Масао Куме
Тигърът

Както имаше навик, Фукаи Ясуке, артистът от Шимпа^[1], не се събуди, преди да стане почти пладне. Като примигна театрално с още сънените си очи, той отправи взор навън към синьото небе на безоблачния есенен ден и се отдаде на дълго и сладостно протягане. Ала щом се сети изведнъж, че това действие е малко пресилено дори за него, той огледа бегло стаята и се усмихна глуповато при мисълта колко се е вживял във внушителните жестове от сцената. Беше дори за артист пресилен в мимиката и жеста: същността на актьорския му стил се криеше в способността да създава комични ефекти чрез прекалено бомбастичното и помпозното. Беше най-известният комик на Шимпа.

Фукаи започна препитанието си като енергичен младеж от рибния пазар долу край реката; ала когато научи, че Каваками, основоположникът на театъра Шимпа, събира артисти за дребни роли, отиде веднага да кандидатствува, без да обръща внимание на язвителните подмятания на приятелите си. И когато най-сетне дойде редът му на изпита, Каваками огледа строго младия рибопродавец с остригана глава и изрече с нотка на нескривано пренебрежение:

— От вас никога не ще излезе актьор.

Фукаи изтъкна в своя защита всеки аргумент, който можеше да използува, но Каваками само се усмихна и не му обърна повече внимание. Дори това обаче не възпря Фукаи. Следния път той обръсна последните останки коса от главата си и отиде предрешен на обявения изпит. Случи се така, че един театър търсеше доста актьори и Фукаи сред многото други кандидати успя да убегне от бдителното око на Каваками, докато бъде приет. Ала щом включиха младежа в състава, Каваками веднага го позна.

— Гледай ти! Значи, най-после се промъкнахте! — изрече Каваками силно изненадан.

— Да, промъкнах се. Аз съм дебелоглав — отвърна Фукаи и се чукна по бръснатото теме.

Каваками се изсмя.

— Е, няма що, успяхте. Сега, след като ви приеха, трябва да се стегнете и да работите здраво. — Хрумна му, че такъв човек би могъл да се окаже полезен с нещо и нямаше причина да не го приемат в състава с обичайната галантност.

Такъв беше дебютът на Фукаи в театъра. Оттогава той стана изтъкнат изпълнител на комични роли и като издържа различните превратности на Шимпа, накрая успя да стане незаменим. Заплатата му беше доста хубава; можеше от време на време, както всеки актьор, да си позволи приключение с някоя жена; нямаше съмнение, че е постигнал истински успех.

Това не означаваше обаче, че той бе доволен от сегашното си положение. Беше вече надхвърлил тридесет и пет години. Ако имаше някоя по-обикновена професия, на тази възраст щеше да се намира в разцвета на силите и възможностите си за работа, но както стояха сега нещата, единствената му функция беше да играе клоун на сцената. Не му бяха възлагали дори една-едничка свястна роля. Използуваха го главно да разсмива бурно публиката или да я ободрява до необходимата степен за някой друг актьор. Беше ясно за самия Фукаи, че такова нещо не стои по-високо от задачата на помощник-комика на някой фокусник. Ясно наистина, но нямаше какво да се прави. В разцвета на годините си той продължаваше да тъпче все по същия стар път.

Фукаи имаше почти осемгодишен син. Миналата година момчето направи своя дебют на сцената и подобно на своя баща — или по-точно с доста повече увереност от него — можеше да се надява да стане след време актьор от Шимпа. Фукаи нямаше намерение да остави сина си да играе комични роли. Не, той твърдо бе решил да се погрижи синът му за разлика от него да получи възможност да играе сериозни роли.

Сега Фукаи продължаваше да се изтяга лениво в леглото и си мислеше за ролята, която му бяха дали предишния ден. Вчера в театър „Кабуки“ се чете ръкописът на следващата постановка — „Храненичето“ — и му възложиха ролята на тигъра. Това не беше име на герой, а на самото животно и в това се състоеше цялата му роля.

Да играе тигър! Тази мисъл го отвращаваше, но му се стори така забавна, че не можеше да си позволи да прояви недоволство. Беше играл на времето котка. Беше подскачал пред завесата в ролята на куче. Спечели си прозвището „изпълнителят на животински роли“. Какво толкова чудно в такъв случай, дето му възлагаха да играе тигър? Напротив, би било съвсем непонятно да не възложат ролята на него.

И все пак му докривяваше, щом си помислеше, че няма нищо необикновено в това да играеш тигър. Дълги години практика го бяха приучили на това разочарование: той знаеше, че по този начин си изкарва хляба и в края на краищата бе комедиен артист. Въпреки всичко обаче като че ли човешкото в него бе засегнато. Дори в един миг изпита гняв.

При прочита на пиесата предишния ден очите на всички несъзнателно се обърнаха към него, когато авторът спря и рече, като обгърна с поглед цялата трупа:

— Реших, че ще е по-добре да променя тук малко сюжета и да покажа колко е своеобразен Тамае, като му отредя да държи тигър на предната си веранда. Този тигър е диво животно от Малая и в края на действието той, освирепял, се нахвърля върху Тамае. Какво ще кажете за това?

— Струва ми се добра идея — отговори директорът на театъра. — То ще ни даде възможност да вмъкнем тук една роля за Фукаи. Надявам се, той няма да откаже.

Още веднъж всички се обърнаха към него и този път Фукаи долови в изражението им един вид пренебрежение. При все това, когато Кауахара, първият изпълнител на женски роли, забеляза: „Истинска сензация! Това действие ще бъде разкъсано от тигъра на Фукаи!“, самият Фукаи се присъедини към смеха. Дори в душата му проблесна гордост.

„Е, така или иначе — каза си той все още в леглото, — ще трябва да играя ролята на тигъра и да я играя добре. Няма за какво да ме е срам… Щом изпълняваш една роля добре, независимо дали играеш животно или птица, ти си добър актьор. Освен това в края на краищата аз съм единственият в цяла Япония, който може да играе тигър. Такъв тигър ще им представя, че публиката ще стане на крака и ще вика. А на колегите ще им объркам сметките. Щом ще трябва да продължа да си изкарвам прехраната, това е единственото, което мога да върша.“

Скочи от леглото, извика на жена си долу и се облече. След това слезе с весело лице. Закъснялата му закуска го чакаше на един поднос, покрит с жълта кърпа. Като си изми набърже зъбите, той започна лакомо да се храни.

Синът му Уатару лежеше на верандата и прелистваше страниците на стар брой от „Театрално изкуство в илюстрации“, без съмнение този — един от най-редките броеве — с малка снимка на Фукаи на първата страница, поместена от съжаление към него. Изпита — това не беше ново — смущение пред сина си. Каква представа за него като за актьор си бе създал синът му? И до каква степен това противоречеше на впечатлението на момчето за него като баща? Това бяха някои от смътните мисли, които му минаха през главата, докато механично поглъщаше храната си.

Уатару му извика:

— Татко! Нямаш ли днес репетиция?

— Не… поне не трябва да ходя в театъра.

Като изрече това, болката, че го определиха за тигър и че няма да запаметява нито една реплика, го обзе отново с пълна сила. Този път не бе необходимо дори да изработва връзката на репликите си с другите артисти. Единственото, което му предстоеше, бе да реши по своя преценка най-убедителното тигрово поведение, което трябваше да покаже при подскачането си на сцената.

Но помислете само как по-точно тигърът скача върху жертвата си? Беше виждал, разбира се, картини на тигри и знаеше как ги изобразяват в старомодните пиеси. Ала все пак имаше само най-смътна представа как изглеждат истинските тигри. Когато му се наложи да играе ролята на тигър, дори Фукаи, „изпълнителят на животински роли“, не беше наясно за особените им качества. Едно нещо бе сигурно — те спадаха към семейството на котките. И нямаше кой знае колко да сгреши, ако си ги представи като грамадни, силни котки. И все пак, ако с играта си не покаже нищо повече от котка в една от котешките битки, известни от старите пиеси, някой злобен критик може да напише, че Фукаи просто е „влязъл“ като тигър и „излязъл“ като котка, което ще бъде много досадно.

— Имаш ли да се срещаш с някого за нещо? — настояваше с въпросите си Уатару, без да подозира неспокойните мисли на баща си, и гласът му придоби онзи подкупващ тон, до който децата прибягват, когато искат нещо от родителите си.

— Чакай да помисля. Не, предполагам, че не. Но защо все пак питаш?

— Мислех си, че ако не си зает, ще може да ме заведеш днес в Уено. Времето е толкова хубаво! Татко, моля те, заведи ме.

— Защо искаш да отидеш в Уено? Там няма нищо интересно за тебе. Дете на твоята възраст няма да разбере нищо от музея на изкуството…

— Но аз искам да отида в зоологическата градина! Не съм ходил от миналата година!

— Зоологическата градина? — Фукаи повтори механично думите. Разни мисли нахлуха в главата му. Трябва ли да възприеме думите на детето си като израз на божествено откровение и да му бъде благодарен за това? Или да ги окачестви като ирония на съдбата, най-добрият отговор на което е горчивата усмивка? Трудно беше да реши как да реагира. Но дори предположението, че боговете показват своето презрение към него чрез детето, поради дългия професионален опит му подсказваше, че първа негова грижа е да се възползува от тази възможност, за да научи как всъщност се държи един тигър.

— Получили са в зоологическата градина хипопотам, татко! Хайде, моля те, заведи ме.

Фукаи се обърна към жена си и рече, сякаш това бе нещо съвсем естествено:

— Да отидем да видим хипопотама и тигъра?

— Защо не, щом няма къде другаде да отидете. Човек никога не знае — може да се окаже по-забавно, отколкото да отидете някъде другаде — съгласи се жена му, като показа с подчертаването на думите „някъде другаде“, че в момента я занимават съвсем други неща, не някакъв си тигър.

Съпругът съвсем не остана глух за иронията на нейната забележка, но знаеше как да парира удара, като го понесе по-леко:

— Разбирам. Предполагам, че това ще ти причини по-малко грижи, отколкото ако отидех да видя някоя „котка“! — Смехът му прозвуча преднамерено високо.

— Да тръгваме, а, татко?

— Добре! Добре!

Без да изпита стеснение, той прие с радост тази пратена от небето възможност, но някъде дълбоко в душата му остана да се таи неловкост, която го караше да се чувствува сконфузен пред детето. Все пак, каза си той, това е в края на краищата негова професия; ободрен от тази мисъл, той с леко сърце изостави всички угризения. Бе станал още веднъж истинският син на Токио, който се утешава, като се смее сам на себе си.

След по-малко от половин час той и Уатару се качиха на трамвая за Уено. Както повечето други актьори, Фукаи се надяваше, когато пътуваше в трамвай или беше на друго обществено място, да изпита едновременно удоволствието от сложните усилия да остане незабелязан и приятното чувство да бъде открит и посочен въпреки предпазните мерки. Облечен в кимоно с достатъчно крещящ десен, за да привлича вниманието, с Уатару, облечен с едно от тези кимона с прекалено дълги ръкави, които се носят от децата актьори, Фукаи седеше в единия ъгъл на вагона, прибрал лакти, сякаш искаше да изглежда колкото може по-незабележим. Наистина той не желаеше особено да го забележи някой от познатите му, както пътува за зоологическата градина; и все пак щеше да бъде забавно да срещне непредвидено някого и да му каже открито за странното си намерение, като представи цялата работа като обикновена шега.

На Суда-чо се качи един човек, който идеално подхождаше за целта: театралният критик от вестник „Дж.“, с когото Фукаи случайно се познаваше. Фукаи го позна начаса по филцовата шапка, нахлупена ниско над веждите, и седеше със затаен дъх в очакване другият да се сети кой е той. Критикът скоро го откри и се приближи. Със заговорнически, приятелски вид той потупа Фукаи по рамото.

Фукаи вдигна очи бързо:

— Това вие ли сте, господине? Да се срещнем на толкова неочаквано място!

— Струва ми се, че се возя в един вагон с необикновена личност! Ето кое прави цяло приключение пътуването в електрическите вагони.

— Къде отивате? Към нейната къща или у дома си?

— Чудя се как да ви отговоря. Може да се каже, че отивам там, и същевременно, че се прибирам у дома.

— Това е, защото сте достигнали точката, когато вече не си спомняте къде е истинският ви дом, предполагам.

— Не съм чак толкова бонвиван, че да стигна дотам! Ами вие? За къде пътувате?

— Аз ли? О, за едно наистина чудно място!… Вижте! Аз съм с хлапака си. — Той посочи с брада към детето, което критикът не бе забелязал до този момент.

— Това ти ли си, Уатару? Значи, днес правиш компания на баща си, така ли? Или пък твоят баща ти прави компания?

— Точно така, затова съм толкова модно облечен днес — момчето ме води в Уено!

— Какво! На изложбата в музея на изкуството? Звучи много внушително!

— О, не, не бихме отишли на такова просташко място. За нас е зоологическата градина — рече той и бърже добави: — Да видим хипопотама.

— Зоологическата градина? — Театралният критик повдигна недоумяващо вежди. После лицето му се озари от широка усмивка и той се плесна по коляното. — О, разбрах! Ала, обзалагам се, не за хипопотама сте тръгнали натам! Отивате да видите тигъра. Научих всичко за сюжета на новата пиеса. Казват, че големият шеф сам измислил тази идея. Той е умен човек.

— Така ли? Нещо ново за мен. Пък аз досега кипях срещу главния, като мислех, че това е един от неговите номера. Виждам, че най-добре ще бъде да погледна на ролята сериозно. Не бива да си развалям отношенията с шефа, знаете.

— Ето че си го признахте! Но ако искате да видите тигър, няма нужда да си правите труд да биете път чак до зоологическата градина.

— Искате да кажете, че малко повечко алкохол ще направи всекиго тигър^[2]?

— Възприемате ли идеята? Какво ще кажете, ако хвърлим поглед на един от тези тигри?

— Не, не мога да си позволя. В края на краищата не съм в състояние да разкарам този гражданин тук — рече Фукаи и още веднъж погледна бързо към детето.

— Май остаряваме, а? — подхвърли критикът, като гледаше втренчено Уатару.

При тези думи, плиснати като студена вода в лицето му, Фукаи стана отново сериозен. Почувствува се обаче много по-силно посрамен, задето бе водил този отегчителен брътвеж, без ни най-малко да се съобразява с чувствата на сина си. Ала привичките му бяха твърде леконравни, за да се откаже от този разговор дори в такъв критичен момент.

— Може да съм понапреднал в годините, ала още се отнасят към мен като към дете, поне що се касае до моите роли. Един тигър е повече от онова, което дори аз мога да понеса.

— Останалите роли са също толкова лоши. Кой знае? Тигърът може след време да ви спечели по-голям престиж. Тази роля би могла лесно да се превърне в сензация на представлението.

— Аз си повтарям същото и затова твърдо съм решил да направя всичко по силите си.

— Разбира се! Всички очакваме с нетърпение вашия тигър.

— Изумявате ме! — Фукаи се засмя иронично, но тайно изпита голяма утеха от думите на критика.

Трамваят вече бе пристигнал в Уено и подтикван нетърпеливо от сина си, Фукаи побърза да слезе, като се сбогува неофициално с критика.

Дърветата в парка Уено бяха приели ярките си есенни тонове и потоци хора се движеха по широките, настлани с камъчета алеи, където по средата тук-там се развяваше по някой слънчобран. За Фукаи — човек, свикнал да стои все на затворено — разходката под синьото небе веднага му повиши духа. Упътиха се право към зоологическата градина.

Щом се озова отвъд вратичката, Уатару радостно заподскача. Фукаи го възпря.

— Аз ще отида да гледам тигъра, а ти след като обиколиш всичко, върни се да ме потърсиш там.

Уатару бързаше твърде много, за да попита защо баща му толкова се интересува от тигъра. Радостен, че се отървава от родителската опека, той се втурна весело напред и скоро изчезна сред тълпата деца пред клетката на маймуните.

Фукаи също бе доволен, задето се отърва от малкия. Като си спомняше смътно разположението на зоологическата градина от единственото си посещение преди години, той бавно се упъти към предполагаемото място с клетките на опасните животни. И почти веднага намери тигъра.

Когато се изправи пред клетката, изпълни го странно чувство. Зад стоманените пречки клечеше тигърът, обект на интереса му, протегнал лениво предните си лапи. Щом Фукаи пръв път забеляза мръсната му кожа и помътнелите очи, които проблясваха като две оловносиви слънца, изпита известно разочарование — това никак не се схождаше със свирепата сила на животното, която си бе представял досега. Ала когато втренчи поглед в тигъра, лека-полека го обзе чувство на симпатия. Изпита съжаление към тигъра, но това не беше всичко — странна нежност изпълни душата му. Затворен в усойна клетка в този чудесен есенен ден, ограбен от цялата си дива сила, принуден да клечи глупаво тук и от време на време само да потрепва под любопитните погледи на хората… Фукаи почувствува, че условията, в които е поставено дивото животно, много приличат на неговите. Ала къде по-точно се криеше приликата, не беше ясно дори за самия него.

И тигърът, и Фукаи бяха съвсем неподвижни. Дълго време човекът и животното се гледаха един друг. Накрая Фукаи долови, че сякаш изпитва същите чувства като тигъра, сякаш мисли мислите на тигъра.

Внезапно тигърът изкриви странно лицето си. В същия миг той разтвори челюсти, оградени с ярки сребърни мустаци, и даде воля на огромна прозявка. Вътрешността на зиналата му уста беше бляскаво алена, нещо като цвета на божур или по-скоро на напълно разцъфнала роза. Това действие трая по-малко от минута, след което тигърът отново изпадна в тихата си апатия.

Опомнил се от своя транс, Фукаи изрови в паметта си почти забравената цел на своето посещение. Тигърът, след като показа само тази единствена прозявка, остана невъзмутим като дърво в девствена гора, но Фукаи бе доволен. Струваше му се, че проникнал дотолкова в чувствата на тигъра, той вече ще бъде в състояние да импровизира скоковете, рева и всичко останало.

„Да, наистина, аз ще направя тигъра! Сега вече разбирам чувствата на животното далеч по-добре от тези на флиртуващия бонвиван“ — извика той негласно.

След малко синът му пристигна и като хвана момчето за ръка, Фукаи го изведе от зоологическата градина с по-бодра стъпка, отколкото на отиване.

На другия ден той зърна клюкарската колонка, озаглавена „Една вечер в театъра“, във вестник „Дж.“. Там съвсем недвусмислено пишеше следното:

„Фукаи Ясуке, добре известен като обичаен изпълнител на животински роли, напоследък се е простил и с последните останки на човешкия си облик. Той разкъсва закуската си в самота, като при това издава необикновени мяукания и ръмжене. Още по-ревностен е той, когато получава заплатата си: тогава стои на задни лапи и се моли за нея, но сега, когато, изглежда, най-сетне извоюва роля в предстоящата продукция на театър «Кабуки», той е така доволен, че ще играе тигър, щото всеки ден ходи в зоологическата градина да изучава маниерите на тигрите.“

Това бе дело на театралния критик, когото Фукаи срещна предишния ден; той бе развихрил перото си. Чувство на недоволство се надигна във Фукаи, щом прочете статията. Обаче това бързо премина и отстъпи място на смутена усмивка, която пък се смени с израз на задоволство. „В края на краищата на това почива известността ми.“

От такъв аспект изглеждаше по-важно от всякога той да постигне успех с ролята на тигъра. И сега независимо дали пушеше цигара, дали закусваше, или се излежаваше, мислите му бяха напълно погълнати от действията на тигрите.

Най-после дойде премиерата. Заредиха се сцена след сцена и наближи третото действие, в което Фукаи щеше да се появи като тигър. На лицето му нямаше ни следа от усмивка, когато си обличаше тигровия костюм. Изтегна се на балкона на-вилата на Тамае почти едновременно с дървените хлопки, които обявяваха началото на действието.

Завесата се разтвори. Никой друг не беше на сцената. Тигърът се понадигна, сякаш най-сетне се пробуждаше от дългата си обедна дрямка, и издаде няколко тихи ръмжения. В този миг пет-шест гласа извикаха: „Фукаи! Фукаи!“ от най-горната галерия. Фукаи изпита голямо удовлетворение.

Главният герой и Кауахара, изпълнителят на женската роля, се появиха на сцената. Ала овациите, с които ги приветствува галерията, не бяха по-възторжени от предишните, отправени към него. „Гледай ти!“ — помисли си той, изпитвайки все по-голямо задоволство от себе си.

Пиесата напредваше. Като следеше диалога, Фукаи чакаше единствено момента, когато ще се хвърли в действие. Пиесата достигна кулминацията. Най-сетне настъпи моментът той да се намеси.

Протегна се веднъж с движение, което би могло да бъде на котка, както и на тигър. Изръмжа лениво веднъж-дваж. После, когато Тамае започна да го дразни, той изведнъж диво се хвърли право към гърдите на Тамае. Веригата, с която бе вързан, се изопна и изтрака при този негов отчаян скок.

Публиката зашумя. „Фукаи! Фукаи!“ — отекнаха гласове в целия театър. Фукаи почти не беше на себе си, както скачаше и се хвърляше. Сега вече той нямаше от какво да се оплаче. Нито изпитваше недоволство. Неговата потиснатост, неговият срам бяха изчезнали. Единственото, което оставаше във възторженото му сърце, бе неописуема радост.

Завесата се затвори точно когато той правеше най-отчаяния и див скок. Аплодисментите на публиката гърмяха в целия театър. Фукаи беше напълно доволен. Още в своя костюм, той се оттегли победоносно. Сред тъмните сенки на кулисите някой неочаквано го хвана за ръката. Фукаи извърна глава постреснат и погледна през отворите на маската. Пред него стоеше синът му, Уатару.

— Татко! — възкликна той.

С шеметна внезапност Фукаи се озова от висините на гордостта в дълбините на срама. Той се изчерви, както стоеше пред сина си. Ала когато погледна още веднъж в очите детето, в тях не откри нито следа на упрек заради ролята, която бащата бе играл. Изразът им само бе тъжен, сякаш момчето бе проливало сълзи, обзето от жал към баща си.

— Уатару! — извика Фукаи и стисна здраво в прегръдката си момчето. Закапаха едри сълзи и потекоха по ивиците на тигровия костюм…

Тигърът и детето останаха дълго така, ридаещи сред тъмните кулиси.

Бележки

[1] Новата школа — течение в театър „Кабуки“ от края на деветнадесети век, основано от Отоджиро Каваками. — Б.пр. ↑

[2] На японски „тигър“ означава и буен пияница. — Б.пр. ↑