Кафуу Нагай
Реката Сумида (8)

8

Едва когато отиде до моста Имадо, Отойо осъзна, че вече беше април и пролетта бе в пълния си разцвет. Беше толкова заета с грижите около домакинството, че обикновено разбираше промяната в сезоните едва когато слънцето стигаше нейните прозорци от чистото синьо небе и върбата пред магазина за риби-змиорки оттатък улицата разтваряше пъпки. Когато излезе от уличката, където погледът винаги биваше спиран от редицата керемидени покриви, и стъпи на моста, Отойо, която в разстояние на годината напускаше своя квартал само два или три пъти, беше така удивена от вида на реката Сумида през април, че едва повярва на очите си. Течащата вода блестеше под прозрачното синьо небе; редици от вишневи дървета цъфтяха над зелената трева по брега, въздухът беше изпълнен с близки и далечни викове. Тълпа от хора, излезли да видят цъфналите дървета, се качваха и слизаха от ферибота. Картината около нея беше може би прекалено бляскава и цветна за уморените очи на Отойо. Тя тръгна към кея на ферибота, но изведнъж като изплашена се обърна и влезе обратно в улицата. Изчака, докато мине най-нечистата рикша, такава с най-непретенциозния кули, и смирено го попита:

— За колко най-евтино можеш да ме заведеш до Куме?

Отойо имаше в главата си по-сериозни неща от вишневите цветове. Не знаеше вече какво да прави. Чокичи, на когото възлагаше всичките си надежди, не само пропадна в изпитите, но й заяви, че мрази учението и повече не иска да ходи на училище. Отойо, видяла се в чудо, реши, че единственото, което й остава, е да поговори със своя брат Рагецу.

Един стар кули на рикша, третият поред, с когото Отойо се пазари, най-после се съгласи да я заведе в Куме на цената, която тя даваше. Огромна тълпа народ се изля на моста Азума в следобедната светлина и в праха. Старият кули се клатушкаше, проправяйки път на рикшата си измежду бързо теглените рикши, носещи млади мъже и жени в елегантно празнично облекло, които отиваха да погледат цъфналите вишни. Щом напуснаха моста, отмина и оживлението от вишневите цветове. Единственото, което напомняше пролетта в този квартал, беше слънчевата светлина по бедняшките покриви и синевата на небето, отразена в спокойните води на каналите. Улицата беше безлюдна с изключение на рояците деца, които играеха разни игри и въртяха пумпали. Жената на Рагецу, бивша гейша, тепаше платно на една дъска пред къщата. Под яката на памучното си кимоно беше увила пешкир и слънцето падаше върху лице, сбръчкано в течение на годините, през които е употребявала силен грим. Когато видя Отойо да слиза от рикшата, тя изтича в къщи, оставяйки вратата широко отворена:

— Познай кой е тук! — извика тя. — Сестра ти от Имадо е дошла.

Мъжът й беше седнал на малка маса на верандата, класирайки стихове хайку от едно състезание. Рагецу свали очилата си и се придвижи до средата на стаята. Жена му влезе с Отойо. Тъй като бяха жени на една и съща възраст, те размениха традиционната серия от поклони и любезности. От размяната на две фрази „Как е Чокичи?“ — „Добре е, но не зная какво да правя с него“, Рагецу разбра по-бързо, отколкото очакваше, причината за посещението на Отойо. Той кротко изтърси пепелта от лулата си и запитан за неговото мнение, застъпи тезата, че всеки млад човек преминава период на обърканост и през този период, както самият той си спомняше, съветите на родителите са противни; че най-доброто разрешение в случая е да не се бърка, а за известно време да остави момчето да прави каквото иска. Но в майчиното сърце, изпълнено с опасение за неизвестното бъдеще, нямаше място за толерантната философия на един светски мъж. Със спотаен глас и ужасно надълго Отойо изброи надигналите се в нея лоши предчувствия за бъдещето на Чокичи, когато открила, че той често крадял печата й, за да фалшифицира от нейно име извинения за отсъствията си от училище.

— Когато го питам какво възнамерява да прави, ако не ходи на училище, той ми казва, че щял да стане актьор. Актьор! Какво ще правя? Като помисля, че Чокичи отива към такова зло, чувствувам се така унизена, че не зная какво да правя.

— Иска да стане актьор? — След момент на изненада Рагецу си спомни как Чокичи като шест-седемгодишно момче обичаше да свири на шамисен. — Ако той действително иска това, ние не можем да направим нищо. Но все пак и то е проблем.

Отойо продължи да разказва как нещастието я принудило да стане учителка на хора, които по професия забавляват другите, но ако тя позволяла на сина си да приеме такава долна професия, това щяло да бъде непростима обида за гробовете на дедите й. Рагецу при алюзията, направена за банкрута на семейството, си спомни — с такова силно смущение, че имаше желание да почеше голата си глава — как неговият разгулен живот беше довел до обезнаследяването му. Винаги много привързан към света на хората, които се забавляват, той искаше да атакува предразсъдъците на Отойо, но се страхуваше, че ако тя се впусне надълбоко в разисквания за „гробовете на дедите им“, ще му дойде твърде много. Опита се да измисли някакъв бърз и безболезнен начин за успокояване на Отойо.

— Аз ще поговоря с него. Лично аз считам, че е по-добре за едно момче да бъде неуравновесено, когато е младо. Но изпрати Чокичи при мене тази вечер или утре. Уверен съм, че мога да го накарам да поправи поведението си. Ти няма защо да се безпокоиш толкова. Нещата не са така лоши, както ги правят страховете ти.

Отойо го помоли да направи каквото може и отклонявайки поканата на снаха си да остане по-дълго, си тръгна. Пролетният залез беше обагрил небето зад моста Асума и превръщаше в остро изрязани силуети фигурите на мнозинството, което пресичаше моста в обратния си път от разходката до вишневите цветове. Отойо видя един студент, чиято униформа блестеше със златните си копчета, да се провира енергично между тълпата. Видът му надигна у нея непоносима мъка за това, че след като толкова години се беше борила без ничия помощ да изгледа сина си да стане такъв студент, светлината на нейните надежди, което беше същността на живота й, угасна. Макар и да беше поискала помощта на брат си, тя не се чувствуваше уверена, и то не само заради неговото младежко неблагоразумие. През ума й мина мисълта, че не беше в човешките възможности да влее амбиции у Чокичи: тя ще трябва да потърси помощта на боговете и Буда. Действувайки по вътрешен импулс, тя поиска от водача на рикшата да спре близо до храма „Канон“. Изтича до свещената зала, без да обръща внимание на блъскащите се тълпи. След като прошепна молитва, от една близка будка купи свещена муска. Жълтият лист хартия, който изтегли, беше напечатан с думите:

№62 Голямо щастие

Нещастията постепенно те напускат; благополучие скоро идва в съдбата ти.

Твоята известност и слава ще растат по цялата земя.

Старите неща ще се променят за добро; ти отново ще се радваш на благодат.

Успехът и преуспяването са в твои ръце.

 

Молбата ти ще получи отговор. Болният ще оздравее. Изгубеният предмет ще бъде върнат. Човекът, когото чакате, ще дойде. Няма пречка да построите къща или да се преместите. Времето е подходящо да направите пътешествие. Благоприятно е за сватби, за церемонии по случай навършване възраст, за наемане на слуги.

Отойо се почувствува много облекчена, като прочете думите „Голямо щастие“, но си спомни, че това „Голямо щастие“ твърде лесно може да се превърне в нещастие и отдавайки се отново на всякакъв вид измислени страхове, се прибра изтощена.