Кан Кикучи
За поведението на даимьо Таданао (4)

4

Тревожната вест, че от деня на състезанията господарят все по-често изпада в пристъпи на лошо настроение, скоро направи даимьо Таданао предмет на ужас за всеки в замъка. Когато дежуреха при своя господар, пажовете просто не смееха да дишат, с очи, изпъкнали от напрежение, и избягваха и най-малкото ненужно движение. Дори почетните компаньони^[1] внимаваха да се придържат стриктно към протокола и никога не избързваха пред своя господар, нито правеха по-едра крачка от него. Атмосферата на непринуденост, съществувала до голяма степен в отношенията между феодал и васали, бе напълно изчезнала и вероятността да се яви на аудиенция пред господаря изпълваше всекиго с мрачни предчувствия. Оттегляйки се след такава среща, подчинените се чувствуваха физически и духовно изчерпани както никога преди.

Влошаването на тези отношения не бе забелязано само от свитата. Един ден, когато някакъв почетен компаньон му донесе писмо от фамилните съветници, даимьо Таданао забеляза, че човекът се готви да пълзи към него на колене от цели четири-пет стъпки разстояние.

— Не се бойте да дойдете по-близо — рече той. — Няма нужда от цялата тази церемония.

Ала това бе всъщност изречено по-скоро с раздразнение, отколкото приветливо. Подчиненият бе достатъчно поощрен от забележката да направи усилие за възвръщане на поне малко от предишното чувство на непринуденост. Но се получи постъпка, под която имаше още по-твърда кора на въздържаност.

След състезанията с голите копия даимьо Таданао вече се въздържаше, така пълно, сякаш бе забравил за нейното съществуване, от всякаква практика във военното изкуство. Той не само прекрати турнирите, тези турнири, които се провеждаха толкова редовно, щото бяха заприличали едва ли не на част от ежедневието; нещо повече — вече никой не го видя да държи учебна сабя или копие в ръка.

Преди винаги бе изпълнен с воинска гордост, но тя не му пречеше да проявява благородство; имаше груби обноски, ала всъщност беше най-наивен и безобиден млад господар. Сега, когато изведнъж изгуби интерес към боя със сабя и стрелбата с лък, той посвещаваше все повече и повече дни на пиянство. Макар свикнал с виното от ранна младост, това никога не бе оказвало отрицателно въздействие върху поведението му. Сега, като пресушваше бокал след бокал дни наред, почнаха бавно да се проявяват признаци на разпуснатост и непристойност.

 

 

Това се случи на пиршество една нощ. Даимьо Таданао беше в необичайно весело настроение. Любимият му паж, Масуда Каносуке, си позволи да направи забележка, както пълнеше големия бокал на господаря.

— Защо не виждаме напоследък ваша светлост във военния гимнастически салон? — запита той. — Питаме се дали задоволството на ваша светлост от последните ви подвизи не ви е направило нехаен. — Изричайки тези думи, Каносуке си въобразяваше, че проявява съвсем недвусмислено приятелска загриженост за своя господар.

Даимьо Таданао побеля от гняв. Като сграбчи един поднос за винени чаши, който му попадна, той го хвърли с бързината на стрела в лицето на Каносуке. Постъпката бе неочаквана и Каносуке пребледня; но възпитан в строги верноподанически чувства, не направи усилие да избегне удара. Подносът се стовари с пълна сила върху лицето му и момъкът рухна, както си стоеше, а кръвта бавно затече по бледите бузи.

Даимьо Таданао стана, без да изрече нито дума, и се отправи към покоите си.

Неколцина от другите пажове дотичаха да помогнат на Каносуке и внимателно го вдигнаха на крака. Каносуке се извини, че не може да изпълни докрай задълженията си тази нощ, понеже се чувствувал зле, и се прибра в квартирата си, а преди да настъпи зората на новия ден, извърши самоубийство.

Като научи вестта, даимьо Таданао само се усмихна скръбно и горчиво.

Десетина дена след това събитие господарят играеше гобанг със стария си фамилен съветник Кояма Танго. Старецът и даимьото бяха еднакво добри на гобанг, но през последните две-три години съветникът обикновено губеше партиите. Днес той изгуби три пъти поред.

— Господарю — каза той с добродушна усмивка, — напоследък сте станали необикновено изкусен. Старец като мен вече не може да ви бъде достоен партньор.

Даимьо Таданао до този миг бе в добро разположение, очевидно крайно доволен от редицата победи, но при думите на Танго израз на меланхолия пробягна по лицето му; после внезапно стана и злобно прекатури с един ритник малката масичка за гобанг, поставена между него и противника му. Белите и черните пулове от слонова кост, наредени на масата, се разлетяха на всички страни и един-два от тях удариха Танго в лицето.

Защо господарят му избухна в такъв бяс, особено след като печелеше, бе нещо, което Танго никак не можеше да разбере. Когато даимьото закрачи горделиво към вратата с намерение да се оттегли, старецът улови края на полите му и се обърна към него с глас, който трепереше неудържимо.

— Какво правите? Нима ваша светлост си е изгубил ума? По каква причина той поднася такива обиди на Танго? — Възмущение от непристойността на това поведение бушуваше стихийно в упоритите гърди на стареца.

Но даимьо Таданао не се трогна от гнева на съветника. С кратко възклицание той отблъсна ръката, която го държеше за полите, и като се отскубна, продължи към покоите си.

Очите на стареца се изпълниха със сълзи. Той беше покрусен от това, че господарят, за чието възпитание от най-ранно детство бе посветил такива нежни грижи, така безобразно го обижда. Като си спомни уважението и сърдечността, проявявани към него от бащата на даимьо Таданао приживе, той горчиво съжали, че е доживял до такъв срам. Мисълта да губи умишлено на гобанг, за да поласкае господаря, бе сервилна идея, която нито за миг не би възникнала в честната глава на Танго.

Ала по това време даимьо Таданао бе почнал да тълкува всяка постъпка и жест на подчинените само в една светлина.

Този ден, като се върна у дома си, старият човек облече официални дрехи и със съответната церемония заби кинжал в сбръчкания си корем, слагайки по този начин край на едно съществуване, чийто срам той не можеше да понесе.

 

 

Слуховете за разюзданото поведение на даимьо Таданао постепенно се разпространиха в неговото владение и вън от него.

Даимьо Таданао, жаден за всякакви победи, винаги е бил запален за игри на маса, намирайки истинско удоволствие в това да покаже на себе си превъзходното си майсторство, но след случката със стария съветник той изведнъж почна да отбягва такива забавления.

Беше естествено при подобни обстоятелства начинът на живот на даимьо Таданао да става все по-разпуснат. В замъка той не вършеше нищо друго, освен да яде, да пие и да се люби. А навън единственото му забавление беше ловът. Биеше птици в блатата и диви животни в планините. Птиците и животните не тичаха доброволно в обсега на стрелите му само защото господарят на провинцията е дошъл да ги убива. Вън от света на хората, в света на природата, даимьо Таданао се чувствуваше освежен, сякаш бе избягал отвъд онази преграда на фалш.