Рюноске Акутагава
Параванът с картини от ада (19)

19

Но я видяхме само за миг. Като златен лист върху кафяв екран искрите се издигнаха в небето. Маймуната и Юзуки се скриха в чер дим, а колесницата гореше в градината с ужасно пращене. Беше се превърнала в огнен стълб и страхотните пламъци стигаха чак до небето.

Пред този огнен стълб Йошихиде стоеше като истукан. После, чудно наистина, по сбръчканото лице на същия Йошихиде, който сякаш бе изпитал в един предишен случай мъките на ада, премина оживление на неизразим възторг и като забрави за присъствието дори на негова светлост, той скръсти ръце и загледа. Сякаш не съзнаваше, че дъщеря му умира в мъки. По-скоро сякаш се възхищаваше от прекрасния цвят на пламъците и фигурата на жената в мъки.

Ала най-забележителното не беше, че Йошихиде радостно наблюдаваше смъртта на дъщеря си. По-скоро като че в него се бе проявила някаква свръхчовешка твърдост, подобна на яростта на величествен лъв, появил се насън. Подплашени от огъня, ята нощни птици, които крещяха и вдигаха шум, се събраха по-нагъсто — или така ми се е сторило — около шапката на Йошихиде. Тези бездушни птици сякаш виждаха странна слава като ореол над главата на този човек. Щом птиците бяха привлечени, колко по-силно от тях бяхме ние, прислугата, изпълнени с необикновено чувство на благоговение, както наблюдавахме Йошихиде. Тресяхме се вътрешно, затаили дъх, и го гледахме като някой открил се Буда. Ревът на огъня, който ечеше във въздуха, и Йошихиде, запленен от него и застанал там неподвижен — какво страхопочитание изпитвахме, какво силно удоволствие при тази гледка. Само негова светлост седеше на верандата така, сякаш беше съвсем различно същество. Побледня, на устните му изби пяна, стискаше облеченото си в пурпур коляно с две ръце, пъхтеше като жадно животно…