това поведението на животното сега изглеждаше най-необикновено. Затова накрая изминах десетина крачки натам, накъдето ме теглеше Йошихиде.

Там коридорът завиваше и разкриваше водите на езерото, които се белееха на светлината на нощта, отвъд един бор с леко наведени клони. В този миг долових нещо като свада от някаква стая наблизо и това ме стресна и зачуди. Иначе всичко наоколо тънеше в тишина. В здрачевината, която не беше нито мъгла, нито лунна светлина, не чувах други гласове. Чуваше се само как рибата скача в езерото. Глъчката ме накара инстинктивно да се спра. Първата ми мисъл беше: „Някакви грубияни“ и тихо доближих плъзгащата се врата, затаил дъх, готов да им покажа на какво съм способен.