Кан Кикучи
За поведението на даимьо Таданао (1)

1

Съветниците на даимьо^[1] Таданао бяха извикани при Иеясу в главната му квартира и подложени от негово превъзходителство на красноречив изблик обиди.

— Когато войските на Ии Тодо днес бяха в тежко положение, васалите от Ечизен през това време сладко си караха обедния сън, така ли? Никой ли не им съобщи какво става? Ако бяха се придвижили напред, прикривайки тила на главния удар, замъкът Осака щеше да падне още същия ден. Но това не стана. Поради младостта на вашия генерал и поради това, че съветниците му са най-големите страхливци в Япония, проиграхме цяла битка! Много важна битка!

Иеясу не чака за обяснение. Посинял от гняв, той скочи начаса и напусна стаята.

Старшият съветник, Хонда Томимаса, бе приготвил няколко отлични извинения за неучастието на ечизенските войски в битката същия ден, но това фактическо изгонване го слиса. Не бе имал възможност да изрече нито дума.

Очевидно те не можеха нищо да сторят, но настроението им, когато напуснаха главната квартира и се върнаха в лагера на ечизенските войски, бе твърде далеч от философско примирение. Бяха обзети от страх. Една мисъл ги мъчеше и двамата. Как, за бога, ще могат да изложат това в доклада си пред даимьо Таданао?

Генерал даимьо Таданао, владетел на Ечизен, бе двадесет и една годишен. На крехката възраст тринадесет години, когато баща му, Хидеясу, умря, той наследи огромното феодално владение с годишен доход почти три и половина милиона бушела^[2] ориз. Това стана през прибавения в календара четвърти месец на 1607 година и оттогава досега генералът не познаваше под небето друга воля, по-силна от неговата.

Тази вродена сила на волята — или по-точно вродена упоритост, — дошла заедно с появата му на света, постепенно взе такива внушителни размери, каквито притежава самотен кедър, извисил се в небето от върха на горда планина. Съветниците помнеха треперенето, с което бяха влезли при него, предпазливия начин, по който предадоха новината, когато заповедта да се присъединят към сегашните бойни действия дойде в имението Ечизен.

— Пристигна вест от негово превъзходителство бащата на шогуна^[3] — доложиха те. — Той горещо ви моли да дойдете пред Осака с вашите сили. — Традицията да създават винаги у младия си господар убеждение, че волята му е абсолютна, този път отстъпи на втори план.

А днес бе неотменно тяхно задължение да предадат на даимьо Таданао недоволството, изразено от Иеясу. Каква ли реакция щеше да предизвика такава явна критика — защото чувството на виновност не беше познато на господаря им както наяве, така и насън още от рождение; този въпрос естествено будеше в тях най-страшни опасения.

Даимьо Таданао ги извика при себе си веднага щом научи за тяхното завръщане.

— И какво ви предаде негово превъзходителство дядо ми? Предполагам, обичайните благодарности за нашите усилия? — Даимьото бе в добро настроение и се усмихваше приятно, докато задаваше въпросите си. Ала благоразположението му още повече засили неловкостта на съветниците. Мина известно време, преди единият от тях да събере достатъчно смелост, за да се обади, и когато заговори, гласът му трепереше.

— Боя се, че ваша светлост греши. Това, че войските на Ечизен не взеха участие в днешната битка, изглежда е събудило гнява у негово превъзходителство и… — Той не посмя да продължи. Лицето му пребледня и съветникът се просна на земята.

Като не познаваше какво е да те мъмрят или упрекват, даимьо Таданао нямаше изработена реакция на противодействие срещу такова чувство и никакви средства да се въздържа при такова въздействие.

— А? Какво каза той? — изрева Таданао. — Когато помолих да ми повери предводителството в атаката, той забрани. Още ли продължава да ме обижда? Таданао, умри! Ето отговора на дядовите ми загадки. На всички нас — на вас, както и на мен — той казва: „Умрете!“ Щом е така, утре ние всички — господар и подчинени — ще наквасим сабите на врага с нашата кръв! Телата ни ще избледнеят и изгният под стените на замъка! Предайте това на моите войници и нека се приготвят да умрат!

Ръцете на Таданао, скръстени на скута, силно трепереха. С внезапно движение, сякаш не можеше да се въздържа повече, той грабна нагамицуската си сабя от един паж, измъкна я от ножницата и я тикна в лицата на своите съветници.

— Вижте! На ей тази сабя ще набуча главата на Хидейори и така ще я тикна в лицето на дядо ми! — Макар седнал на пода, той размахваше сабята над глава и описваше с нея големи кръгове във въздуха.

Даимьо Таданао, малко повече от двадесетгодишен, все още изпадаше понякога в такива внезапни избухвания като това. Съветниците му, свикнали с неговите изблици още от времето на бащата на Таданао, просто запушваха ушите си при този шум и лежаха проснати на земята, сякаш чакаха някоя хала да отмине.

 

 

Оловните небеса от последните няколко дена се проясниха и седмият ден на петия месец от година 1615 настъпи необикновено ясен и тих.

Превземането на замъка Осака бе сега само въпрос на време. Повечето от по-изтъкнатите капитани сред гарнизона като Гото, Матабеи, Кимура Нагато и Сусукида Хаятоношо бяха убити в лютите битки предишното лято и сега само Санада Саемон, Чосокабе Моричика, Мори от Бузен и шепа други оцеляха за последния пристъп на врага.

Шогунът, даимьо Хидетада, стана рано този ден и излезе от квартирата си час преди зората. Веднага заповяда отрядите на Мацудаира Тошицуне от Чикузен, Като Саманосуке Йошиаки и Курода Нагамаса от Каи да се придвижат към прохода Окаяма и да заемат позиции в първата линия на атаката.

Малко след зазоряване Иеясу пристигна от квартирата си, носен в паланкин. Бе облякъл къс жакет от кафява коприна, тънко бяло кимоно и официални поли, здраво завързани за глезените. Тодо Такатора, който го срещна случайно, изрази загриженост за невоенното му облекло.

— Днес, ваше превъзходителство, сигурно ще носите ризница.

Иеясу се ухили и в очите му блесна обичайното хитро пламъче.

— Ризница? — учуди се той. — Не ми трябва ризница, за да довърша малкия човек от Осака.

Държеше в ръка свещеническа шляпалка от конски косми и с нея биеше мухите, които гъмжаха около него. Тридесетина от най-верните му васали, в това число Наито Камон-но-Ками Масанари, Уемура Иемаса от Деуа и Итакура Наизен-но-шо Шигемаса, крачеха редом с паланкина. А на края на процесията, облечен също като Иеясу и носен в също такъв, само че по-малък паланкин, идваше Хонда Масанобу от Садо.

Съсредоточена в равнината, между големите пътища за Окаяма и Теноджи, чакаше армия от над сто и петдесет хиляди души. Знамена се вееха на ранния летен ветрец, а лъснатите шлемове блестяха на слънцето. Всеки отряд, заел в стройни редици определеното му място, стоеше в очакване на вече закъснялата команда за започване на атаката. Ала даването на тази команда очевидно не беше проста работа. Трима вестоносци на Иеясу на бели коне вече си пробиваха път през гъстия строй на войските.

— Прави се място в бойния ред за даимьо Йошинао и даимьо Йоринобу — възвестиха те. — Войските на авангарда да не започват още схватката. Да оттеглят конете си на дистанция сто-двеста метра, да се спешат, да държат пиките си готови и да чакат по-нататъшни заповеди.

Това не беше по вкуса на даимьо Таданао от Ечизен. Главата му гореше в треска на възбуда от шока на снощната случка и бе прекарал почти безсънна нощ в очакване на днешната битка. Сега, веднага щом чу тази последна заповед, прати съветника Йошида Шури напред да подготви пътя и после тръгна сам с цялата си войска от тридесет хиляди души — шестнадесет батальона, начело с тези, командувани от двамата му най-старши съветника — братята Хонда. Като си проби път през центъра на бойните линии, зает от отряда на Кага, той безразсъдно продължи до самите поли на хълма Чаусу и там, малко вляво от бойците на първата линия под командата на Хонда Тадайори от Изумо, прегрупира войските си в разгънат строй за атака.

Точно в този момент бе предадена заповед на шогуна до всички войски: „Защитниците оттеглят предните си постове и, както изглежда, се готвят за нощта. Заповедта за атака ще бъде дадена скоро.“

Ала даимьо Таданао не чакаше вече никакви заповеди. След два-три пробни изстрела, дадени към противника от предните позиции на Хонда Тадайори, ечизенските войски внезапно изстреляха залп от седем-осемстотин мушкета и под прикритието на вдигналия се дим всичките шестнадесет батальона настъпиха едновременно като подвижна гора срещу хълма Чаусу.

Защитата на сектора от прохода Аоя до хълма Чаусу бе поверена на Санада Саемон и сина му, поддържани малко по̀ на юг от Ики Шичироемон Тоотака. Уатанабе Кураносуке Тадасу и Отани Даигаку Йошитане; ала общата численост на тези части възлизаше на малко повече от шест хиляди души.

Сред войските на атакуващите голямата ечизенска армия веднага се открояваше със своето великолепие и многобройност. Нейният генерал, даимьо Таданао, също бе забележителна фигура. Създаваше впечатление на човек, решил да постигне слава този ден на всяка цена. Генералският му жезъл липсваше и размахал вместо него грамадно кавалерийско копие, Таданао караше коня си в галоп, приближавайки се все повече и повече до врага, без да обръща внимание на своите заместници, които го съветваха да внимава.

При този пример, даден от техния генерал, редовите бойци влязоха в битката със стихиен ентусиазъм, всеки решил да засенчи другаря си, и неприятелските войски срещу ечизенската армия се огънаха и прекършиха като дървета в буря. Първата голяма победа дойде, когато Хонда Тадамаса от Ийо уби Ненрю Садаю, най-добрия на сабя от гарнизона на замъка, и други бойни подвизи, извършени от хора като Аоки Шинбеи, Отобе Куробеи, Огита Шуме и Тошима Шузен последваха начесто един след друг. Войските на Санада Саемон, бранещи линията от хълма Чаусу до храма Кошин, бяха отхвърлени от позициите си още с първата атака; самият Саемон падна от Нишио Низаемон, а главният му заместник — от Номото Укон. Ечизенските войски, преследващи плътно обърнатите в бягство бранители на замъка, по-късно завладяха с бой прохода Сенба, достигнаха Черната порта, издигнаха щандарта си на самата порта и запалиха огньове на много места в замъка.

Паднаха три хиляди шестстотин петдесет и две вражески глави. В бойната слава за този ден никой не можеше да се мери с подвига на даимьо Таданао.

Той спря коня си на върха на хълма Чаусу. Оттам видя ечизенските знамена и военните вимпели да се люшкат като вълните на прилив през рова на замъка, да преливат в периметъра отвъд, да се прегрупират в тесен триъгълен клин, който изпъкваше ясно от главните атакуващи редове и се врязваше остро във вътрешността на замъка. И докато гледаше това, подскачаше на седлото си в изблик на непресторен, детски възторг.

Един войник от предната линия дотича назад.

— Аоки Шинбеи влезе пръв в замъка, господине!

Даимьо Таданао просия, когато чу това.

— Шинбеи е най-храбрият от всички тях! — Гласът му прозвуча остро поради вълнение и той бе принуден да успокои коня си, който се подплаши от необичайния звук и се дърпаше напред. — Върни се веднага и предай на Шинбеи, че доходът му се увеличава с двадесет и пет хиляди бушела!

Каква ли слава му принадлежеше като генерал сега? Това да може да поднесе главата на Санада Саемон, човека, който направи такива опустошения сред войските на обсаждащите, бе достатъчно само по себе си. Ала сега върховното отличие да стъпи пръв сред стените на замъка принадлежеше нему сред всичките тези отряди от толкова феодални владения чрез един войник от неговата армия! „Каква ли слава — помисли си даимьо Таданао — може да бъде това?“

Както мислеше върху чутовните подвизи на своите подчинени, даимьо Таданао почувствува, че всичко това е само отражение на личната му мощ и сила на волята. Раната, нанесена предишния ден на самолюбието му от неговия дядо Иеясу, сега бе напълно излекувана. Но имаше и нещо друго: вярата на Таданао в самия него сега бе многократно по-силна и по-гореща от преди.

Почти сто даимьо взеха участие в нападението срещу замъка Осака и когато Таданао си даде сметка, че нито един от тях не би могъл да спечели лаври наравно с него, изпита плам на огромно задоволство. Той почти вярваше, че около него има ореол на слава. Но той далеч не беше изненадан. Наистина като син на безпримерно храбрия Хидеясу и кръвен роднина на фамилията Токугауа му се струваше, че такива дела на военна доблест, каквито извърши днес, са съвсем естествени, почти отчайващо естествени за него. Възторгът на даимьо Таданао се смеси с чувство на самодоволство, което му бе трудно да сдържа.

— Дядо ми малко прибърза в преценката си за мен. Трябва да го видя и да чуя какво има да ми каже. — И побърза начаса да поиска аудиенция с Иеясу, чиято главна квартира сега бе преместена край прохода Окаяма.

Иеясу, седнал на походно столче, получаваше официалните поздравления на редица даимьо, но когато се появи Таданао, той стана от мястото си — жест на почитание — и му стисна здраво ръката.

— Великолепно! Героят на деня и истински мой внук! — Притегли го към себе си и продължи да сипе похвали. — Във военната доблест ти се показа достоен да получиш място редом с Фан Куаи^[4] от Китай. Да, наистина ти си японският Фан Куаи!

Даимьо Таданао беше по природа прям, простодушен и като чу да го превъзнасят така, сълзи на щастие нахлуха в очите му. Забрави веднага, че бе понесъл обида от същия човек само преди ден. Не остана дори следа от възмущение в душата му.

Като се върна същата вечер в лагера си, той събра своите подчинени на голямо празненство. Сега знаеше, че е най-силният и най-храбрият мъж от всички. Дори ласкателството на Иеясу, нарекъл го „японския Фан Куаи“, му се стори, като си спомни това, само донякъде равностойно.

Падна мрак и в нощното небе той виждаше аленото отражение на пръснатите огньове, които още бушуваха в замъка Осака. Тези огньове, лениво си представи той, са тържествени огньове, запалени в чест на неговите подвизи. Той пи за тях, като пълнеше непрестанно големия си винен бокал. С изключение на известно леко развеселяване, главата на даимьо Таданао бе празна от всякакви мисли и чувства.

 

 

На петия ден от следващия месец, когато всички феодали, участвували в последната атака, бяха отново събрани в замъка Ниджо в Киото, Иеясу хвана даимьо Таданао за ръката и се обърна към него така:

— Когато твоят баща Хидеясу беше още жив, ти винаги се отнасяше към мен с най-голямо уважение, както подобава на предан внук. Сега показа своята вярност и на бойното поле, като надмина всички, и задоволството ми е пълно. Мислех си дали да ти подаря писмен благодарствен адрес, но си мой роднина И подобна официалност ще бъде може би неподходяща. Отдъхни си спокоен прочее, защото, докато моят род съществува, имението Ечизен ще живее в несмущаван мир, траен като вечните скали. — С тези думи той подари на даимьо Таданао желязна кутия за чай, с изписани по нея цветя, от неговата колекция.

Смаян от тази чест, даимьо Таданао си представи за миг, че от него бликат — само от него при тази богата аудитория от негови равни — лъчи на ослепителна светлина. В душата му пулсираше и преливаше топлина на безкрайно задоволство, сякаш не би желал нищо повече на света.

Задоволството, разбира се, съвсем не беше напълно ново чувство за човек, чиято воля обикновено не срещаше пречки и който бе в състояние доста често да задоволява докрай емоционалните си импулси. От ранно детство волята и чувствата му, свободни от всякаква чужда намеса, бяха се развивали със собствено темпо и избухваха бурно при всеки повод. Даимьо Таданао не пазеше спомени за малоценност или поражение в нещо, предприемано от него. През своето детство, докато той и другарите му в игрите стреляха с учебни стрели по учебни цели, Таданао беше постоянният победител. Ако в замъка се организираше турнир по дворцов футбол — защото придворните от Киото бяха въвели играта дори в гарнизона на Фукуи, — състезателят, който проявяваше най-голямо умение, бе неизменно даимьо Таданао. Дори в обикновените игри за маса като гобанг^[5], китайски шах и двойно шест той побеждаваше в девет от десет случая. Показа преждевременно способности във всички умения, съществени за военния — стрелба с лък, езда, турнирен двубой и сабя, — и след като надмина партньорите си пажове, започнали наравно с него, даваше редовно доказателство за удивителната си юначност, като побеждаваше с лекота дори онези млади самураи, известни в имението му като най-добри в съответните дисциплини.

По този начин с течение на годините в съзнанието му се вкорени здраво чувството за превъзходство над околните. И дълбоко в душата си стигна до убеждението, че наистина е от по-висш тип и притежава съвсем различни качества от тези на всички свои подчинени.

Ала макар даимьо Таданао да бе достатъчно твърдо убеден в своето превъзходство над подчинените, той пряко воля стана жертва на тъжни предчувствия, като тръгваше за Осакската кампания. Съперниците му в битката за слава сега щяха да бъдат даимьо, хора от неговата класа. Възможно ли беше да се окаже засенчен от някой сред тях? И още по-лошо — сега, когато щяха да го изпробват в самото това военно изкуство, на което се посвещаваха хората от неговата класа, можеше ли той съвсем неочаквано да направи някаква грешка като генерал? Всъщност в битката от шесто число на петия месец, като забави твърде много влизането си в боя, извърши точно такава грешка и опасно разклати дори собствената си дълбока вяра в себе си. Ала славата, която спечели още на следния ден при щурмуването на замъка, напълно излекува тази рана върху самоуважението му. И нещо повече, Ечизенските войски влязоха първи в замъка и бойното им отличие бе много по-голямо от това на всеки друг отряд; сравнително скромното убеждение на даимьо Таданао, че е по-добър от всички свои подчинени, сега взе по-широки размери и прерасна в увереност, че превъзхожда и всичките шестдесет благородници господари, участвували в щурмуването на замъка. Войските, взели три хиляди седемстотин и петдесет вражески глави в Осакската кампания, в това число главата на генерал Санада Саемон, принадлежаха на даимьо Таданао. В това нямаше съмнение.

Желязната кутия за чай с изписаните по нея цветя и прозвището „японски Фан Куаи“ оставиха дълбоки следи в съзнанието на даимьо Таданао. Той гледаше и на двете неща като на едно и също доказателство за бележитата си заслуга. Тя беше опияняваща. Имаше чувството, че всичките сто и двадесет даимьо и по-нисшестоящи господари в тази зала гледат в него с широко отворени от почуда и възхищение очи.

До този миг бе изпитвал гордост при мисълта, че е по-доблестен от своите подчинени. Но това не го задоволяваше напълно — да се мери само с онези, които стояха по-долу от него. И сега, хванат за ръка и сърдечно приветствуван от самото негово превъзходителство, той единствен бе удостоен с похвала пред всички господари на страната.

Даимьо Йошинао и даимьо Йоринобу, негови чичовци, не се отличиха особено. Друг чичо, даимьо Тадатеру, шамбелан^[6] на Ечиго, пропусна да вземе участие в битката на седми и несъмнено изпадна в немилост. Дори славата, спечелена от големите и именити родове Дате, Маеда и Курода, бледнееше по незначителност, не изглеждаше дори светулка в сравнение с пълната луна, ако човек я съпоставяше с тази на Ечизенското имение.

Като си мислеше така, чувството за превъзходство на даимьо Таданао, смутено в миг при онзи единствен случай от острото порицание на Иеясу, не само чудотворно възвръщаше всичката си предишна сила, но и ставаше още по-силно чрез процес на бурна реакция и се превръщаше в нещо далеч по-прекрасно и непоклатимо, отколкото когато и да било преди.

Така даимьо Таданао, господар на Ечизен, отнасяйки със себе си гордото съзнание, че е пръв герой на страната, се оттегли от Киото през осмия месец на същата година и се върна с най-възторжено разположение на духа в седалището си — замъка Фукуи.