Рюноске Акутагава
Параванът с картини от ада (18)

18

Както гледахме, пламъците обгърнаха колесницата. Пурпурните пискюли, които висяха от ъглите на покрива, се люлееха като от вятър, а под тях димът се виеше бял на тъмния фон на нощта. Тъй ужасно беше всичко това, че бамбуковите завеси, драпериите, металическите украшения по покрива сякаш се носеха сред подскачащ дъжд от искри. Езиците на пламъка, които ближеха колесницата под завесите, онези гъсти пламъци, които се стрелкаха в небето, напомняха божествен огън от някакво повалено на земята слънце. Преди насмалко не извиках, но сега се чувствувах съвсем изумен, потресен и втрещен; отворил уста, не можех нищо друго да сторя, освен да гледам ужасното зрелище. Ала бащата — Йошихиде…

Още си спомням израза на лицето му. Беше се втурнал неволно към колесницата, но когато огънят лумна, той се спря, протегнал напред ръце, и с изцъклен поглед гледаше дима и огъня, които обгръщаха колесницата, сякаш се боеше да не го притеглят към себе си. Пламъкът озари сбръчканото му лице така ярко, че дори косата му се виждаше съвсем ясно: в дълбочината на втренчения му поглед, в стиснатите му, разкривени устни, в потръпващите бузи скръбта, ужасът и объркването, обзели душата му, бяха живо изразени. Крадец, виновен за неописуеми престъпления, когото след малко щяха да обезглавят или бяха изправили пред съда на десетте владетели на подземното царство, едва ли би изглеждал по-жалък. Дори грамадният самурай промени лице и гледаше ужасѐн в господаря на Хорикауа.

Ала негова светлост, без да откъсва очи от колесницата, само хапеше устни или се изсмиваше зловещо от време на време. Що се отнася до колесницата и нейния пътник, онази девойка, нямам достатъчно смелост да ви опиша всичко, което видях. Бялото й лице, задушаващо се в дима, беше повдигнато нагоре; дългите разпуснати коси се вееха в дима, мантията на черешови цветове — колко красиво бе всичко! И каква ужасна гледка! Но когато нощният вятър отслабна и димът бе отвян на другата страна — а там над червените пламъци сякаш бе разпръснат златен прах, — когато девойката заръфа запушалката на устата и започна да се гърчи така, като че всеки миг щеше да скъса веригите, аз и дори огромният самурай се запитахме дали наистина не сме очевидци на самите адски мъчения и ни побиваха тръпки на ужас.

После още веднъж ни се стори, че нощният вятър полюшна върховете на дърветата в градината. Когато този звук преминаваше по небето, нещо черно, което нито докосваше земята, нито летеше във въздуха и което подскачаше като топка, отхвръкна от покрива на къщата към горящата колесница. То се стовари върху разпадащите се завеси, озарени в червено, и като обви с ръце обтегнатата като струна девойка, нададе остър и продължителен писък сред дима — писък, който прозвуча като раздиране на копринен плат. Този писък се повтори два-три пъти, тогава се забравихме и от гърдите ни се изтръгна вик. Отвъд прозрачната завеса на пламъците, вкопчила се в рамото на момичето, стоеше Йошихиде, маймуната Йошихиде, която бяха оставили вързана в имението.